Меню Затваряне

Слава във висините Богу, и на земята мир

Свещ. Красимир Кръстев

„Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“

Красиви, възвишени слова, прилични за устата на светлите ангели. Но светът не вярва в ангели, те за него са приказни същества, плод на човешките блянове и сънища. Човечеството е в постянни войни. Война между расите, между половете, в семейството, между държавите, война между институциите в държавата, война срещу природата, накрая война вътре в самия човек. Къде е тогава този мир, къде са небесните сили, които го прогласиха? Не е ли Рождество Христово една приказка, както приказките на Андерсен, които ни правят по-добри, но които не са истина? Много са причините за този скептизицъм, но ще маркирам само основните.

Първо, хората не разбират за какъв мир става въпрос. Това не е политически мир, защото и Христос, и апостолите предупреждават, че до Второто Пришествие войните няма да престанат. Това въобще не е мир, който зависи от външни фактори.

Мирът, за който говорим, можем да илюстрираме със следната история. Един цар обещал награда за най-хубавата картина, която изобразява мир. Мнозина художници се опитали да я нарисуват. Но царят харесал само две платна. На едното имало езеро с широка гладка повърхност, в която се отразявали величествени планини, покрити със зеленина и синьо небе с нежни бели облаци. Всичко изглеждало толкова мирно! На другото също имало планини, но те били скалисти и голи. Надвиснали над тях тежки сиви облаци изливали дъжд, светкавици разкъсвали небето. Буен водопад се стичал с грохот в бездната. На фона на бушуващата стихия малка птичка с птиченцата си спокойно седяла в гнездото, свито в храст върху една от скалите. Царят гледал известно време ту едната, ту другата картина, но в крайна сметка се спрял на втората. Тя получила голямата награда. Царят решил, че мирът не е там, където няма шум, трудности и тежка работа, а там, където сред всичко това сърцето остава спокойно.

Силно впечатление при четенето на Стария Завет прави св. цар Давид. Колко много войни, перипетии и гонения от враговете и от „приятели“ е преживял този човек! Ето Псалом 3, написан когато собствения му син Авесалом искаше да отнеме живота му: „Господи, колко се умножиха враговете ми! Мнозина въстават против мене; мнозина казват за душата ми: за него спасение няма в Бога. Но Ти, Господи, си щит пред мене, моя слава, и Ти въздигаш главата ми. С гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина. Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене. Стани, Господи! Спаси ме, Боже мой! защото Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите. От Господа е спасението. Върху Твоя народ е Твоето благословение.“

Това, което ни поразява е вътрешният мир, с който цар Давид заявява: „Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля.“ Каква увереност в Божията закрила, когато врагът е на един хвърлей разстояние! Но преди това не трябва да пропускаме тези толкова прости и същевременно забележителни думи: „Викам към Господа, и Той ме чува“. Защото това са думи на човек, примирил се с Бога, дълбоко свързан с Него. Грехът е стена, която човек издига между себе си и своя Творец. Може ли човек, нехаещ за Божията воля, да каже „Викам към Господа, и Той ме чува“?! Докато не разруши стената, гласът на грешника ще се блъска в нея и молитвата му ще отскача обратно. Само покаянието разрушава тази стена.

Това е основата на всичко – да разбереш, че си се родил зад стената, като враг на Бога, че Той не враждува с тебе, но ти с Него. Да спреш враждата и да приемеш протегнатата бащина ръка в лицето на Иисус Христос. Тогава в сърцето ти ще настъпи този дълбок мир, който е изпитвал и св. цар Давид. Винаги когато престъпваме Божия закон, ние враждуваме с Бога, и търсим да се скрием от Него. А когато се покайваме, ние се съединяваме с Бога и Неговият мир изпълва сърцата ни. Ходейки по Божиите пътища, ние ще добиваме такова дръзновение, че ще можем да изповядаме като Давид: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена.” (Пс. 22:5). Когато свещеникът призовава „С мир на Господа да се помолим“, той има предвид най-вече това примирие между човека и Бога, чрез жертвата на Иисуса Христа.

Второ, най-голямата рядкост днес са хората на мира. Хора като Давид, като апостолите и светците. Такива хора срещаме много рядко. Срещаме умни, търсещи, харизматични, владеещи себе си, но хората с дълбок, преливащ чашата мир, са голяма рядкост. А как ни се иска техният мир да прелее и към нашите души…
Първото прошение на Великата ектения е „за мира от небето и за спасението на нашите души“. Грехът е отворил множество фронтове: между Бога и човека, между човека и творението, между самите хора. Но най-страшният фронт е дълбоко в собствените ни души. Мисли, чувства, желания – всеки воюва срещу всеки.

Нашият Господ Иисус Христос призовава: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Мат.11:28-30). Ние говорихме вече за това „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени…“. Това е покаянието и то носи мир, по-дълбок и истински от душевния. Но Спасителят продължава своята реч. Той ни разкрива пътя към трайния, изпитания мир – вземането на Неговото иго и Неговото бреме. За да бъдеш свободен – стани роб на Христа; за да имаш мир – бой се от Бога!

Мирът в нас може да расте – и ще расте – винаги когато следваме Христа. Следването на Христа изисква отказ от себичността, вдигане на собствения кръст и кръстен ход. Следването на Христа е преобразяване за нас – богоуподобяване. Мирът е плод на Светия Дух и Той ще го изработва в нас, ако и докато сме кръстоносци. Като велик художник Духът ще рисува картината на нашия живот и когато Небето се взре в нея на фона на бушуващите стихии ще различи и нашето лице. Като малката птичка и ние кротко и спокойно ще седим в гнездото върху вечната Канара – Христос.

Свещ. Красимир Кръстев служи в храм „Св. Троица“, гр. Плевен.

Posted in Вяра и Дело, Проповед

Related Posts