Меню Затваряне

Въведение Богородично

Стенопис от XIV в. от Мануил Панселинос, “Протата” в Карея, Света Гора Атон.

Прот. Александър Шмеман

Някога, във времена не толкова отминали, макар да ни се струват отдалечени от нас с хилядолетия, живота на хората са отмервали преди всичко духовните, религиозните празници. Разбира се, далеч не всички са знаели в подробности съдържанието на всеки от тези празници, но всички са отивали в храма, най-малкото защото за мнозина – вероятно дори за повечето хора – празникът е бил преди всичко възможност да се наспят, да похапнат, да пийнат и да отдъхнат. И все пак, струва ми се, всеки е чувствал, дори нещо да не е съзнавал това, че празникът е някакво нахлуване в живота ни на нещо високо и светло, докосване до свят на други реалности, напомняне за това, което забравяме, което нашите делници, което суетата и умората на всекидневния ни живот заглушават.

Да погледнем самите наименования на отделните празници: Въведение в Храма, Рождество, Богоявление, Сретение, Преображение… Самите тези думи – със своята тържественост и различност по отношение на действителността, със своята тайнствена красота ни напомнят за нещо, зоват ни към нещо, посочват ни нещо. За човека празникът е като въздишка по нещо изгубено, но все още примамващо ни с красотата си, въздишка по възможността да съществува нещо друго.

Нашият свят обаче се е превърнал в делничен и безпразничен. И присаждането на казионните „социални“ празници далеч не е в състояние да отстрани натрупаните в него пластове пепел, тъга и безочарованост. И това е така, повтарям, защото същността на празника е тъкмо в нахлуването на нещо друго в живота ни, в подема, в другата реалност, в света на духовната красота и светлината. А отсъствието на тази друга реалност, липсата на същински повод за празнуване не могат да бъдат компенсирани от никакви изкуствени подеми на празничността.

И ето, пред нас е празникът Въведение в Храма на Пресвета Богородица. За какво се отнася той? Неговата тема е проста – двойка родители завеждат своята малка дъщеря в Йерусалимския храм. Дотук нищо необикновено – по това време така са постъпвали мнозина, това е бил общоприет обичай. Защото принасянето в храма означава живот в съприкосновение с Бога, придаване на нечий живот на крайна цел и предназначение, освещаване на някого отвътре със светлината на висшия опит.

Но ето че – както повествува църковната служба на този ден – дъщерята на тези родители е въведена там, където никой освен свещениците не е смеел да влиза, въведена е в мястото, наречено Святая Святих, в тайнствената свещена дълбочина на Храма. Името на тази девойта е Мария. Тя е бъдещата Майка на Иисус Христос – тази, чрез която, както вярват християните, Самият Бог идва в света, при хората, за да сподели техния живот и да им открие божественото му съдържание. И какво е всичко това? Нима става дума за приказки? Или тук е разказано и открито нещо, за което по друг начин не може да бъде говорено с прости човешки думи – нещо, което пряко и непосредствено се отнася и до нашия собствен живот?

Пред нас е благолепният, тежък Храм – славата на Йерусалим. И векове наред хората са вярвали, че само в него, само зад неговите тежки стени човек може да се докосне до Бога. Свещеникът обаче взема Мария и я въвежда в най-свещеното място в този Храм. По този повод и досега ние пеем: „Пречистият храм на Спасителя… днес се въвежда в дома Господен“1. По-късно Сам Христос ще каже: „Разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна“2. А към това евангелистът ще добави: „Той обаче говореше за храма на тялото Си“3.

Смисълът на всички тези събития, на всички тези думи и напомняния е съвсем прост: от този момент насетне в храм се превръща вече самият човек. Не камъни и олтари, а самият човек: неговата душа, неговото тяло и целият му живот – ето това ще бъде занапред свещеният и божествен център на света, неговата нова Святая Святих. Един храм, който е жив и човешки, влиза в друг храм, който е каменен и материален, за да довърши отвътре неговия смисъл и предназначение.

Премества се центърът на религията. Дори нещо повече – премества се центърът на тежестта на самия живот. В света навлиза учение, което не поставя нищо по-високо от човека. И това е така, защото Самият Бог е приел човешки образ, за да покаже ясно, че предназначението на човека и неговото призвание е Божествено. От този момент насетне започва епохата на човешката свобода – време, в което над човека вече не съществува нищо друго, тъй като самият свят се оказва създаден за човека. Самият свят се превръща в дар Божи, даден на човека, за да може той да осъществи божествената си съдба.

От момента, когато Пресветата Дева Мария е въведена в Святая Святих, в храм се превръща вече самият живот. Така че когато празнуваме въведение Богородично, ние празнуваме именно този Божествен смисъл на човешкото съществуване – висотата и светостта на човешкото призвание. Те не могат да бъдат заличени и изкоренени от човешката памет.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.


1 Кондак на празника Въведение Богородичн, гл. 4 (бел. прев.).

2 Иоан. 2:19.

3 Там 2:21.

Posted in Празнични проповеди, Проповед

Related Posts