Меню Затваряне

На днешната дата Високата порта възстановява правата на Българската екзархия

На днешната дата преди 136 години екзарх Йосиф I е приет от султан Абдул Хамид II. След дипломатически скандал и под натиска на българските правителства в София и Пловдив, Високата порта е принудена да възстановени официално правата на Българската екзархия в Османската империя.

Провъзгласеният на 24 април 1877 г. млад Ловчански митрополит Йосиф за български екзарх определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът му да бъде духовен стълб на българщината се реализира в значителни мащаби. Заставайки начело на българската църква, като духовен водач на своя народ, той става посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя.

37-годишният екзарх тогава е бил призван в условията на действащия Берлински договор да бъде повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.

Негови са заслугите за откриването на Българска духовна семинария в Цариград, изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина.

Лазар Йовчев (както е рожденото му име) е роден на 5 май 1840 година в град Калофер. Едва петгодишен той остава сирак, след като родителите му умират от тиф. Грижите за невръстното дете поема семейството на неговата голяма сестра Рада. Образованието си Лазар започва в местното взаимно училище. По-късно учи в Калоферското класно училище, където сред неговите учители е и Ботьо Петков- бащата на българския революционер Христо Ботев. След като завършва класното училище през 1859 година, е назначен за помощник учител, но скоро напуска тази длъжност, за да продължи своето образование на едно по-високо ниво. За тази цел през 1861 година заминава за Цариград заедно със своята сестра и нейния съпруг.

В османската столица Лазар започва да посещава гръцкото училище “Великата народна школа”, намиращо се в предградието Куручешме. Скоро младият българин завързва контакти с много свои образовани сънародници и дори успява с помощта на видния български възрожденец Сава Филатеров да кандидатства за стипендия в “руска семинария”. Отговорът от елитното учебно заведение за съжаление се забавя, което подтиква бъдещия духовник да се запише във френския колеж в Бебек. Малко по- късно пристига и положителен отговор от “руската семинария”, но Лазар предпочита да се откаже от стипендията си в полза на друг българин.

Във френския колеж се представя блестящо, завършвайки с пълно отличие, заради което получава и почетна награда. Успехите на българина в учението не остават скрити от калоферските първенци, които решават да го подкрепят материално, за да може той да продължи своето образование в Париж. Така през 1864 година младежът заминава за Франция. Започва да учи в литературния факултет на Сорбоната и след две години вече е дипломиран бакалавър. Макар и получил едно солидно за времето си образование, Лазар не се завръща в своята родина, а отново с финансовата помощ на свои сънародници, през 1867 година се записва да учи в Юридическия факултет на Сорбоната. За три години в състояние на влошено здраве и паричен недоимък, той успява да завърши и него, но началото на Френско-Пруската война не му позволява да се дипломира. За кратко заминава за Швейцария, където планира да дочака края на войната, но в крайна сметка решава да отпътува за Цариград.

През лятото на 1870 година Лазар вече е в османската столица, където започва работа като  неплатен чиновник към турския търговски съд. В продължение на 6-7 месеца той сътрудничи на вестник “Македония”, а малко по-късно става редактор на списание “Читалище”. Събитията, свързани с църковните борби на българите и учредяването на Българската екзархия, не остават извън полезрението му. В някои свои статии Лазар дори открито подкрепя каузата на сънародниците си. Не след дълго способностите му биват забелязани от Смесения екзархийски съвет, който го кани да стане негов секретар-писар. Той приема предложението и така започва неговият нов живот, обвързан с българската църква. За да се отдаде изцяло на духовен живот, малко след новото си назначение, решава да се замонаши. На 23 септември 1870 година официално приема монашеството и своето ново име – Йосиф. Оттам насетне започва неговото бързо издигане в църковната йерархия. След множество повишения през януари 1873 година той достига високия пост архимандрит.

През 1876 година Йосиф е назначен за Ловчански митрополит. Смутната обстановка, която заварва, допълнително се изостря от избухналото през април месец същата година Априлско въстание. Въпреки това духовникът се справя със задълженията си на духовен водач за хората, живеещи в границите на неговата митрополия. Умелите му действия стават причина през 1877 година именно той да бъде избран за български екзарх. Това събитие дълбоко разтриса българския духовник, който не е в течение на случващите се събития в Цариград и свалянето на неговия предшественик екзарх Антим I.

На 15 май Екзарх Йосиф пристига в Цариград, където да заеме поверената му позиция на църковен глава на целия български народ. Положението, в което се намира българската църква по това време, никак не е леко. Води се Руско-турска Освободителна война, Смесеният екзархийски съвет е разстроен, а самата екзархия е останала без почти никакви финансови средства. В тази смутна обстановка църквата се нуждае от енергичен и способен водач и го намира в лицето на екзарх Йосиф.

Настъпилият край на Руско-турската война и дошлата с него свобода на българите за кратко вдъхват надежда за едно светло бъдеще. Бляновете са разбити на Берлинския конгрес, където целостта на държавата е разсечена и голяма част от сънародниците ни остават в границите на Османската империя. От този момент насетне водачът на българската църква си поставя трудната задача, за осъществяването на която ще се бори през целия си живот, а именно – поддържането на народностната цялост на българите чрез обединението им в рамките на екзархията. Макар всяка една стъпка в тази насока да коства на българина изключителни усилия, той така и не се отказва.

Благодарение на дипломатическите си качества Екзарх Йосиф успешно лавира между силните на деня и постига разбирателство дори с тромавата и корумпирана османска администрация. Показателни за неговата премереност и такт са множеството ордени и медали, които получава. Сред тях личат имената както на османските “Меджидие I ст.“ и „Османие I ст.“, така и руските „Св. Анна I ст.“, „Св. Александър Невски“ и българския „Св. Александър“. В спомените си съвременници често споменават, че лично султанът високо е ценял българския духовен глава заради неговата открита и доблестна архипастирска дейност.

Неуморната и целенасочена дейност на Екзарх Йосиф дава своите значителни резултати. Спечелени са берати за български владици в Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица, Дебър и др., в Македония и Одринско са изградени 920 български училища с 1488 учители и 48 000 ученици, открити са и множество болници, които да действат в помощ на останалите под османския ярем българи.  Без съмнение можем да заявим, че благодарение на българския екзарх в Македония и Тракия българите стават етносът с най-големи привилегии. Окончателно е спечелена и битката с гръцката и сръбската пропаганда.

Така след като Екзарх Йосиф постига духовното единение на българите, настъпва време и за политическото. За съжаление ръководителите на княжество България далеч отстъпват на църковния глава по възможности в сферата на дипломацията. Заради техни грешки, именно в тази област героичните победи на българите на бойното поле не донасят желания от всички резултат. Макар след Междусъюзническата война България да прибавя към себе си значителни територии, голяма част от българите се намират в по-лошо от предвоенното си положение, останали в границите насъседните държави.

Екзарх Йосиф остава начело на българската църква в Цариград до края на Междусъюзническата война. След приключването ѝ се завръща в София, където остава на своята позиция, но подвластни са му вече единствено българите, намиращи се в границите на Царството. Йосиф  ясно осъзнава, че делото на неговия живот е съсипано. Горчивината, загнездила се в него, е огромна. В един свой диалог с българския цар Фердинанд той заявява:

„Няма какво да си кажем повече с Вас. Това, което аз градих в продължение на тридесет години, Вие го разрушихте за три.“

На 20 юни 1915 година, след тежко боледуване Екзарх Йосиф умира. Със сигурност името на този велик българин се нарежда сред тези на най-заслужилите църковни дейци и дипломати в родния летопис.

Гробът на екзарх Йосиф, в южната галерия на църквата „Св. Неделя“, София

Екзарх Йосиф завещава цялото си лично имущество за народополезни цели. Завещанието е от 6 май 1915. За негови изпълнители са посочени Доростоло-Червенският митрополит Василий, Търновският митрополит Йосиф и племенникът на екзарха Мирон Г. Миронов. Състоянието представлява суми на влогове в банки в България, Великобритания, Австро-Унгария и Русия, ценни книжа от български държавни заеми и облигации от заеми на градските управи на Киев, Харков и Херсон. Впоследствие върху част от средствата е наложен секвестър по силата на член 177 от Ньойския договор. В Русия ценните книжа се обезценяват след Първата световна война и това затруднява изпълнението на волята на дарителя.

Със средствата от наследството на екзарх Йосиф са създадени 3 дарителски фонда:Фонд „Екзарх Йосиф I“ към Светия Синод на БПЦ е в размер на 300 000 лева по завещание. Волята на дарителя е с лихвите от него да се създадат 5 стипендии за ученици от духовните семинарии в София и Пловдив, като единият от учениците в Пловдивската семинария да бъде от родния град на дарителя Калофер. Фондът се учредява на 27 май 1924 с капитал 370 000 лева. Управлява се от Светия Синод. Първоначално средствата са оставени за капитализация. Стипендии започват да се раздават през 1934 г. През 1941 г. се взима решение фондът да се остави за капитализиране.

– Фонд „Екзарх Йосиф I“ към Българската академия на науките е в размер на 150 000 лева по завещание. Волята на дарителя е годишните лихви да се използват за награждаване на книги, написани в защита на православната вяра и българската народност.

– Фонд „Екзарх Йосиф I“ към Мъжката гимназия в Разград е в размер на 5000 лева по завещание. Волята на дарителя е годишните лихви да се използват за покупка на книги за бедни ученици.

На 20 април 1902 г. е провъзгласен за Почетен гражданин на Ловеч „За заслуги като верен страж на църковните и народни правдини“. На него са наименувани централният площад в Ловеч и Гимназията за изучаване на чужди езици. Изграден е и негов паметник (2008).

Подготовка на материала: свещ. Михаил Трифонов

По материали от Фактор, Българска история, Уикипедия

Posted in История на Църквата, Памет

Related Posts