Меню Затваряне

Нещастието и скърбите са „ковачницата“, от която излизат добрите хора

Разговор с Цветанка Ризова в студиото на “Лице в лице” за Рождество Христово и значението му за човешкото спасение

– С нас е архим. Никанор от Църногорския манастир. Измина годината на COVID-19 – какво загубихме? Какво можем да спечелим от тези загуби, отче?

– Вижте, заради наследството от общото заразяване на човешкия род поради греха на прародителите, човекът носи от рождението си едно самозабравяне, отдалечаване от истинското назначение на смисъла на нашия живот, а той не е само в земните или материалните постижения. Родени сме, за да живеем вечно с Бога и с неговите светии, а често го забравяме. Колкото по-големи успехи имаме, толкова това създава у нас чувство на гордост, величие и значимост и ни отнема нашия дял в Божието царство. Така че всяко нещастие, всяка скръб ни връща обратно, смирява ни, напомня ни за нашето място във Вселената, напомня ни за нашата немощ и ни помага да се обърнем към Този, който е сътворил всичко това, към Този, който е Първопричината за нашето битие – към Бога. Затова не винаги, когато губим нещо в материален план, ние губим по принцип. Нещастието и скърбите са „ковачницата“, от която излизат добрите хора.

– Много хора си казват: когато си обезверен, когато си в паника, когато си болен, когато си стресиран, когато по човешки казано – изпитваш някакви нещастия, как да съхраниш вярата си в Бог? Това е много често срещан въпрос на всеки, подложен на изпитание. Кое да ме мотивира, как да продължавам да вярвам?

– Имаме прекрасния пример още в Стария завет на Йов Дълготърпеливия, който имал прекрасно семейство, всичко му вървяло в работата, делата на ръцете му се преумножавали, и Бог допуснал едно голямо изпитание – той да изгуби абсолютно всичко. Но какво е казал Йов: когато Бог ми даваше, аз бях благодарен и доволен, а когато ми взе – да Го хуля ли? Това ни помага да избегнем маловерието, когато имаме човешко достойнство, което може да оцени и да се отблагодари за това, което сме получили. В Новия завет има един много хубав пример за бедния Лазар, който лежал край вратите на богаташката къща и бил доволен – така пише – „и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа“ (Лук. 16:21). С него се „конкурирали“ уличните псета, за да хапнат нещо. Той не възроптал, не казал: Господи, защо аз съм с тази участ, а този e недостоен – лесно получил богатство от родителите си и ги пилее!

Трябва да си даваме сметка, че никой за нищо не ни е длъжен. Това трябва много добре да знаем всички – днешното общество в своята грижа и старание да помогне на всеки, създава едно фалшиво чувство, че трябва непременно да имаме електричество, непременно трябва да се отнасят към нас с подобаващо уважение, непременно трябва да сме облечени, обути… А ние какво даваме? С какво сме заслужили залъка си, облеклото си, обществените услуги?

За жалост ние се стараем колкото можем да избегнем плащанията към другите и да получаваме даром и безплатно. И когато имаме такава консуматорска психология, тогава идвайки от Бога този „шамар“ (ако мога така да го нарека) трудно се понася. Обратно – когато оценяваме всеки жест, когато оценяваме всяко едно малко направено добро, тогава се научаваме да го ценим, и когато не го получим, да не роптаем и да не се обезверяваме. Защото пак казвам: ние чакаме възкресение на мъртвите, чакаме вечен живот. Тукашният свършва! За всеки един от нас има определен предел на годините, и е много наивно да искаме да получим всичко тук и сега, но не е възможно. Ако имаме малко търпение, както казва св. ап. Павел: „кратковременното наше леко страдание“* ще ни донесе голяма радост в бъдещия век, и несравнимо по-голямо нетленно богатство – вечния живот. Самите ние, нашите личности и същите тела, но вече преобразени, без семето на тлението в тях. Вярвайте в това!

– А какво е Рождество Христово за православните?

– Днес е начатъкът на нашето спасение. Както се изразяват и богословите: Бог стана Човек, за да стане човекът бог. Това е хвърлянето на онзи мост, възстановяването на онази връзка, която беше изгубена чрез грехопадението на прародителите, излекуването на греховните рани, връщането на човека обратно в рая, възстановяването на връзката и помиряването между човека и Бога. Всичко това за почва в този миг, в който по наитието („слизането“, бел. ред.) на Св. Дух в утробата на Св. Богородица се образува Плодът, Който се ражда, и с Неговото раждане в света, чрез идването на Бога, който живя в плът между нас, е „началото на нашето спасение“. Такова огромно е значението му и християните и колкото и да е трудно да сравняваш празниците, християните от първите векове са отбелязвали, след Възкресение Христово, това е началото.

– Да, за православните Възкресението е празникът на празниците, но това е началото на този празник.

– Това е началото на този празник, да.

– Какъв е смисълът на постите? И много голямо страдание и чувство за вина ли трябва да изпитват хората, които не успяха на ги изпълнят?

– Св. Православна църква и св. Отци не ни учат да имаме чувство на вина, каквато ние, хората си причиняваме един на друг. Когато ние се опитаме да накараме някой да изпита чувство за вина, това показва нашето желание да властваме над него, да го „поставим на място“, да го шантажираме някак – това е между нас, когато един на друг си вменяваме вина. Бог не иска това от нас, тъй като Бог желае човек да се спаси и да достигне до духовно съвършенство, което не е възможно, ако личността е угнетена и потисната.

По-скоро говорим тук за правилно преценяване на собствените ни действия спрямо светлината на св. Евангелие. И тогава у нас може да се появи вече чувство на самоукорение, но от гледна точка на нашето несъвършенство и желание чрез Божията благодат и помощ, да поправим това несъвършенство, да възрастваме от добро към добро, да се променяме всеки ден. Това е смисълът на нашия живот, но всичко друго е опаковката, сцената на която то става. Но най-важното е, ако може да празнуваме не само един път в годината, а Христос всеки ден и всяка сутрин да се ражда в сърцата ни и да ни насърчава да вършим добро, да бъдем по-съвършени нравствено, да бъдем по-съвършени от вчерашния ден. И това е духовното движение – на това помага и молитвата, и добротворството. Св. Симеон Нови Богослов казва, че любовта превишава молитвата, т.е. когато вършим деятелна любов, когато помагаме на тези, които са в скръб и не се отвръщаме от този, който ни проси помощ, ние живеем духовен живот и се приближаваме към Бога.

Източник: btv.bg


* „Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава, като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:17-18).

Posted in Интервюта

Свързани публикации