Меню Затваряне

Цялата истина по Украинския църковен въпрос

Йеромонах Никита Пантократорски

Известно е, че въпросът за Автокефалията на  Украинската църква се превърна в обект на внимание за целия Православен свят, а и не само. Това е най-голямото църковно събитие от последните десетилетия: не толкова, защото бе създадена петнадесетата по ред независима Православна църква, а по-скоро заради реакцията на Руската църква, която предизвика разделение в Православието чрез прекратяване на поменаването (на отделни предстоятели) и общението между нейните верни, както и на всички онези, които признават новата Автокефална църква на Украйна.

Базирайки се избирателно на определени канони, от Руската църква се опитват да убедят останалия свят, че действията им са в съгласие с тях, същевременно обаче пренебрегват множество други правила, както и самото предание и църковната практика – нещо, което опровергава твърденията им. Самите те, разбира се, продължават полемиката с Вселенската патриаршия, пренебрегвайки думите на Евангелието; „ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци”.1

В отговор на твърденията на представителите на Московската патриаршия – ние, като запознати отблизо с възникналия църковен проблем и с цел да покажем истината за сведение на вярващите, чувстваме необходимост да изложим текста, който следва.

1. Казват, че е извършено териториално нарушение от страна на Вселенската патриаршия

През 988 г. Русия е християнизирана от византийците. Покръстването на народа се извършва в река Днепър в Киев. Първият митрополитски престол е поставен в Киев и оттогава той е на подчинение на Вселенския престол в Константинопол. През 14-и век политическата власт се пренася от Киев в Москва, но цялата област си остава под разпоредбите на Вселенския престол. Украинските територии са причислени към Полско – Литовското княжество. През 1589 г. Московският митрополит се домогва и получава титлата „патриарх”. През 1685 г. Московският патриарх Йоаким в единодушие с Цар Петър Велики, изискал от Вселенския патриарх Дионисий IV подчиняването под негова църковна юрисдикция на присъединените към господството на Царство Велика Русия източни провинции – Украйна. Вселенският патриарх отхвърля молбата на Московския патриарх, но подписва по църковно снизхождение (икономия)  добре познатия Синоден акт от 1686 година.

С този патриаршески документ се дава разрешение на Московския патриарх – по икономия2 – да ръкополага и интронизира на престола избрания Киевски митрополит, но при изричното и задължително условие, че на светата Литургия Киевският митрополит ще поменава името на Вселенския патриарх3, което означава, че Киевският митрополит ще остане под каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия. Ръкополагайки Киевския митрополит, Московският патриарх е щял да действа като приемник на заповедите и представител на Вселенския (патриаршески) престол. По същия начин, впрочем, през 1620 г. е действал и Йерусалимският патриарх Теофан – пратеник на Вселенския патриарх, ръкополагайки Киевски митрополит. Патриарх Теофан не си е въобразил, разбира се, че с това, че ръкополага митрополита на Киев, Киевския митрополитски престол, ще попада под юрисдикцията на Йерусалимската Патриаршия4

Освен това от никой писмен източник или свидетелство не следва, че Вселенският патриарх е предал напълно и изцяло Киевската митрополия под юрисдикцията на Московската патриаршия, а тъкмо напротив. Още повече, че Московската патриаршия никога не е прилагала (на практика) условията на това писмо и своеволно след края на Втората световна война през 1945 г., причислява Украинската църква към своя диоцез, понижавайки я до Автономна Православната църква на Украйна, поради новото присъединяване на украинските територии към  Съветския съюз. След това, през 2000 г., с приемането на новия устав на Руската църква, тя беше понижена отново от Автономна църква на Украйна в Самоуправляваща се църква на Украйна, за да я интегрира незабелязано и безшумно в юрисдикцията на Московската патриаршия, така че да я впише косвено в нейната канонична територия5. Следователно, в този случай, Московската патриаршия е действала без благословението на Майката църква. И каквото се прави без благословение, няма добър край. Никога не е бил споменаван Вселенският патриарх. Тъй като поменаването означава – както много добре знаем, че духовната отговорност принадлежи на  поменавания: напр. всяко място, на което се споменава патриархът на Сърбия, има духовна принадлежност към Сръбската патриаршия; място, на което се споменава патриархът на Румъния, принадлежи духовно на Румънската патриаршия и т.н.. Вселенската патриаршия, желаейки да предостави Автокефалия на Украинската църква, анулира валидността на това свое писмо, т.е. разрешението за ръкополагането и издигането на Киевския митрополит от Московския патриарх.

Всъщност, валидността на това писмо не беше отменена сега, а във времето от самата Московска патриаршия. Никога не е било прилагано, понеже никога не е било и изпълнявано в цялостта на неговите разпоредби. И не е чудно, че от страна на Руската църква не се споменава нищо за това: те се позовават само на църковното съзнание, което обаче се формира чрез църковното предание, т.е. по начина, по който Църквата е действала от векове. А тя не лишава Вселенската патриаршия от възможността, да отмени валидността на свое писмо и да постави нещата по местата им, заради спасението на вярващите. 

Въпреки това нарушение на своята териториална цялост, което Вселенската патриаршия всъщност понася от страна на Московската патриаршия, тя сега предприема действия, когато такава маса народ бе осъдена на разкол – без за това да има съществени причини. Вселенската патриаршия не е подтикната към тези действия от користни цели, както можеше да постъпи, а от любов за спасението на целия украински народ в момент, когато той настана има голяма нужда от това.

През 1991г. Украйна стана независима държава и както беше естествено, Украинската църква поиска от Московската патриаршия да предприеме съответните действия за признаването на нейната Автокефалия. Със свое съгласувано решение, цялото духовенство на Украинската църква подписа през 1992 г. тази молба. За Руската Църква обаче, се оказа много трудно да позволи Автокефалия на Украинската църква, понеже в този случай тя би изгубила голяма територия и важни поклоннически обекти – пряко свързани с нейната история, както и своето влияние над нея. Затова предпочете да създаде разкол в самата Украйна, вместо да даде Автокефалия. Всъщност бяха създадени два фронта: единият, който подкрепя създаването на Автокефална Украинска църква (разколниците) и друг – от симпатизанти на Руската църква.

Вселенската Патриаршия настоятелно поиска от Руската патриаршия да даде разрешение на Украинския въпрос, но след като видя настоятелното нежелание за намеса на Московската патриаршия, като Майка църква, пое своите задължения за отговорност и благодетелна грижа за разрешаването и укрепването на църковните дела в техния естествен ход и въз основа на прерогативите, които има благодарение на Вселенските Събори „към единство призова всички воюващи“6, за да се върне мирът в поместната Украинска църква. На отзовалите се на призива на Великата Христова църква, тя даде многожеланата Автокефалия. Ако Руската църква желаеше единството на църковното изпълнение, нещата биха стояли другояче. За съжаление обаче, тя очевидно се интересува повече за това да не загуби влиянието си в Украйна. А това предизвика големи проблеми сред целия Православен свят, след като бе прекъснато поменаването и общението на нейните вярващи с тези от Вселенската патриаршия, както и с всички онези, които признаха новата Украинска Автокефална църква.

Позицията на Вселенската Патриаршия обаче беше по- различна. Тя би могла лесно да отвърне в същия отмъстителен тон със съответното преустановяване на общението, или с всякакъв друг вид рестрикции. Но тъкмо напротив, предприе действия като истинска Майка църква, която  всичко изстрадва и очаква търпеливо изправлението на своите неблагодарни чеда. Ето, това благославя Бог, а не действия на отмъщение.

Да, наистина е вярно, това което казват, че тази Автокефалия не е като другите. Има наистина една съществена разлика – тя е много по-богоугодна, тъй като с нейното обявяване, толкова милиони вярващи – които бяха в разкол, се завърнаха в канонично общение. Също така се твърди, че даването на тази Автокефалия не е донесло очакваните резултати за Вселенския патриарх. Какво друго желание обаче би могъл да има той, освен завръщането на толкова милиони разколниици? И Христос желае същото – спасението на човеците. А съществуващите противодействия са нещо временно и ще отслабнат, понеже са противни на волята Божия, която „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината.“7

2. Казват, че няма истинско покаяние у някогашните разколници

От Руската Църква твърдят, че у някогашните разколници, които се завърнаха, нямало покаяние, т.е. у митрополит Филарет и митрополит Макарий. Разпускането, обаче, на оглавяваните от тях „църковни структури”, показва точно обратното. Освен това, те не са се отрекли от Православната вяра и нейните догмати. Тяхното желание е било Автокефалия, т.е. нещо свързано с управлението на една поместна църква, което те са в пълното си право да поискат. Основните обвинения срещу Киевския митрополит Филарет са били: 1) че подава молба за Автокефалията на Украйна, и, 2) че не е подал оставка като Киевски митрополит след съответния натиск от страна на Московската патриаршия. След като разбрал, че Московската патриаршия не желае да разреши Автокефалия за Украйна, създал разколническата Киевска патриаршия, като в резултат на това бил низвергнат и отлъчен от Руската църква. 

Как обаче можем да кажем, че митрополит Филарет не се е покаял? Постъпката, с която той показа своето действително покаяние, беше решението да анулира (създадената от него) „Киевската патриаршия”, на която е служил цели 27 години. Ако не се беше покаял, той по никакъв начин и не би подписал документ за нейното фактическо разпускане. Когато обаче, от Руската патриаршия твърдят, че не се е покаял, те имат предвид непокаянието му, което касае Автокефалията на Украйна. При това те искат да се покае и поиска прошка именно от ония, които са го отлъчили. С други думи да им поиска прошка за това, че е пожелал Автокефалия за църквата в Родината си, а не зависимостта ѝ от Руската църква. Освен това той шест пъти помоли за апелация Вселенската патриаршия, за да бъде възстановен в сан и накрая Вселенският патриарх го възстанови. И в негово лице бяха възстановени много милиони украински вярващи, които също се оказаха схизматици, след като са принадлежали към схизматичната Киевска патриаршия. Възможно е след своето възстановяване Киевският митрополит да е променил своето мнение, но това е негов личен избор.

Освен митрополит Филарет, Вселенската патриаршия възстанови в чин и митрополит Макарий, за когото се твърди, че е саморъкоположил се. В негово лице бяха възстановени (в канонично общение) и всички милиони вярващи, които бяха последвали схизматичната Автокефална църква на Украйна. Митрополит Макарий беше несправедливо обвинен в саморъкоположение. Всички документи относно ръкоположението му се намират във Вселенската патриаршия. Той с търпение понесе и продължава да понася тази жестока и неправдива, повдигната срещу него клевета. И това само го освещава. Без амбиции (понеже лесно можеше да поиска доста „привилегии“ като бивш глава на схизматичната някога Автокефална църква на Украйна), той се грижи за своето паство и за добруването на Родината си. 

Някой трябваше да се поинтересува за всичките тези милиони вярващи. Трябваше да остави 99-те овце и да отиде, да потърси загубената8. Всички очакваха това решение да дойде от църквата на Русия, но напразно. Двадесет и седем (27) години милиони вярващи от Украйна оставаха в разкол без да знаят причината за това. Ще трябва всички да се зарадваме за целокупния Украински народ, за това, че той намери „пътя на спасение“9, а Христовата Църква се сдоби с още много милиони нови членове.

  3. Казват, че Вселенската патриаршия няма канонично право да приема молби за апелация от други патриаршии

Вселенската Патриаршия не призна разкола, както твърдят от Руската църква, но го изцери. Вече няма никакви разколници в Украйна. Вселенската патриаршия има правото да вдигне схизмата, понеже, както беше посочено, Украйна принадлежи към нейния диоцез, но главно, защото Църквата (Христова), посредством Вселенските Събори, е дала преимущественото право на Вселенската патриаршия, като Първа църква сред равни, да се намесва служебно, когато е необходимо, но също така и да приема молби за апелация от други църкви, когато се обърнат към нея за това10. Дори и само това би било достатъчно, за да бъде поета отговорността за връщане в лоното на Църквата на еретици и разколници (схизматици)11. С други думи, по църковните въпроси действа като висша съдебна инстанция. Тази привилегия ѝ e дадена от най-древни времена, когато Римският папа се произнасял с решения по въпроси, касаещи други патриаршии.

Правото на Вселенската патриаршия да приема молби за апелация от другите източни Патриаршии произхожда и от 28-мо правило на 4-тия Вселенски Събор, съгласно което на Новия Рим се дават равни по чест права, като на Стария Рим12. Също така това се удостоверява и от правила 9-то и 17-то от същия Вселенски Събор13. Руската Църква се позовава на един коментар на Йоан Зонарас, канонолог от 12-и век, който касае същото 17-о правило, което вече споменахме (οὐ γὰρ δεῖ καὶ τοὺς ἄκοντας ἑλκῦσαι δικάσαι παρ᾽ αὐτῷ)14, пренебрегвайки обаче други канонолози – съвременници на Йоан Зонарас, които също коментират това правило15, но и Свещеното Предание и църковната практика, които стоят над всяко тълкование. А тази практика е била така здраво утвърдена в Църковната традиция, че когато през 1663 г. руското духовенство задава запитване до Източните патриарси, дали Вселенската патриаршия има правото да съди за дела на други поместни църкви, всички единодушно отговарят положително, както и че единствено Вселенската патриаршия има това право16

Историята на Църквата е изпълнена със случаи на подадени молби за апелация от страна на други поместни църкви до Вселенската патриаршия. При това и самата Московска патриаршия е прибягвала до молба за апелация към Вселенския престол, когато се е изправяла пред неразрешими дела. Например, Московският патриарх Адриан (1690 – 1700) се оказва под натиск от страна на Цар Петър Велики, да ръкоположи попадналия под латинско влияние Дионисий за епископ на гр. Луцк, се обърнал към Вселенската патриаршия и счел за необходима нейната пряка намеса, за да бъде избегнато това ръкоположение17. И до ден днешен не съществува в историята на Църквата изключение, което да доказва, че молба за апелация е била подадена към друг предстоятел на някоя друга поместна църква, освен до Вселенския патриарх. И става очевидно че Московската патриаршия се опитва да уязви по всякакъв начин каноничното право на Вселенската патриаршия да приеме молбата за апелация на низвергнатия Киевски митрополит Филарет и да го възстанови в църковно общение. Така, че който признава този прерогатив на Вселенската патриаршия, признава и възстановяването (в канонично общение) на бившите схизматици в Украйна. 

4. Казват, че признаването на някогашните разколници не се зачита и че те си остават разколници

За жалост от Руската църква пренебрегват факта (вероятно нарочно), че в над хилядолетната своя история, Църквата се е справяла и с много по-трудни подобни случаи. Само като пример ще споменем някои: 

1) Свети Кирил Йерусалимски бил ръкоположен за епископ от арианите, но след като приема Православието, той бива приет с архиерейския си сан и заедно с всички ръкоположени от него, без да се налага наново ръкоположение.

2) Всички ръкоположени от патриарха еретик Петър III Монгос, след като отхвърлили ереста на Евтихий и приели решенията на Халкидонския Събор, били приети като свои от Христовата Църква, без да се налага преръкополагане.

3) В житието на свети Сава Освещени се споменава, че след кончината на Йерусалимския патриарх Илия, северианите възкачили на патриаршеския трон своя съмишленик Йоан, който след разясненията на свети Сава и свети Теодосий, приел Православната вяра. И фактът, че е приел хиротонията си от еретици, не бил счетен за препятствие18.

Също така, нещо подобно се случи и с Българската Църква, която беше в схизма в продължение на 75 години. През 1945 г. схизмата бе снета и всички епископи, свещеници и дякони не бяха ръкоположени отново, въпреки, че всички те са били бивши схизматици.

Нека бъде отбелязано също, че и св. преп. Ефрем Катунакиот, този нов светия на Църквата, бе ръкоположен за свещеник през 1936 г. от старокалендареца Цикладски митрополит Герман, когото официалната Църква бе низвергнала. И при все, че свети Ефрем не бе ръкоположен от каноничен йерарх, Църквата го прие, без да го ръкополага наново (след откровение, което получил преп. Йосиф Исихаст, в резултат на което и той, и преп. Ефрем Катунакиот изоставят зилотството) и го причисли към лика на светиите19

Несправедливо Московската патриаршия обвинява Вселенската патриаршия за признаването на неканонични хиротонии, при условие че през 2007 г. тя извърши същото с Руската задгранична църква (ROCOR). Тези, които почти цял век считаше за разколници, ги възстанови само с един подпис20 и прие всичките ѝ тайнства заради единството. Но за апостолска приемственост, обаче, не се споменава и дума. 

Такива решения взема Църквата от векове по своето благо църковно снизхождение (икономия), за да има единство (в Христа) и спасение на човека. Тя не действа по буквата на закона и рационално. А действа спасително. Нейната цел е спасението на хората. Как да спаси, а не как да осъди. Не каноните създадоха Църквата, а Църквата създаде каноните. И където е необходимо, „става нужда да се промени и законът“21. Както видяхме, имали сме и много по-скандални случаи, в които са признати епископи, ръкоположени от еретици, причинили големи злини на Църквата. Случаят с Украйна е много по-лек от случаите, в които през вековете Църквата е трябвало да решава (сложни въпроси) с еретиците. Тук става дума за административни разногласия – (искане за предоставяне на Автокефалия), а не за догматичини разногласия. В онези случаи обаче, Църквата е приела ръкоположения и от такива, с различия в догмите, т.е. от еретици.

Още, да не забравяме, че Църквата приема и така нареченото “въздушно кръщение”, което могат да извършват миряни върху отрочета, в случай на опасност от смърт. В житието на свети Атанасий Велики четем, че когато бил малък, играейки си, кръстил няколко деца и Църквата приела тези кръщения22. Светият Дух „където иска духа“23. Не съществува логично обяснение. Та нима Бог не може „и от тия камъни да въздигне чеда Аврааму“?24.

5. Казват, че Вселенският патриарх иска да бъде пръв “без равни” и го наричат “папа на Изтока”

Знайно е, че старшинството по чест на Вселенския патриарх са утвърдени от Вселенските Събори. На 4-ия и 6-ия Вселенски Събори, на Цариградския (Константинополски) патриарх се дават права равни по чест с тези на Римския папа. По този начин, след схизмата от 1054 г., тези права остават единствено у него. Историята и правилата на Вселенските Събори ни посочват първенствуващата роля на Вселенската патриаршия, както и какъв е смисълът на това първенствуване25. Старшинството по чест не е просто едно предимство, но има и канонични задължения, между които е и това, да предоставя Автокефалия. Всички Автокефалии и патриаршески достойнства на по-новите поместни Църкви са дадени от Вселенската патриаршия, която даде Автокефалия на всички поместни Църкви, започвайки от Руската през 16-и век, а и покъсно (продължава да предоставя Автокефалия) на останалите, като последно даде Автокефалия на Украинската църква26. Сега от Московската патриаршия искат – по въпроса за предоставянето  на Автокефалия на Украйна, тя да се даде с консенсус от страна на всички поместни църкви, като бъде свикан – един вид – Всеправославен Събор. Единствено само, че никоя Автокефалия не е дадена на Всеправославен Събор, след като това е изключителен прерогатив на Вселенската патриаршия.

Вселенският патриарх не взема решения сама, а с придружаващия го Свещен Синод, защото в Православната Църква има съборност: няма учение за непогрешимост на папата. Много решения са били променяни, или умишлено отлагани заради допълнителни проучвания (по даден въпрос), които синодните архиереи са поисквали. И тук доброто е, че всички синодни архиереи периодично се менят (на ротационен принцип) – нещо, което осигурява обективност и достоверност на (взетите от тях) решения. 

Московската патриаршия, искайки да отмени привилегиите на Вселенската патриаршия – дадени ѝ от Вселенските Събори, науми нов начин за осъществяване на Събори със съгласието на Йерусалимската патриаршия. Една такава среща стана в Аман, в Йордания, и, разбира се, бе обречена на провал, защото нямаше нищо общо с църковната традиция. Става явно, че някои не могат, или не желаят да вървят по добре утъпкания и безопасен път на Преданието и църковната история, а търсят да намерят нови „платформи“ за осъществяването на Събори. 

Несъмнено, глава на Църквата е Христос и, неоспоримо, съборността винаги съществува в Православната Църква. Но при всеки един Събор, един е този, който го свиква и го председателства. За Московската патриаршия – това е патриарх Кирил, за Сръбската патриаршия – патриарх Ириней (†20.11.2020), за автокефалната архиепископия на Гърция – архиепископ Йероним и т.н. По този начин, прочее, съгласно утвърдената канонична традиция и църковната практика, при Среща на предстоятелите (Синаксис/Събор) на всички поместни Църкви, този, който свиква и председателства Събранието е винаги Вселенският патриарх. Чуват се доста мнения, които нямат връзка със Свещеното Предание на Църквата. Като например, че „на срещата в Аман всички (участници) били седнали около кръгла маса – като равни, и че това било правилното, и че така трябвало да се провеждат Всеправославните събори – без глава, защото глава е Христос“. Никой не се съмнява, че Глава на Църквата е Христос. Подобни  нововъведения обаче, са чужди на преданието и опасни, защото Църквата никога не е действувала по този начин. Винаги е имало един, който е бил пръв „в образ и на место Христос“ (εις τύπον και τόπον Χριστού). Както, например, виждаме и в светата Литургия – винаги има един, който първенствува и извършва тайнството. Може всички да са равни по йерархична степен, обаче един трябва да бъде пръв „в образ Христов“. Дори и на Апостолския Събор е имало първенствуващ – св. ап. Яаков – брат Господен. Всички били апостоли, но един старшинствувал на Събора и ръководел обсъжданията, тъй че, един Събор не може да е без първенствуващ. 

Срещата в Аман

При срещата в Аман имаме едно нараняване на Свещеното Предание на Православната Църква. Цялата „медитация” на участниците в тази „братска среща”, стана ясна. Целеше се (и все още се цели) да бъде уязвена  ролята на Вселенския патриарх в Православието. Той да няма правото да бъде модератор при църковни ситуации, да предоставя Автокефалия, да приема молби за апелация от други поместни Църкви и т.н. Да остане само първенството му по чест – „между другото”, без да са налични всички онези прерогативи, които Църквата му е дала, посредством Вселенските Събори. 

Всичко това, което сега изброяваме са неща, утвърдени в Преданието на Православната Църква, която върви по този път много векове. А ние, стъпвайки върху онова, което ни е оставила Църквата, вървим в безопасност. Всичко останало са опасни нововъведения и мнения на онези, които са подразнени от привилегиите, които Църквата е дала на Вселенския патриарх. И е важно да се знае, че тези привилегии той не ги е придобил сам, нито ги е изискал, а са му дадени на Вселенските Събори, и – за жалост, този, който ги пренебрегва, пренебрегва решенията на множество богоносни Отци. И всички тези решения са плодове на Светия Дух, Който е съвършен Бог, а което Бог е сътворил е съвършено и не се нуждае от поправка. Не може да го направим подобро. Ако се намесим, можем само да го направим по-лошо.

Патриархът, прочее, не е папа и пръв без равни. Не прави нищо повече от това, което му повеляват привилегиите, които Църквата му е отредила, които му възлагат отговорността и грижата за благосъстоянието на останалите поместни Църкви27.

6. Казват, че имат право, тъй като всички останали църкви не признават бившите разколници

Признаването на една нова Автокефална църква е процес, който може да продължи много десетилетия. Като пример ще посочим, че Българската Патриаршия беше призната след 75 години, а пълното признаване на Полската Църква стана след 24 години. 

Възбраните, които Московската Патриаршия наложи на църквите признали новата Автокефална църква на Украйна са: прекъсване на евхаристийното общение, преустановяване на финансовата подкрепа и, разбира се, заплашвайки още, че ще навлезе в каноничните им територии, като основе там енории, без съответното благословение от местния епархийски архиерей. Спирането на поменаването и прекъсването на евхаристийното общение са мерки, които Църквата взема с изправителна (педагогична) цел. За съжаление обаче, в случая с Руската църква виждаме, че те се използват по-скоро като демонстративни средства срещу онези, които не са съгласни с техните користни цели. 

А като наказателна мярка спрямо Гръцката църква, Руската предприе нещо невиждано досега в църковните хроники: прекъсна общението си с онези от епархиите, митрополитите на които признаха новата Автокефална църква на Украйна, а запази общението си с малцина от митрополитите и техните епархии, които се обявиха против признаването ѝ. Става очевиден опитът на Руската църква да разбие единството на Гръцката църква на отделни епархии28, но и своего рода да предупреди останалите поместни църкви, които много добре знаят, какви неприятности може да им причини политически и финансово могъщата Руска църква в техния диоцез, каквито вече причини на Православния свят, откъсвайки вярващите руснаци от общение с онези, които са признали Украинската Автокефалия. И говорим за най-многочислената по брой вярващи църква.

Истина е, че вярващите руснаци са много добри и благочестиви. Не жалят усилия и жертви. И най-основното, те проявяват послушание към своята църква. Никой не може да ги упрекне за послушанието, което проявяват към своята църква. Повечето от тях, разбира се, имат своите възражения, но не могат да направят нищо, ако не бъде издадена съответна заповед от тяхната църква. Други от тях действат по съвест, без да се съобразяват със забраните. Толкова години при атеизъм и комунизъм, и тъкмо когато започнаха да се радват на Православието (и по другите страни), сега биват отлъчвани от общение. 

                                                          Заключения

Вселенската патриаршия се намесва със съзнание за своята отговорност, като църква – първа сред равни. Една отговорност, с която тя е натоварена по силата на онези прерогативи, които е приела от Вселенските Събори. А Вселенският патриарх знае, че отговаря пред Бога за всички милиони вярващи, ако ги остави (да живеят) в разкол. Имаше задължението да пристъпи към даването на решение.

Бихме могли да оприличим случващото се с църквата в  Украйна с чудесата на Господа. Фарисеите виждали чудесата, които Христос извършвал и Го обвинявали, че нарушава съботата. Но те били последователи на буквата на закона29. Не можели да схванат Божието величие; че Той е по-голям (от закона) и над закона. Упреквали Го, че е бесноват30, а Той изцерявал хората. 

Виждаме, че Руската църква сама изпада в онова, в което обвинява Вселенската патриаршия: 

1) Обвинява в нахлуване на чужда територия, докато самата тя нахлува на територията на Украйна, която принадлежи на Вселенската патриаршия и продължава да практикува такива нахлувания в територии, които принадлежат (на Вселенската патриаршия). Освен това, заплашва с нахлуване в териториите на всички църкви, които са признали новата Автокефална църква на Украйна.

2) Обвинява, че се признават бивши разколници, като сама извършва същото (нямайки това канонично право) с Руската задгранична църква (ROCOR). 

3) Позовава се на Църковно съзнание, като пренебрегва свещеното Църковно предание, което създава самото Църковно съзнание и което ни разпорежда каква е ролята на Вселенския патриарх и ползва похвати, чужди на установената канонична традиция и на църковната практика.

4) Обвинява Вселенския патриарх, че иска да бъде пръв без равни, а в същото време се опитва да свиква Събори (без да има каноничното право на това), за да подрие авторитета на Вселенската патриаршия, тъй че самата тя да заеме изпълнителната власт за въпроси, касаещи Вселенското Православие. 

5) Обвинява Вселенската патриаршия в създаването на разкол, като същевременно самата тя забранява общение и поменаване на онези, които признават новата Автокефална църква на Украйна. По този начин разколът е плод на Московската, а не на Вселенската патриаршия. Всички поместни църкви са в общение с Вселенската патриаршия, а Руската църква прекъсна общението си с всички, които признаха новата Автокефална църква на Украйна. 

Факт е, че Автокефалията на Украйна е вече един окончателен църковен акт. Постепенно, ще трябва всички ние да го приемем. Автокефалната църква на Украйна е под благословението на Майката църква, която дава Автокефалия на всички поместни църкви и това радва православните вярващи от Украйна. Времето ще докаже, че „Каквото се върши в Църквата е в свое време“. 

Мнозина се смятат за изповедници на вярата, като осъждат и обиждат Вселенския патриарх. Истинското изповедничество обаче, е защитата на истината, на която ни учат правилата и свещеното предание на Църквата. А в конкретния Украински случай, става дума за подкрепа от страна на Вселенската патриаршия, която действа съгласно църковната практика. По същия начин е постъпвано и със светиите, (както четем) в техните Жития: клевети, обвинения, обиди, които те (великодушно) прощавали и благославяли враговете си. Това се случва и днес с хората, които си мислят, че работят за Православието и, че са изповедници на вярата си, като обиждат и клеветят Вселенския патриарх, който (пък, от своя страна) благославя всички тях: „Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда”31. Колкото обаче и да го обвиняват и да искат да накарат света да го намрази – няма да успеят, защото Бог знае истината.

Ако някой се занимае обективно с проучването на тези въпроси, ще види къде е истината и ще узнае каква е Божията воля. Ако някой е добронамерен и вярва, че не е безгрешен, би допуснал, че е възможно някои негови разсъждения по тази тема да са погрешни. Тъжното е за оногова, който не вярва, че може да допусне грешка. Ще си остане само със своето мнение, което смята за единственото меродавно. 

Църквата винаги е имала подобен род сътресения, защото където има хора, има и трудности. Но тя винаги върви напред, опирайки се на Божествените Писания, на свещените ѝ предания и на онова, което богоносните Отци верно са установили.

Преводът е на монаси от манастира “Пантократор”.

Източник: Йеромонах Никита Пантократорски “Цялата истина по Украинския църковен въпрос”, издание на Св. Обител Пантократор, Света Гора 2020


1 1 Деян. 5:38-39.

2  „Да бъде разрешено на блажения Московски патриарх, да ръкополага Киевски митрополит“ и „това разрешение нека му бъде дадено по икономия“.

3 Когато пък Киевският митрополит извършва божествената и свята безкръвна Жертва, да поменава първом „въ первихъ“ честното име на Вселенския Патриарх, бидейки извор и начало и превъзходител във всичките си повсеместни територии и епархии“.

4  Αλ. Μασσαβέτα, Η Τρίτη Ρώμη. Η Μόσχα και ο Θρόνος της Ορθοδοξίας, Αθήνα 2019, σ. 161-162. (Ал. Масавета, Третият Рим. Москва и Православният престол, Атина 2019, с. 161 – 162).

5 Β. Φειδά, Το ζήτημα της Αυτοκεφαλίας της Ορθοδόξου Εκκλησίας της Ουκρανίας εκ πηγών αψευδών, Αθήναι 2019, σ. 26. (В. Фидас, Въпросът за автокефалията на Украинската Православна Църква според неоспорими извори, Атина, 2019, с. 26).

6  Виж кондак на Петдесетница.

7  1Тим. 2:4.

8 Лук. 15:4.

9 Виж Деян. 16:17.

10 Архим. Калиник Деликани, Сред запазените в хранилището на Патриаршията официални църковни книжа, отнасящи се до връзките на Вселенската Патрияршия с Църквите на Александрия, Антиохия, Иерусалим и Кипър (1574 – 1863) бе повелено да бъдат прибавени и причислени и следните слова на Негово Светейшество Константинполския патриарх Иоаким III 1904-а, с. 4 – 5: „Не само относно догматите но и по всички отделни, значими въпроси, касаещи една или друга поместна църква, изискващи намесата за попечителска грижа и мярка на Великата Христова Църква – да бъде извършена – било по свое усмотрение и като личен дълг, било след призив на заинтересованите страни – и да дава своя решителен съвет за съдебно решение или разрешение на възникнали спорове между светите църкви Божии, за уреждане на разногласията между пастири и паство…“

11 Матей Властарис, Азбучна Конституция на всички въпроси, съдържащи се в божествените и свещени канони, изд. трето, Г. Рали и М. Потли, Конституция на божествените и свещени канони, Атина, 1859, т. 2, с. 7 – „…а Константинополският (престол) е първенствуващ… и при възникващите сред другите поместни (църкви) съмнения, съблюдава и поправя, след което дава и решения; тъй също и що се касае до покаяние и обръщане от прегрешение или ерес, единствено и само той представлява съдия и вещо лице“.

12  Понеже на престола на древния Рим отците правилно дадоха предимство като на царстващ град, затова, водени от същите съображения, сто и петдесетте боголюбезни епископи признали равни права на светия престол на новия Рим.

13  Правило 9-о: Ако пък епископ или клирик е недоволен от областния митрополит, нека се отнася или до екзарха на диоцеза, или до престола на царстващия Цариград и пред него да се съди.  Правило 17-о – А ако някой е онеправдан от митрополита си, нека се съди пред екзарха на диоцеза или пред Цриградския престол, както е казано вече.

14  Коментарът на Йоан Зонарас по същество се отнася до това дали Вселенската патриаршия има право да се намесва служебно или не и извън границите на своята юрисдикция; тоест дали може да се намеси по искане на друга Църква или самостоятелно, когато прецени. Той в никакъв случай не поставя под съмнение разглеждането на апелации, което е официалното допитване до Вселенската патриаршия за разрешаване на който и да е казус на заинтересованите църкви.

15 Т. Баршов, Константинополският патриарх и властта му над Руската църква, Санкт Петербург, 1878, с. 198-199.

16 Дали на Константинополският престол осъществява всякакъв  съд над останалите Църкви…“ Отговорът на четиримата патриарси бил единодушен и ясен: „Преди да бъде разкъсана Вселенската Църква, тази привилегия принадлежеше на Римския папа… но след разкъсването на Църквата тези дела на Църквите се отнасят до Константинополския престол, и от него получават и своето разрешение, понеже има равни на стария Рим права, съгласно правилата“ вж. В. Фидас, по-горе, с. 7475.

17 Виж по-горе: В. Фидас, с. 76-76.

18  За други примери виж изследването на Хиоски митрополит Григорий, За обединението на Арменците с Източната Православна Църква, 1871г.

19  Виж публикацията на йеромонах Антипа „Схизматици, които са се завърнали в Църквата и са достигнали святост“, https://orthodoxia.info/news/σχισματικοί-που-επέστρεψαν-στηνεκκλ/.

20 Подписване на съглашението за канонично възвръщане на общението между (ROCOR)  и Московската патриаршия.

21  Евр. 7:12.

22 Това предание е запазено в Църковна История на историка от 4-и век Руфин и от тогава се предава като сходната случка и от житието на свети Атанасий Велики във византийската светоотеческа традиция.

23  Йоан. 3:8.

24  Виж. Мат. 3:9.

25 Т. Баршов, по- горе, с. 232 – 233.

26  Русия – 1589, Гърция – 1850, Сърбия – 1879, Румъния – 1885, Полша – 1924, Албания – 1937, България – за втори път 1945, Грузия – 1990, Чехия – 1998, Украйна – 2019.

27 Архим. Калиник Деликанис, по- горе, с. 11 : „Достигна и нам тази обогатяваща канонична власт на поверения нам Вселенски престол, тъй че по нему възложеното да отсъжда  дела и да потушава възникнали неуредици у другите Божии Църкви, и оглавявайки благопотребното, да въдворява ред.“

28 Виж А. Масавета, по-горе, с. 419.

29 “Съботата е направена за човека, не човек за съботата” (Марк. 2:27).

30  Иоан. 8:48, 49.

31  Рим. 10:2, 3.

Posted in Публицистика, Съвременност

Свързани публикации