Меню Затваряне

Изповедническият подвиг на отец Петър от Устово

Игумения Валентина Друмева

Ставрофорният свещеноиконом Петър Стефанов Станчев е роден на 4 април 1916 г. в село Соколица, отстоящо на 10 км от село Устово, Смолянско, а сега квартал на град Смолян. Родителите му, Стефан и Мария, били много трудолюбиви. Така възпитали и децата си. Отец Петър имал пет братя и една сестра.

От всички деца той имал най-голяма наклонност към духовен живот. Завършил Пловдивската семинария. Сам се издържал – работел през ваканциите в една аптека в Асеновград като прислуга. Надарен бил с изключителна музикалност. Като ученик в семинарията станал помощник на диригента на семинарския хор. Бил също клисар в семинарската църква. Не оставал минута свободен. Така се научил от малък и това много му помогнало да поеме стръмния път на свещенослужител.

Задомил се за Мария Тодорова Дангалова от село Славеино, Смолянско. След ръкоположението служил десет голини в Момчилград, Кърджалийско. После се преместил в Устово, близо до родната Соколица. Служил в храм „Свети Никола“ петдесет години. Оставил светла духовна следа след себе си. Всички в Смолян го помнят с изрядното служение и пеене в храма, е проповедите и добрините му. Презвитера Мария е жива и разказва за неговото изключително ревностно служение. Завеждал още селата Средногорци и Бостана. Въпреки многото си задължения той спазвал всички изисквания по строгия църковен канон.

Не си позволявал да служи св. Литургия, ако не е отслужил вечернята преди това. Когато закъснявал, връщайки се късно от погребения по селата, особено в късите зимни дни, той отивал в храма вечерта. Заключвал се и отслужвал вечернята. По светещите прозорци хората от махалата разбирали, че на другия ден ще има св. Литургия в храма.

Той бил „много начетен“. Завършил задочно богословие. По нрав бил миролюбив и милостив. Всички го обичали. Преди него в същия храм служил отец Харалампи поп Палов – много авторитетен свещеник. Както сочи надгробната му плоча в църковния двор, той починал през 1952 г. От това заключаваме, че отец Петър дошъл в Устово през тази година, като негов заместник.

Отец Петър продължил неговия начин на работа и го заместил достойно. Много грижи положил за благолепието на храма. Организирал цялостното му изографисване и изработване на резбования иконостас. Негово дело е възобновяването на храма в село Бостина.

Но времето било неспокойно. Той дошъл, когато атеистичната пропаганда се усилвала и трябвало да понесе тежкия кръст на изповедничество. Искал, както в Момилград да развива широка духовна дейност, но пречките били големи. Атеистичната власт не само пречела на пастирската му дейност, но желаела да го отстрани. Работела за преместването му другаде.

По думите на презвитерата на два пъти бил сериозно „привикван“ в комитета на партията и заставян да напусне Устово. Той упорствал, търсел правата си и устоявал под небесната закрила на свети Николай Чудотворец. Причините били „измислени“, а зад тях се криела непоносимостта към неговата добра пастирска работа, която пречела на местните атеисти. Но той смело бранел храма от посегателства. Не допуснал да се разруши църквата в село Бостина.

За нейното събаряне била поставена „сериозна“ причина. Храмът „Свети апостоли Петър и Павел“ пречел за прокарване на шосето. Трябвало удобният път за Пловдив да минава непременно оттам. Оградата на църковния двор била разрушена изцяло, а църквата – засегната частично. Но отецът спорел, търсел правата си, пишел писма. Не се примирил. Успял да я спаси, но станал още по-неудобен. Презвитерата не пожела да разказва за страданията му, защото изпитва голяма болка. Тя преживявала неговите изпитания. Ще се позовем на архива на Министерството на външните работи. Има едно изложение от ГНС – Устово с изх. № 45 от 4 април 1957 г. срещу отец Петър Станчев. Обвинен е, че отказва да бие камбаната при пожар. Отказал също да извърши опелото на партиен другар от Мадан, повикан късно през нощта. Обвиненията са все от този род. Някои от тях звучат странно и издават измисленото им съдържание.

Изложението било изпратено до Дирекцията на вероизповеданията, до Светия Синод на БПЦ и окръжния комитет на БКП – Смолян. То завършва с предложение свещеник Петър Станчев да бъде преместен другаде. Подписано е от:
Председателя на ГНС: (п) Кр. ф. JI.
Председателя на ГК на Оф: (п) К. Д.
Секретаря на ДСНМ : (и) Е. Кр.

Атаката била силна. По-нататък Св. Синод с писмо, изх. № 6204 от 4 юни 1957 г., възложил на Пловдивския митрополит да извърши проверка на случая. Светата Митрополия от своя страна възлага проверката на архиерейския наместник в Смолян.

След проверката, в доклад до архиерея, архиерейският наместник опровергава обвиненията спрямо отец Петър. Към преписката е приложено и лично обяснение от отец Петър (фонд 10, оп. 7, а.е.5, л. 1).
Преписката съдържа общо 14 страници. Прави се опит от страна на духовната власт за помиряване. Няма сведения по-нататък как са се развили нещата. Несъмнено остава, че отецът е търпял постоянно обвинения, но устоявал с Божия помощ. Продължавал да служи много молитвено и да пее сладкогласно. Бил под особено наблюдение. Не могли да го „пречупят“.

Имал две дъщери: Дора и Венета. И върху тях се стоварвала „вината“ на баща им. Те били много музикални, Бог им помогнал с много труд да преуспеят в професията си и пак да останат верни на религиозните си убеждения. Имали твърдостта на баща си.

Голямата му дъщеря Дора искала да следва, но за нея дали „лъжливи сведения“, за да не я приемат. Обвинявали я, че пеела в църковния хор. Нямало случай тогава в цялата страна ученичка да пее в църквата. Това не се допускало. Хористите били обикновено стари хора, пенсионери, на които вече не можело да се навреди.

Трябвало обаче да се съчини нещо. Дора дори не смеела да отиде на репетициите, които баща й провеждал. А обичала църковното пеене. В дома, особено по празници, всички пеели, но в затворен кръг. Като не се поколебала във вярата, чудото станало.

Кметът тогава бил млад човек. Той харесвал Дора и й дал добра характеристика. Не се оженили, но благодарение на неговите добри чувства тя била приета. Завършила педагогика в София. След това станала учителка в Пазарджик и в Смолян. Ръководела ученическия хор. И сестра й Венета била много музикална. Тя също станала учителка. Задомила се за лекар. И синът й станал лекар, но „все с трудности и препятствия поради баща им“ – твърди презвитерата.

Отец Петър починал на 19 октомври 2002 г., на 86 години. Погребан е също в църковния двор на храм „Свети Никола“ в кв. Устово. Недалеч от гроба му се издига паметникът на йеромонах Григорий (поп Григорко) – будителят на родопските българи през трудните години на робството. Църквата е строена през 1937 г. Тя е съборна за цялата Ардинска долина. В нея за първи път се чуло богослужение на български език. Примерът на йеромонах Григорий вдъхновявал служителите в този храм при тежките изпитания. Тогава вярата била притеснявана от завоевателя друговерец, а сега от своите. Но радостно е, че и сега има същата ревност, както и тогава.

Както поп Григорко, гонен и притесняван от турци и гърци, не се отказал от мисията си, а станал втори Паисий, така и отец Петър и неговите събратя като следовници на родопския будител, изнесли тежък кръст на изповедничество за Христа.

По спомени на презвитера Мария Станчева и на свещеноиконом Михаил Димитров Михайлов, служещ в храм „Света Богородица“ в Дол но Устово, предадени на 19 септември 2009 г.

170 години храм „Свети Николай Чудотворец“ – Устово, изд. на Църковното настоятелство, 2008.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации