Меню Затваряне

Живот и дело на св. Григорий Богослов

Григорий Богослов, великият отец и учител на Църквата, се родил в Югозападна Кападокия, в имението на родителите си, недалеч от град Назианз. Кападокия не се ползвала с добро име сред съвременниците си. Обитателите ѝ не без основание били считани за вероломни, лъжливи и хитри. За тях дори съществувала поговорка, че една змия, като ухапала кападокиец, умряла. Освен това през IV век Кападокия била гнездо на арианството. Но тя дала трима велики кападокийци – светите Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски, брат на свети Василий, които прославили името ѝ и станали главна опора, прибежище и извор на богословска мъдрост не само за Кападокия, но и за целия православен свят. А семействата, от които произлезли тези велики деятели на Църквата, показали образци на истински християнски жени, каквито са Нона, майката на свети Григорий Богослов, Емелия, майката на свети Василий Велики и Григорий Нисийски, и Макрина, тяхна сестра, чиито имена историята съхранила с гордост за назидание на следващите поколения. Бащата на Григорий – също Григорий – бил по онова време доста заможен човек. Той принадлежал към християнско семейство и бил християнин, но по-късно влязъл в сектата на “озарените теисти”, които се покланяли на Бога във вид на светлина и огън. Учението им представлявало смесица от иудейски и персийски вярвания. Неговата съпруга, убедена християнка, била силно обезпокоена от отпадането му от християнството. Тя неведнъж го убеждавала да напусне тази секта и под нейно влияние той отново – и този път окончателно – се завърнал в лоното на Църквата, като през 325 година приел кръщение от Кесарийския епископ Леонтий, който минавал през Назианз на път за великия Никейски събор. И скоро след кръщението той станал презвитер в град Назианз, а впоследствие, по-точно през 329 година, и епископ на този град.

Богословското му образование било оскъдно, но управлявал паството си твърдо, макар и кротко, като проявил в управлението му енергия и грижовност. Голямо влияние върху него имала съпругата му, която, подчинявайки му се във всичко, като на съпруг, неусетно му станала ръководителка и наставничка. Тя била изключително добра жена и убедено казвала, че заради бедните би могла да заложи и съпруга си, и децата си. Проявявала голяма благотворителност към безимотните и на никого от сиромасите не отказвала помощ. Григорий бил първородният им син, син на молитва. След него последвали брат му Констанций и сестра му Горгония. Като върху първороден и при това – появил се при изключителни обстоятелства (той се родил през 330 г.) – по молитва, след дълги години бездетен съпружески живот, върху него било съсредоточено и изключителното внимание на родителите му. Майка му се постарала да му даде истинско християнско възпитание, за което в най-висока степен спомагала нравствената обстановка на живота, който заобикалял Григорий. А неговият баща му дал завършено образование. Първо – Назианз, след това – двете Кесарии – Кападокийска и Палестинска – и Александрия, и накрая, като венец на образованието – Атина. Такъв е пътят на развитието и на усъвършенстването на богатите заложби на бъдещия светител на Църквата. Кой съвременен младеж може да се похвали с такова усърдие в науките, с такова богато всестранно образование, каквото получил Григорий Богослов?

В Атина се разгоряла с ярък пламък дружбата му с Василий, чието началото било поставено още в Кесария Кападокийска, където те двамата завършили средното си образование. Това била рядка дружба. В отношението си към свети Василий Велики, Григорий вложил цялата си чувствителност, богатия си запас от любов и самоотричане.

“Търсех там[1] красноречие – казва Григорий, – а намерих щастие, защото там открих Василий. Уподобих се на Саул, който, търсейки ослиците, намерил царството (вж. 1 Царств. 9, 12 гл.). Случайната придобивка се оказа по-ценна от главната цел”.

През 360 година Григорий завършил образованието си и напуснал Атина. Малко преди отпътуването му и Василий напуснал Атина и Григорий, лишен от приятеля си, ясно почувствал цялата безполезност на по-нататъшното си пребиваване там. В Атина той прекарал общо около 10 години, през които задълбочено изучил литературата и философията на класическата древност и овладял до съвършенство модните по онова време риторика и диалектика. Но измамите и съблазните на големия езически град не докоснали душата му и християнското призвание му изглеждало като единствената цел в живота. Като утолил жаждата си за знание, завръщайки се в родния Назианз, той мечтаел за уединение с цел съзерцателен, посветен единствено на Бога живот.

И поради възпитанието си, и поради душевните си качества свети Григорий не бил склонен към активна дейност. Обстановката, в която той прекарал детските и юношеските години, в най-висока степен действала благотворно на развитието на богатите му душевни качества. Нищо нисше не го докосвало. Майка му непрестанно му говорела: “Роден си по молитвите ми. Затова сега се моля да бъдеш съвършен”, и молитвата ѝ била чута. Още от младини Григорий горял с духа си към Христа, защото всичките му помисли и желания се съсредоточили във вярата в Него и в любовта към Него. “Най-доброто ми богатство – казал той – е Христос, Който възнася ума ми горе”. Макар външният му живот, особено – през последните му години, да бил белязан от различни събития, това било не по негова воля, а изключително по силата на необходимостта – или в изпълнение на волята на родителите, която за него била свещена, или в изпълнение на дълга към Църквата, когато ѝ били нужни неговата защита и авторитетен глас в нейна полза. А самият той желаел животът му да бъде еднообразен, тъй като при външния му спокоен ход можел да се съсредоточи върху вътрешния си живот.

В писмо до свети Василий Велики той ясно заявява: “за мен най-важното дело е бездействието”. В действителност това бездействие било само външно и поради това – мнимо. Той живеел богат вътрешен живот, скрит от очите на хората, който представлявал сигурен път към Христа, тъй като смисълът му се състоял в отричане от всичко суетно, земно, а задачата – в нравствено самовъзпитание и в подготовка за бъдещия вечен и идеален живот. Затова равнодушието и дори нежеланието му да приложи в живота блестящото си образование и големите си дарби са разбираеми. Жителите на родния му град Назианз, познавайки блестящите му ораторски способности, му предлагат да стане учител по риторика, но той отказва. В него се крият големи дарби на учител на Църквата, но той, опасявайки се да се обвърже със задължения, които биха го отвлекли от съзерцателния живот, се отказва от свещенство, и баща му против волята му го посвещава в този сан.

Това събитие до такава степен смутило душевния му покой, че той избягал в Понт, в манастира на приятеля си Василий, та там в уединение да намери душевно спокойствие и равновесие. Само настойчивите призиви на баща му го върнали на мястото на служението му. Против волята си получил от свети Василий Велики посвещение за епископ на град Сасим и в този случай, за да си върне душевния мир, отново бил принуден да се отдалечи в Понт, и само поради настойчивата молба на баща си се върнал в Назианз и му помагал да управлява Църквата. Всяко съприкосновение с живота било за него съприкосновение с човешките слабости и пороци – лъжа, клевета, завист, недоброжелателност и така нататък.

Оттук произлизат чувствата на умора и разочарование, които го обземали всеки път, щом бил принуден да напусне уединението си и да влезе в ролята на деятел. Тогава пред взора му винаги се появявали два вида живот – единият – съвършеният, според заветите на Христа и в Христа, и другият – този, който повечето хора водят и който е далеч от евангелския идеал, и винаги предпочитал първия. “Ще се усамотя при Бога – пише той до Колонийския епископ Воспорий, – Който единствен е чист и не е коварен. Ще се вглъбя в самия себе си”. Развенчавайки поетично земните кумири на човечеството – богатството, красотата, славата и така нататък – той стига до извода, че “само едно нещо е прекрасно и трайно за човека – да вземе кръста си и да се пресели оттук”. Затова за себе си Григорий стигнал до убеждението, че “е прекрасно да живееш живот, чужд на живота”, и тази нагласа е основна в живота му и той се старае да съобразява начина си на живот с нея. Отделя по-голямата част от времето си на уединението и го напуска само по силата на необходимостта.

II

В началото на 374 година починал бащата на свети Григорий Богослов, скоро след смъртта му починала и любимата му майка. Брат му и сестра му пък били починали още преди това. Освободен от задължения по отношение на близките си, към които винаги изпитвал чувства на дълбока синовна любов и покорност, свети Григорий получил възможността да се посвети изцяло на уединението. Но на него лежали определени задължения по отношение на Назианзката църква, тъй като след смъртта на баща му управлението на църквата преминало изцяло към него. Като поканил епископи, за да изберат заместник на баща му, свети Григорий се отдалечил в Селевкия, в манастира “Света Текла”. Отдавнашната му мечта се осъществила и той напълно се отдал на вглъбен, съзерцателен живот. Но уединението му не било много продължително. На 1 януари 379 година починал приятелят му свети Василий Велики и след тази голяма загуба Православната църква нямало как да не се почувства осиротяла. Единствената ѝ опора останал свети Григорий Богослов, но и той се отдръпнал от участие в делата ѝ. Великият светилник не могъл да остане за дълго под крина (Мат. 5:15). Тъкмо сега, с кончината на свети Василий, се почувствала необходимост от ръководството му.

През 379 година приключва вторият етап от живота му, посветен на уединението и на делото на любомъдрието, и започва третият – на дейно и пряко участие в управлението на Църквата. Точно през тази година православните от град Константинопол се обърнали към него с молба да поеме в свои ръце управлението на паството на този град. Условията, при които свети Григорий Богослов трябвало да започне тук своята дейност били изключителни. През IV век арианството рязко разделило християнския свят на две части – православна и арианстваща. Никейският събор, който осъдил арианството, още по-ясно подчертал това разделение. Съществували цели области, където православието се било запазило, и области, където, обратно, процъфтявало арианството. Към първите следва да отнесем Александрия и цял Египет. Александрийската църква единодушно изповядвала Никейския символ на вярата и била крепост на православието. Не по-малко ревностна защитничка на православието била и друга източна църква – Иерусалимската или Палестинската. Накрая последната страна, в която Никейското изповедание се запазило в цялата си чистота, бил Илирик (Македония, Ахаия, Дакия).

А що се отнася до останалия Изток, в него преобладавало арианството. Така че във властта на арианите се намирали областите Сирия, Тракия, Азия и Понт. Основното средище на арианството била Антиохия Сирийска. Наравно с Антиохия, под влияние на арианите, бил Константинопол, който, като столица, скоро придобил важно значение в църковните дела. Григорий Богослов го наричал “око на вселената, най-могъщият град на сушата и в морето, общ възел между Изтока и Запада, където отвсякъде се стичат и откъдето, като от общ извор, излиза всичко най-важно във вярата”. И ето този най-важен център на християнския свят станал плячка на арианството. Тукашните епископи – Евсевий, Македоний, Евдоксий, Демофил, били врагове на православието, а неговите безупречни изповедници, като например Маркел Анкирски, били обявени в Константинопол за врагове на вярата. Членовете на Православната църква представлявали угнетено и незначително малцинство. Достатъчно е да кажем, че по времето, когато свети Григорий Богослов пристигнал в Константинопол, там нямало нито един православен храм. Той приел направеното му предложение и през 379 година около Пасха пристигнал в Константинопол.

Като се настанил в дома на един свой роднина, той превърнал една от стаите в църква в чест на Възкресение Христово (Анастасия) и тя се оказала напълно достатъчна, за да побере цялата тогавашна православна община на столицата. Свети Григорий се отдал целият на делото на възраждането на Православието и със силата на красноречието си привлякъл към себе си многобройни последователи. При въвеждане на ред в Църквата той проявил огромна енергия и самоотверженост. Проповедта и дейността му създали широк кръг от врагове, които, ослепени от ненавист към него, неведнъж се опитвали да му отнемат живота. Но свети Григорий проявил към всички тези враждебни спрямо него постъпки такава твърдост на волята и несломимост на духа, които справедливо му дали прозвището “изповедник”. Според образния му израз, по него “са хвърляли толкова камъни, колкото рози се случвало на друг да получи”. Положението на Православната църква в Константинопол постепенно укрепвало и тя била задължена за възраждането си изключително на обаянието на светлата личност на свети Григорий Богослов. Добродетелният му живот, добротата и дълбокото му благочестие завоювали сърцата на хората и обезоръжавали враговете му. Значимостта и авторитетът му били толкова високи, че такива хора, като Блажени Иероним, който по онова време вече бил широко известен, идвали при него, за да поседят край нозете му и да му окажат всички знаци на любов, преданост и уважение.

За да укрепи още повече положението на Православната църква, свети Григорий Богослов заедно с това създава отношения с Александрийската църква, която била, както бе казано по-горе, крепост на Православието. Той с радост посреща духовенството и епископите от Египет, пристигащи в Константинопол, и им посвещава похвално слово. “Ще произнеса приветствие към дошлите от Египет – казва той. – Защото от вас проехтя слово (срв. 1 Сол. 1:8) към всички хора, здраво изповядвано и проповядвано. Вие сте най-добрите приносители на плод сред всички и особено – сред правовярващите сега… Затова – завършва – те прегръщам и поздравявам, най-добър сред народите, народе прехристолюбив, пламтящ от благочестие”. Но близките връзки на Григорий с александрийци се разстроили, след като те извършили наистина лошо дело. Един от александрийците, намерили подслон и подкрепа при него, бил някой си Максим (циник), търсач на приключения в средите на духовенството. Той прикривал нравствената си сиромашия с лицемерно благочестие и показна философия. В Константинопол го довели гладът и жаждата за слава. Свети Григорий Богослов се доверил напълно на този измамник и дори го направил свой приятел. Той очаквал от него на първо време само добро за своята църква. Посветил му слово, в което го нарича борец за правда, “по-голям християнин от всички останали”. Можем ли да упрекнем свети Григорий в излишна доверчивост и даже в известно лекомислие? Нали до този момент споменатият александриец бил в приятелски отношения и със свети Атанасий Велики, и със свети Василий Велики. И единият, и другият водели кореспонденция с него, при което последният искрено вярвал в благочестието му.

Като спечелил доверието на свети Григорий, Максим започнал да се стреми да го свали от епископската катедра и да заеме мястото му. В изпълнението на този план взели най-дейно участие епископите от Египет, ръководени от Александрийския епископ Петър. За тази цел те отишли в Константинопол, през нощта проникнали тайно в катедралната църква на Григорий и започнали церемонията на посвещаването, която им се удало да довършат в частно жилище. И макар да въздигнали Максим в сан на епископ, не успели да свалят Григорий, тъй като и народът, и император Теодосий били на негова страна. Това събитие повлияло толкова силно на светителя, че той възнамерявал да напусне катедрата. По време на една от проповедите си съобщил на събралия се в църквата народ за желанието си. Думите му били посрещнати с ридания и из църквата се разнесъл вопъл: “Ако изгониш сам себе си, ще изгониш от Константинопол учението за Троицата”. Тези думи били най-доброто и точно определение на църковната дейност на свети Григорий Богослов. Той останал и се отдал с нова енергия на делото си. За осигуряване на пълно тържество на Православната църква оставала още една крачка – признаването ѝ за господстваща вяра, тъй като по причина на предшествениците на Теодосий, полуарианина Констанций и арианина Валент, нейното държавно значение било силно принизено. Със свой указ, издаден в Солун, Теодосий обявил, че отсега нататък православната вяра трябва да бъде вяра на цялата империя, а след това, на 24 декември 380 година лично отишъл в Константинопол и предложил на арианския епископ Демофил или да приеме православния догмат, или да се откаже от епископската катедра.

След падането на Демофил свети Григорий Богослов бил единственият кандидат за катедрата на православен Константинополски архиепископ. И народът, и императорът желаели да видят на нея единствено Григорий, но той, с присъщата си скромност, отклонил високото предложение, като заявил, че ако непременно трябва да стане, той е готов да приеме този сан само след избор от епископски събор, който е единственият каноничен начин. Сега, с възстановяването на Православната църква, свети Григорий, независимо от отказа си да стане архиепископ, станал главният ѝ ръководител. Били му върнати всички храмове, които арианите по-рано отнели от православните, всички църковни имущества и приходи се намирали под негово управление. Без да щади в проповедите си лъжеучението на арианите, той обаче, след като ги победил, проявил към тях удивителна снизходителност и кротост и не им отговорил със също такова преследване, каквото те извършили по отношение на Православната църква. Император Теодосий, за да осигури в още по-висока степен духовното единство, свикал голям събор на източните епископства, който носи името Втори Вселенски Константинополски събор.

За председател на събора бил избран благочестивият и кротък Мелетий, когото папа Дамас не признавал за епископ на Антиохия. С едно от решенията на този събор свети Григорий бил определен да заеме архиепископската катедра на Константинопол. Но той заемал тази катедра всичко на всичко няколко седмици. По време на събора Мелетий починал и отнесъл със себе си в гроба мира, който умеел да въдворява на събора. След смъртта му председател станал свети Григорий. На събора имало лица, които мислели по различен в сравнение с него начин и които били удържани само от авторитета на Мелетий. Григорий с александрийските си симпатии останал самотен на събора, така че скоро между него и събора се появило взаимно неразбиране още по първия важен въпрос – относно приемника на Мелетий. Свети Григорий поддържал кандидатурата на Павлин, а съборът спрял избора си на презвитер Флавиан. С пристигането на закъснелите египетски и македонски епископи нещата тръгнали още по-зле. Свети Григорий не можел да има пълно доверие на египетските епископи след участието им в посвещаването на Максим, а те и другите били недоволни от светителя за това, че съборът приел редица решения, без да изчака пристигането им. И не само това, но тези епископи дори поставили въпроса за незаконността на избора на свети Григорий Богослов за заемащ архиепископската катедра и внесли още по-голям смут в хода на събора.

Свети Григорий, не желаейки да служи за причина на раздор, доброволно се отказал от архиепископската катедра и през юни 381 година се завърнал в Назианз. Тук той заварил църквата в ръцете на привържениците на Аполинарий. Независимо от всички огорчения, които съборът му причинил, и от крайната си умора, свети Григорий поел управлението ѝ, докато през 383 година по негово указание за епископ на Назианз не бил избран Евлалий. След избирането му свети Григорий Богослов напълно се оттеглил от участие в управлението на Църквата, като решил да посвети остатъка от дните си на уединение. Дейността му на Константинополския събор съвсем ясно подчертала неприспособеността му към практическата дейност, където е нужно не толкова да се управлява, колкото човек да се нагажда към хората, като често престъпвал убежденията си. Заместникът му на събора и заедно с това и на катедрата – Нектарий, който отстъпвал на свети Григорий във всяко отношение, съумял да запази председателството и да доведе делото до благополучен край. С едно от постановленията на този събор сякаш косвено била подчертана голямата услуга, която свети Григорий направил на Православната църква в Константинопол. На едно от заседанията на събора било постановено Константинополската църква да заема второ място по чест след Римската и тя е задължена за това свое издигане най-вече на усилията на свети Григорий Богослов.

III

Четвърти век, през който живял свети Григорий Богослов и се извършвала неговата църковна и литературно-богословска дейност, е белязан не само с появата на различни ереси, като се започне от арианството, но и което е още по-важно, със зараждането на ново направление на богословската мисъл. Изповедниците на вярата от времената на гоненията, които живели и през IV век, запазили простотата на вярата и чистотата на религиозното чувство. Те вярвали, както Църквата учела, и вярата им била проста и искрена. Били врагове на нововъведенията и представлявали консервативният елемент в Църквата. Но заедно с това църковно направление през IV век се появява и друго течение, чиито представители искали да подчинят въпросите на вярата на разума. Поставяйки изключително високо религиозното знание, те не придавали нужното значение на вярата. Забравяйки за ограничеността на разума, считали, че е възможно човек и чрез разсъдъка, без помощта на непосредствената вяра, да постигне Божеството. Опасността от това направление станала явна още в самото начало на IV век. Лъжеучението на Арий за Второто Лице на Светата Троица, разпространило се още през 20-те години на IV век, било резултат именно на стремежа да се постигне с разум и да се обясни Божеството на Сина Божи.

Пазители на истинската вяра и на църковните предания, светите отци на Църквата не можели да се отнасят равнодушно към нецърковното направление, което било проповядвано от арианството под формата на най-добро изследване на вярата – така че, както самохвално казвали арианите, “всичко да бъде точно разказано и изследвано”, и в лицето на свети Григорий Богослов и на неговите съчинения Църквата имала ревностен защитник на вярата, тъпкана от маловерието и свободомислието. Историческото значение на литературната му дейност е твърде голямо.

Притежавайки тънък, пълен с точност и изобличение език, той разкрива несъстоятелността на арианската убеденост в могъществото на разума и в необходимостта всичко да се съгласува с неговите повеления уж заради благото на самата църква. Ето едно кратко определение на различието между православните и арианстващите по отношение на вярата, което свети Григорий Богослов влага в устата на арианстващите: “Нашето (на арианите) учение наподобява хамелеоните или полипите, които непрестанно приемат нова окраска, а ти (Григорий) си залепена за едно място наковалня, сякаш вярата винаги е една и съща, което прекалено много стеснява учението на истината, вървейки все по една и съща скучна пътека на словото”. И наистина, страстта към нововъведения, към оригинални мисли по сериозни и дълбоки въпроси от областта на религията представлява отличителната особеност на арианстващите. Свети Григорий Богослов поставя вярата по-високо от изискванията на разума в областта на религията. В нея има такива въпроси, които са недостъпни за студеното умуване и които се постигат най-лесно по пътя на искрената и дълбока вяра.

Той казва: “Няма да кажа: “Бъди смел”, напротив: “Страхувай се да се докосваш до висши предмети, превъзхождащи силите ти”. При изследване на въпроси в религиозната област, според свети Григорий, трябва винаги да разграничаваме “какво трябва да предоставяме само на вярата и какво – на разума”. Изобразява с ярки краски противоположността между ограничеността на нашия ум и предмета, към чието постигане той се стреми – неизследимото Божество. “Сякаш строим нещо огромно с малък инструмент, когато улавяме с човешка мъдрост познание за съществуващото, когато пристъпваме към свръхсетивни предмети със своите сетива, които ни карат да се въртим в кръг и да се заблуждаваме, и да не можем с непокрит ум да се приближим дори и най-малко до истината”.

Според него “не само вкоравилите се и преклонени надолу, но и извисените и боголюбиви хора нямат нито сили, нито средства да обгърнат напълно с мисълта си нещо толкова велико”. Затова е разбираемо, че разсъждаването по въпросите на вярата може да бъде дело само на избрани, белязани от Бога, деятели на Църквата. Бог заповядал само на Моисей да влезе в облака и да разговаря с Него. Иисус Христос разкрил божественото Си достойнство на Тавор само на избраните апостоли Петър, Иаков и Иоан. Народът е младенец във вярата и се нуждае само от пастирско наставление в истините на вярата. Свети Григорий предпочита просто вярващия християнин пред онзи, който прекалено много разчита на разума. “Оскъдният в словото и знанието – казва той, – опиращият се на прости изрази и спасяващият се на тях като на малка ладия стои по-горе от глупеца с бърз език, който невежо се доверява на доказателствата на разума”.

След като посочил невъзможността за пълно постигане на Бога в неговата същност като стоящ над всякакви определения и представи, свети Григорий дава редица ценни указания за придобиване на Богопознание, тъй като Неговата дейност се проявява в света. Тези указания са необходимо предупреждение към всички дръзко разсъждаващи за непостижимите тайни на Божеството. Собственият богат опит в размишляването в уединение, в отричането от всичко земно и налагането на себе си на обет за мълчание, с една дума, опитът в религиозното вглъбяване, който той често отбелязва с една дума – любомъдрие, го убедил, че опознаването на божествените прояви в света се постига успешно единствено: 1) когато човек, като потисне в себе си всички сетивни влечения, дава превес на духа си над плътта, защото човешкото тяло е пречка, отделяща ни от Бога; 2) когато човек изцяло се отдава на размисли за Бога, за което е необходимо преди всичко отричане от светски грижи, и 3) когато човек не ограничава полето на духовното си наблюдение единствено в една област, в която се проявяват всички непостижими сили на Бога.

Накратко, разликата между възгледите на свети Григорий Богослов, като учител и представител на древната Православна църква, и арианстващите, като представители на новото, рационалистично направление по въпросите на вярата, относно постигането на Божеството, се определя със следното сравнение: според свети Григорий Богослов Бог е онзи непостижим идеал, стремейки се към Когото човешкият разум се усъвършенства и очиства. Арианстващите, считайки, че човешкият разум е способен да постигне Божеството, Го принизявали до нивото на нещо земно.

Това – от една страна. А от друга, арианството изкривило учението за Лицата на Светата Троица и затова свети Григорий Богослов в опровержение на тяхното лъжеучение дава завършено догматическо учение за Лицата на Светата Троица. Историческото значение на този негов труд е огромно както поради дълбочината на съдържащите се в него богословски мисли, така и поради влиянието, което той имал върху съвременниците.

С излагането на православното учение за Лицата на Светата Троица се определя една, и то – най-важната страна на богословската дейност на свети Григорий Богослов. Той е един от основателите на догматическото богословие, тъй като в съчиненията му с изчерпателна пълнота, дълбочина и яснота е изложено православното учение за Лицата на Светата Троица. В догматическо отношение особено важни са: 1) “Пет слова за богословието”, наречени така от самия проповедник; заради тях Църквата му дала наименованието Богослов; 2) “За избора и ръкоположението на епископите и за догмата за Света Троица”; 3) “За спазване на добър ред в събеседванията за Бога”.

Свети Григорий Богослов е написал всичко 45 слова. Те имали голям успех сред съвременниците му. От тях трябва да отбележим следните, които представляват голям исторически интерес: 1) “Защитно слово по повод бягството в Понт след ръкоположението за презвитер”, в което се говори за висотата и трудността на пастирското служение; 2) две изобличителни слова против Юлиан, имащи полемичен характер; 3) похвални слова в чест на Василий Велики, Григорий Старши и Кесарий.

Свети Григорий Богослов е известен като поет. Надарен с чувствителна, нежна душа, той умеел да предава сложни душевни преживявания чрез красиви и сложни образи, обичал и разбирал природата.

Стихотворенията му са пропити от истинска християнска насоченост. Любовта към Христа и стремежът към Него – това е основният мотив на стихотворенията му. Мнозина светски писатели са ги използвали при стихотворните си занимания.

Най-накрая, свети Григорий е оставил 243 писма, представляващи богат исторически материал. Тези писма са с най-разнообразно съдържание. Част от тях, например до презвитер Кледоний и патриарх Нектарий, написани с цел изобличение на Аполинарий, представляват голям догматически интерес. В други Григорий Богослов дава християнски наставления и съвети на питащи го. Тези писма са с поучителен характер, поради което запазват ценността си и за нас. На последно място, много писма съдържат ходатайства пред силните на деня за нуждаещи се и угнетени.

В едно от писмата си до свети Василий Велики Григорий Богослов го нарича учител по догмати и ръководител в живота. Тези определения са приложими в същата степен и по отношение на свети Григорий Богослов. В съчиненията си той се проявява като авторитетен тълкувател на православните догмати, чието мнение се цени доста високо от съвременниците му. Независимо от липсата на предразположение към активна дейност и старателното ѝ избягване, той все пак не по своя воля взема дейно участие в църковния живот. Винаги се случвало така, че всички големи вълнения в църковния живот неотразимо се насочвали към него като към център и търсели разрешението си в него. Така против волята си, по силата на необходимостта, той влиза в ролята на успокоител на вълненията и устроител на църковния ред. Налага му се да заглади раздора между баща си и паството, предизвикан от невнимателно подписания от бащата ариански символ на вярата.

Пак той се проявява като помирител между Кесарийския епископ Евсевий и помощника му – презвитер Василий – негов приятел и бъдещ светител на Православната църква. Оказва влияние върху епископите при избора на епископ на освободената Кесарийска катедра и благодарение на неговото влияние и на влиянието на баща му, я заема свети Василий. В тежкото за Василий Велики време на борбата му с Антим той прибягва към неговата помощ и насила го посвещава за епископ на град Сасим, средищно място в тази борба, който отделял епископията на Василий от епископията на Антим. Когато православието, притеснявано от арианството, започнало почти да изчезва в Константинопол, православните от този град се обърнали отново към свети Григорий Богослов. Негова била и ръководната роля на Втория Вселенски Константинополски събор, макар впоследствие по силата на стеклите се обстоятелства да бил принуден да го напусне. Но и в тишината на уединението свети Григорий Богослов никога не прекъсва връзката си с Църквата – по важни въпроси всички се вслушват в гласа му, приятелят му Василий Велики постоянно се съветва с него, видни епископи от Православната църква водят преписка с него.

Като проповедник свети Григорий Богослов правел неотразимо, завладяващо впечатление на слушателите. Само със силата на словото си той върнал на Константинополската православна църква първенствуващото ѝ място. С всяка проповед броят на привържениците на арианството се топял и сред тях се създавало онова настроение на озлобеност и враждебност, което по-късно се изразило в явни опити за отнемане на живота му. И толкова по-забележително е, че свети Григорий Богослов винаги е бил снизходителен и търпим спрямо опонентите си. Чувството на мъст винаги е било чуждо за благородната му душа. Като станал господар на положението в Константинопол, той не притеснява арианите и не им отнема заграбените по-рано от тях църковни имущества. Проявявал широка търпимост към еретиците и другомислещите. “Тайната на спасението – казва той – е за желаещите, а не за насилваните”. Като човек, свети Григорий Богослов бил истински християнин. През целия си земен живот не обидил никого, не причинил зло на никого. Любящ, покорен син, самоотвержен и предан приятел на свети Василий Велики, ходатай за бедни и угнетени – такъв е той в живота.

Грижите за Църквата непрестанно го безпокояли и там, където виждал нейното благо, доброволно жертвал личните си желания, забравял за себе си. Безредиците в църковния живот често го разстройвали и отчайвали. “Църквата е без пастири – написал той до Евдоксий Ритор, – доброто загива, злото е отвън, налага се да се плава нощем, никъде не светят пътеводни светлини, Христос спи”.

Но вярвал в крайната победа на Православната църква над всичките ѝ врагове. “Добре знам – пише той в друго свое писмо, – че малко ще посъскат, после ще се скрият, повалени от истината и времето”. Свети Григорий починал в началото на 380 година. Оставил всичко, което имал, на Назианската църква за помощ на бедните. Църквата го причислила към лика на светиите. Паметта му се празнува на 25 януари.


[1] В Атина.

Източник: “Творения на светителя Григорий Богослов – Том 1 (част 1)”

Posted in Жития на светиите, Святост

Свързани публикации