Меню Затваряне

Как и защо Светата Църква е образ на света, състоящ се от видими и невидими същности

Преп. Максим Изповедник

Преминавайки към втората степен на съзерцанието, старецът казваше, че Светата Божия Църква е образ и изображение на целия свят, който се състои от видими и невидими същности, понеже в Нея се наблюдава същото различие и единство, което съществува в него.

Защото, ако разглеждаме църквата от гледна точка на строителството, явявайки се едно здание, тя допуска различие по силата на особеното предназначение на частите си и се дели на място, предназначено само за йереите и служителите, което при нас се нарича олтар, и място, достъпно за всички вярващи, което се именува храм. Но, от друга страна, тя остава една по ипостас,[1] като не допуска разделение на своите части (което може да стане) вследствие разликите помежду им. И като възвежда тези части към своето единство, тя ги освобождава от изразеното чрез наименованията различие, явявайки тъждеството на частите. Още Църквата показва, че всяка част съществува за самата себе си, когато има взаимовръзка на двете части. Защото храмът е олтар във възможност, понеже се освещава, когато свещенодействието възлиза към висшата си точка. И обратното, олтарът е храм, действително притежавайки го като начало на своето тайнодействие.[2] Църквата пък е в олтара, и в храма пребивава една и съща.

По подобен начин и целият свят на съществуващите, получил начало от Бога, се дели на умопостигаем свят, образуван от умни и безплътни същности, и на тукашен свят, чувствен и плътски, който величествено е изтъкан от много видове и природи. И начинът на битие на неръкотворната Църква мъдро се проявява посредством ръкотворната: горният свят в нея е като олтар, посветен на горните сили, а долният свят, предоставен на онези, на които се е паднала участта на чувствения живот, е подобен на храм.

При това светът е един и не се разделя заедно с частите си; напротив, чрез въздигането към своето единство и неделимост, той отменя тяхното различие, което произтича от природните им особености. Защото, редувайки се неслято, те са тъждествени на самите себе си и една на друга, като показват, че всяка част може да влиза в друга като цяло в цяло. И те двете образуват целия свят, както частите образуват единството; в същото време те се образуват от цялото. За онези, които притежават (духовно) зрение, целият умопостигаем свят се представя тайнствено отпечатан в целия чувствен свят посредством символични образи. А целият чувствен свят при духовното умозрение се представя като съдържащ се в целия умопостигаем свят, бидейки познаваем (там) благодарение на своите логоси. Защото чувственият свят съществува в умопостигаемия чрез логосите си, а умопостигаемият в чувствения – чрез своите отпечатъци. Делото им обаче е едно и както казва Иезекиил, дивният съзерцател на великото, те са като че колело в колело (Иез. 1:16), имайки предвид, мисля, двата свята. А божественият Апостол казва: Защото онова, що е невидимо у Него…се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията (Рим. 1:20). И ако невидимото се вижда чрез видимото, както е писано, то за преуспелите в духовното съзерцание ще е по-лесно да постигнат видимото чрез невидимото.[3] Защото съществуващите, които правят явни едно друго, трябва винаги да имат истински и ясни отражения едно на друго и връзката между тях трябва да бъде незамъглено чиста.

Източник: Свети Максим Изповедник “Творения”, изд. “Православно отечество”, 2016


[1] Този израз може да се разбира в смисъл „една по същество“, „в основата си“.

[2] Преподобният Максим използва доста често срещащото се в творенията му различаване на „възможността“ (потенцията) и „действителността“ (актуализацията), което възлиза към философията на Аристотел. „Храмът“ е олтар само в потенция, като се актуализира като такъв само във висшия момент на Литургията (вероятно, претворяването на даровете), но „олтарът“ винаги актуално е „храм“.

[3] С други думи, възлизайки от явеността („феноменалността“) на битието към неговите идеи („логоси“), ние отново се връщаме към това битие, само че вече не в неговата явеност, а в неговата смислова и духовна същност и така затваряме кръга на познанието (образът на „колелото в колелото“).

Posted in Богословие, Етика, Християнска етика

Свързани публикации