Меню Затваряне

Работата не е в ковид, маските и лъжичките, а в кризата на църковното съзнание

През 2020 година много от нас бяха лишени от възможността да ходят на църква, имаше спорове за маските, ръкавиците и лъжичката за причастие. Мнозина мислят, че тези мерки ни унижават, посягат на нашата свобода и независимост. А какво е на практика свободата в Църквата? Имало ли я е някога, необходима ли е? За това „Правмир“ поговори с о.проф. д-р Георги Митрофанов, завеждащ катедрата  по църковна история в Санкт Петербургската духовна академия, настоятел на храм „Св. апостоли Петър и Павел“. През изминалата година излезе и книгата на отец Георги „Очерци по история на Руската православна църква през XX век“.

– Не се ли страхувате, че по време на епидемията хората просто ще отвикнат да ходят в църквата и повече няма да се върнат в нея?

– Ако така лесно ще отвикнат, значи Църквата не им е нужна. Или тази Църква, която имаме, по някакви причини не ги удовлетворява.

Пребиваването в Църквата е състояние на душата на човека, неговият образ на живота – в храма или вън от него. А ако храмът е единственото място, където той е усещал себе си като християнин, това е профанация на църковния живот. И работата тук не е в ковид, той просто прояви някои тенденции.

Историята с пандемията разклати църковния живот по целия свят, но у нас с особена острота се прояви това, което беше ясно и преди: за много хора храмовете се превърнаха (както обичам да казвам) в комбинати за ритуално-битови услуги. Но когато се изясни, че тези ритуално-битови услуги не само не спасяват от болестта, но и обратно – пълни са с опасност от заразяване, пред „потребителите“ възникна въпросът: а защо въобще са ни нужни? Такива хора, разбира се, ще излязат от храма. Загубата не е голяма.

Но ако при  всяка пандемия хората напускат храма, защото пребивавайки в него не се чувстват в Църквата, това ще бъде най-страшното. А то ще настъпи, ако ние кардинално не променим целия начин на нашия църковен живот.

— Тоест в някакъв смисъл ковид също е промислителен и показва слабите ни места?  

— Да, както и всяка катастрофа. Например, не само у нас, но и на Запад има настроения, които се наричат “ковид-дисидентство”. Аз имам неголяма интелигентна енория от образовани хора, въцърковявани в продължение на 20-30 години, но дори някои сред тях са склонни да недооценяват опасността.

Неотдавна бях толкова притеснен, че по средата на проповедта за възкресението на дъщерята на Иаир и изцеряването на кръвоточивата жена им казах: „Жената счита себе си за осквернена, но нейната вяра е толкова велика, че тя е решена да се излекува, незабелязано се докосва до дрехата на Спасителя. И сега кажете: на кого от вас е достатъчно едно докосване, за да се лекува или да се излекува от ковид? Ако не, дайте да прекратим споровете да носим или да не носим маски. Вие не можете да изцерявате, само да заразявате, затова поне спазвайте мерките за безопасност“.

Купих на своите енориаши 70 лъжици, осветих ги, както се освещава лъжицата за причастие, причастявам всеки с отделна лъжица, след това ги слагам в един съд с вода, кипвам я, а останалата наливам на цветята. Това е компромисът, който е толкова лесен, че просто няма за какво да се спори.

Но ето, че на това сега се основава цялото богословие на лъжичко-поклонничеството.  Уж само истински православни са тези, които се причастяват с една лъжица. Затова казвам, че работата не е в ковид, маските и лъжичките, а в по-дълбоката криза на нашето църковно съзнание. Няма у хората християнски мотивиран мироглед, а има набор от обредни представи, да не кажа предразсъдъци.

— Как вярващият човек трябва да се отнася към избора на болните, когато помощ се оказва точно на обнадеждаващите случаи? В Италия много лекари се оказаха пред такъв избор. Какво ще се случи с този, който вземе такъв грях на душата си?  

— Сред лекарите и военните има много хора, които са или много цинични, или много жертвоготовни. Понякога и едните, и другите пият, защото така или иначе им се налага да правят тежък избор: кого да пожертват, за да запазят някого. При нашите лекари проблемът съществуваше преди всякакъв ковид. Има пожар в дома на престарели хора, а апаратите за обдишване не стигат за всички. И ти решаваш: кого да спасиш, кого да оставиш да умре, на кого само да облекчиш мъките…

За съжаление, нашият свят е толкова несъвършен, че понякога се налага да избираме не между греха и не-греха, а между тези, които повече или по-малко са сгрешили. Този избор е примамлив още и затова, защото ни учи да грешим по единия или по другия начин. Но би било много по-голям грях да избегнем такава отговорност, прехвърляйки я на другиго. Затова остава само да молим Бога за прошка.

За Църквата, свободата и държавата

— Може ли Църквата в нашата страна да бъде свободна от държавата? Или това не е било и няма да бъде?

— Това се е случвало три пъти в нашата история: в първите векове на монголското завоевание, в краткия момент между февруари и октомври 1917 година и в периода на първото президенство на Борис Елцин.

Но положително ни се е удало да използваме това време само един път – между февруари и октомври 1917 година, когато в Църквата и в руското общество се е формирала тази прослойка от хора, които са се стремили към свобода и към отговорност. Във Временното правителство при всички промени в състава на неговите членове винаги са преобладавали хора, готови да предоставят на Църквата независимост от държавната диктатура. Именно тогава принципът „свободна Църква в свободна държава“ е успял да се реализира най-добре.

По-рано това не само не е било, но и обратно – църковната йерархия е била убедена, че нейната мисия ще бъде успешна само благодарение на държавата, а понякога и по нейно указание. Така е било във Византия, така е било в православните поместни църкви. Дори в условията на завоеванията на православните народи от иноверци Църквата (не само руската) се приспособявала и е оставала на позиция между принудителната или доброволната сервилност.  Но колкото и да е парадоксално, двувековното синодално управление е подготвило Църквата за дистанциране от държавата.

— Как така? Синодалният период се счита за време на най-голямото закрепостяване на Църквата от държавата.  

— Точно в това е парадоксът. Държавата – макар и не така бързо, вървяла по пътя на модерницазията (ще употребим тази страшна дума!) и демократизацията, които каквото и да казват, носят основните характеристики на християнската вяра: свободен човек, свободна Църква и свободна държава.

Оказва се, че сред нашето духовенство и миряни на Поместния събор имало немалко хора, които са се стремили към това по силата на своето образование, възпитание и от този опит на постепенната промяна, която започва с великите реформи на Александър II и продължава след 1905 година.

В периода от февруари до октомври 1917 година настъпило тяхното време. Символът на зависимостта на Църквата от държавата бил институтът на оберпрокуратурата (значението виж тук). Но когато оберпрокурор станал Антон Владимирович Карташев, той веднага представил на правителството проектозакон, който отменял оберпрокуратурата и установявал поста министър на вероизповеданията, който не давал право на вмешателство в църковния живот.

— Човекът дошъл на власт и започнал с този, който му е ограничил властта.  

— Въобще е поразително, че оберпрокуратурата е била премахната не от православния суверен, помазан да управлява царството, а от хора, които е било прието да бъдат възприемани като доста далеч от Църквата. И именно те започнали да я освобождават, стъпка по стъпка.

На Поместния събор е бил приет важен документ, в който Православната Росийска църква – за първи път в историята – е изразила виждане за мястото си в държавния и обществен живот.

Той така и останал на хартия, тъй като Учредителното събрание било разтрогнато, но въпреки това е уникален пример за това как Църквата показва готовността си да разчита в своята дейност не на държавата, както е било досега, а на свободно общество, което има визия за своето място в държавния и обществения живот. И от друга страна е пример за това, как държавата е готова да ограничи своята власт и да приеме тази позиция.

За съжаление, елитът, благодарение на който се оказала възможна кратковременната симфония между Църквата и обществото, скоро била унищожена от революцията, гражданската война, терора на болшевиките. Самата Църква обявили за институт, който бил длъжен да прекрати своето съществувание.

— Но се твърди, че най-лошото от всичко в Църквата се е случило не при Ленин и Сталин, а при Хрушчов.

— Хрушчовите гонения са били един от етапите. Всъщност Руската православна църква е пребивавала в гонения вече от декември 1917 година, когато се появявили първите антицърковни декрети, поне до 1989 година. Променяли са се само формите. Неслучайно в своята книга аз пиша за това, че до 1927 г. Църквата е пребивавала в гонение, а от 1972 г. – и в плен. Какво искам да кажа?

 В действителност същата тази Църква, която е отстоявала своето право да бъде свободна – за това са писали такива изявени църковни йерарси като например свещеномъченик митрополит Кирил (Смирнов), митрополит Агатангел (Преображенски) или засега още неканонизираният митрополит Йосиф (Петров) – след революцията издига нов принцип, който звучи парадоксално: За свободна Църква в несвободна държава“ (разбира се, тогава никой не си спомня за обществото). Но от 1927 година формалната власт на Църквата узурпира митрополит Сергий (Страгородски) – йерарх, който е бил убеден, че запазването на Църквата като институт може да стане само ако тя падне в плен на държавата и приеме всички нейни условия. Което всъщност не я избавя от гонения. Църквата е била почти унищожена, останала е само управленска структура, която през 1943 г. e започнала да управлява вече не просто според традиционния принцип на сервилността, а в условия най-брутално подчинение на държавата.

И ето това е ужасният парадокс на времето: Църквата се е опитала да оживее, да не противостои, но сътрудничейки с тези, които са искали да я унищожат. Хората, за които е била важна свободата, са били отхвърлени, маргинализирани, репресирани.

В резултат на това за няколко поколения следвоенно духовенство, диктатът на държавата станал нещо естествено. И нещо повече, възниква предразсъдък, че само лоялността към държавата може да гарантира съществуването на Църквата поне под някаква форма. Постепенно чиновникът станал главен събеседник на нашите архиереи и високопоставени свещенослужители – не само в съветското, но и в постсъветското време. Обяснявам си това и като своеобразен Стокхолмски синдром. Ние преживяхме такъв ужасен период на тоталитаризъм, че тогава държавата ни създаде чувство на страх и привличане като на заложник към терорист. Той може да го убие, но не го убива – как да не го обичаш заради това?

— Тук винаги между другото, се налага формулата „няма власт, която да не е от Бога“.  

— Да, и още „Църквата трябва да бъде със своя народ“, а всъщност – с държавата, каквато и да е тя. Като цяло, болшевишката революция не ни е движила напред, а ни е върнала с няколко века назад. Ние се върнахме към менталността на Московска Русия при Иван Грозни. Отделно, Църквата плати това с цената на проливането на кръвта на тези, които сега канонизираме като новомъченици. Но уви, най-добрият начин да забравим наследството на новомъчениците е тяхната тържествена канонизация. Казват – прославихме ги и обърнахме страницата. Ще отидем в Бутово, ще се молим те да ни помогнат… за какво? За да продължава този начин на съществуване на Църквата, против който те са се борили?

Ужасна подмяна. Още повече, че по-голямата част от тези, които ние прославихме, не са били мъченици в традиционния смисъл на тази дума. Подобно на представителите на дворянството, буржоазията, казачеството – те станаха жертви на политическите репресии. Те бяха убити и в Църквата не останаха хора с потребност от свободен духовен и социален живот.

— Историк и свещеник — тези две професии лесно ли се съчетават заедно?

— Е, създават редица проблеми. До революцията в духовните семинарии са се занимавали с просвета и образование, а в духовните академии – и с наука. Затова в духовните академии са доминирали, както са ги наричали – „костюмари“ и „шинели“, т.е. миряни – тези, които са можели изцяло да се отдадат на науката. И затова аз като потенциален учен бях обречен. Професор съм в Духовната академия, завеждащ катедра – при това цели 32 години съм свещеник и преподавател в духовно училище. Заради това съвместяване не станах сериозен учен, макар да имах някакви данни за това. Така и останах на нивото на просветител, преподавател в семинарията. Служението отнема време и сили, защото това не е само временна, но и екзистенциална задача (ако имаш енориаши, а не просто работиш като „празничен“ свещеник, който служи само на големи празници, както често се е случвало с професори-протойереи до революцията).

От друга страна, именно като специалист по история на Руската православна църква беше необичайно важно отдолу и отвътре да наблюдавам обекта на своето изследване. Защото на лекциите ние най-често от всичко друго говорим за църковната политика, за историческите личности, но не и за човека в Църквата. А историята не се свежда до кралете, епископите или пълководците. Историята – това е животът на малкия човек.

— Как от историк станахте свещеник? Вие сте завършили университет, всичко е било както у другите, а после?

— Аз започнах да се въцърковявам още в горните класове на училището, а след това мечтаех да се занимавам с руска религиозна философия. Но в средата на 70-те години да влезеш във Философския факултет нямаше смисъл, защото там имаше твърд марксизъм и аз отидох в историческия. Това ми даде възможност да видя първо историческия контекст на руската религиозна философия; второ – да се опитам да разбера как са се проявявали руските религиозни философи в нашия държавно-политически и културно-обществен живот.

Затова започнах да се занимавам с историята на руския либерализъм, защото по-голямата част от нашите религиозни философи в политически план са били либерали. В същото време призивът на Солженицин, който тогава беше идол за мен, ме отклони от кариерата ми на историк: „Не живейте в лъжа“. Последният остров за такъв живот беше Църквата. Както казва Петър Яковлевич Чаадеев: „Можеш да бъдеш християнин само по един начин – да бъдеш изцяло такъв“. Значи трябва да отида там.

— Тогава вие не разбирахте ли още, че Църквата се намира под твърдия контрол на властта?

— Разбирах го. Още повече след изпитите в Духовната семинария, когато ми направиха „профилактична беседа“ с майор от КГБ. Той говореше колко е важно, че Църквата в международните си контакти ще бъде представлявана от хора с висше университетско образование. Аз казах, че нямам никакви такива амбиции и искам просто да бъда свещеник – ако е възможно, в някаква далечна енория.

„Това е добре – каза той, – но помнете, че ние винаги можем да ви помогнем във вашето по-нататъшно израстване, а затова трябва редовно да се срещаме и Вие не бива на никого да казвате за това“. Тогава го попитах: „Дори и на изповед ли?“ А той ми отговори с тази забележителна фраза:

Има неща, които дори на изповед не бива да се казват.

Такъв беше разговорът през 1985 година.

— А как изобщо свещеникът може да избегне общуването с КГБ? Вас ви принуждаваха да донасяте за всеки, който се е кръстил – фактически да донасяте за енориашите си. Как заобиколихте това?

— Аз не съм герой, на мен просто ми провървя и не съм преминавал през този опит. След 2 години този човек ме покани на среща, но аз не отидох, защото в Духовната академия, където тогава не само учех, но и работех като помощник на завеждащия библиотеката, дойде помощник Егор Лихачов и всички помещения трябваше да бъдат открити за неговите проучвания. Аз не отидох на среща с представителя на КГБ, защото в Духовната академия дойде представител на ЦК на КПСС. Това беше през 1987 година и повече кагебейци в живота ми не са се появявали. Ако бях започнал да служа няколко години по-рано, това би било проблем. И селска енория нямаше да ме спаси, при селските свещеници те също идваха и дори се опитваха да ги вербуват. Понякога такива визити са имали формален характер, но в никакъв случай не са можели да бъдат неформални. Всички документи са запазени, но бяха затворени по инициатива на нашето църковно свещеноначалие. 

А днес аз с ужас виждам, че някои скоро ще започнат и да се гордеят със своите връзки със спецслужбите – ето, бяхме патриоти, служихме на родината. 

— Може ли свещеникът лично за себе си да мечтае за свобода? Защото санът налага определени ограничения, и въобще свещеникът е малко като военните. С устав, с послушание към началството.

— За мен времето на свобода станаха 90-те години. През 1991 година трябваше да реша въпроса: или да изляза от духовното училище и да служа в енорията на моя духовник, прот. Василий Ермаков, или да остана в академията, където ми увеличиха лекциите. И аз избрах второто. В сравнение с енорията това беше безнадежден избор, но заради това аз мога да говоря в своите лекции без всякаква цензура това, което смятам за необходимо.  

Това беше време на сложни години, аз имах дългогодишен конфликт с един от ректорите, но като цяло академията беше за мен тихо място – тук беше най-лесно да се реализирам, да се занимавам с образование. И още 20 години работих в синодалната комисия по канонизацията на светци. Възглавяваше я митрополит Ювеналий, достатъчно строг архиерей. Но въпреки това в комисията имаше много свободна атмосфера. Ние тримата с отците Владимир (Воробьов) и Дамаскин (Орловски) бяха в много отношения  инициатори на канонизациите на противниците на митрополит Сергий: Митрополит Кирил (Смирнов), Агатангел (Преображенски) и други непоменаващи. И представете си, че владика Ювеналий, възпитан от митрополит Никодим в дълбока почит към митрополит Сергий (Страгородски) се вслуша в нашите доводи и постигна канонизация.

Да, имаше свобода. И аз не смятам 90-те години за лоши, както често ги наричат именно тези, които през това време бяха започнали да творят съдбата си и да се добират до властта. Жалко само, че Църквата в много малка степен използва тези възможности, които й бяха предоставени; в частност, ние не смогнахме да повдигнем нивото на духовното образование.

Лично за мен пребиваването в системата на богословското образование беше промислително важно. То ми помогна да запазя вярата си в земната Църква.

— Стоял ли е пред вас въпросът за монашество? Или вече бяхте женен?

— Ние с моята бъдеща съпруга се започнахме в университета, тя учеше философия. Общувахме половин година, а после аз й направих предложение, когато се разхождахме в Таврическата градина. Казах й примерно следното: „Вие за мен сте значима, много скъпа (ние разбира се, бяхме на „вие“), но аз размишлявам за приемане на монашество. Хайде да си дадем дума, че в продължение на две години, до завършването на университета, ще сме верни един на друг, а след това аз или ще приема монашество, или ще встъпя в брак именно с Вас“.

 Тя каза, че това е жестоко. Аз й дадох писмата – ние все пак си пишехме, въпреки че общувахме редовно и живеехме в един и същ град – прибрах се, отворих бутилка коняк и започнах да гледам един от моите най-любими филми „Незавършена пиеса за механично пиано“. И когато видях сцената, в която главният герой Платонов крещи, че животът е минал и отива да се удави, а жена му тича след него и крещи, че някой го обича, аз изведнъж почувствах, че в тази ситуация моята Марина Александровна не би побягнала след мен, а би казала с гласа на Станиславски на репетицията в МХАТ (Московский художественный академический театр): „Не вярвам“. И почувствах, че без този човек ще ми бъде много трудно да живея истински, а не въображаем живот.

След няколко дни ние отново се обяснихме и се спряхме на това, че след две години ще встъпим в брак, а аз няма да се замонаша, но ще запазя правото си да стана свещеник. И така ние се оженихме. Аз поработих три години като младши научен сътрудник в отдела за ръкописи, а през това време ни се роди син, и след това постъпих в духовната семинария.

— Какво в тези дни предизвиква у вас, така да кажем – униние и какво – надежда?

— Още от ранните училищни години за мен бяха облекчение пътуванията в парка на Павловск и Царско село. Това е такъв жив, въплътен символ на тази същата Русия, която ние изгубихме. В периода на 90-те години за кратък миг се появи усещането, че това може да се върне. В съветско време аз живях с надеждата, че възраждането все едно ще настъпи, а дотогава аз ще започна да живея в Църквата, която е единствената пазителка на духовния, културен, исторически и въобще истински живот. Сега разбирам, че това няма да се случи в моя живот. Ние нямаме предишното общество, а Църквата стана държава в държавата.

Сега ще ви кажа думи, които ще смутят и раздразнят мнозина. За мен е очевидно едно – Православната църква съществува преимуществено в келиите на манастирите, в храмовете, но ние никога не се погрижихме да направим християнски всекидневния живот на православните руски хора.

Първи за това са започнали да се замислят в синодалния, имперски период. А какво е означавало това? Означавало е едно. Св. Владимир е въвел в Русия в света на християнската цивилизация, европейската цивилизация, част от която – може би най-добрата по това време – е била Византия. След това се отдалечихме от този път и се превърнахме в някакъв ужасен православен каганат под властта на ординските ханове. След това неочаквано Петър Велики се е опитал да ни върне в света на християнската цивилизация.

За мен в Русия синоним на християнски живот е европеизацията. Колкото по-далеч сме от Европа, толкова по-далеч сме от християнството.

— Има ли надежда? Случва се така, че понякога няма.

—Поражението ни прави християни, когато разберем, че никой, освен Христос няма да ни спаси. А как Той ще ни спаси? Той няма да дойде изведнъж, да премине през всички позиции, да повдигне всички болни от COVID-19, да реши всички наши проблеми, няма да възкреси християните и мюсюлманите, неотдавна загинали в конфликта в Карабах. Нищо от това няма да се случи, защото Той е завещал на нас да християнизираме този свят.

Това означава, че всеки от нас, разбирайки своята неспособност да изцерява, възкресява, преобразява страната, света и Църквата, трябва да осъзнава своята роля в тази малка църква, където е неговата енория, неговото семейство, хората, които Господ е изпратил на неговия жизнен път, и поне с тях да създаде добри, християнски отношения.

Затова ще ни спаси еклисиологията на Евангелието. Тя е много проста: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“. Ето това е неизкоренимо, това не може да бъде унищожено.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Правмир

Още от автора:

Църквата ни е все по-малко Църхва Христова

Когато се притъпи усещането за войната като грях, тя може да се случи

Трябва да бъдем по-актуални за тези, които действително търсят Бога

Празникът Богоявление не е развлекателно шоу за “православни моржове”

Мисията възможна?

По това няма да познаят, че сте мои ученици

Posted in Интервюта

Свързани публикации