Меню Затваряне

Детство, младост и подвижничество на св. Йоан Златоуст

Детство, младост и подвижничество на свети Иоан (347-380 г.)

Не е известно с точност в коя година се е родил великият светител: писателите се разминават в своите мнения по този въпрос с цели десет години. Но по-вероятно е предположението, че Иоан се е родил около 347 г. след Рождество Христово, в Антиохия. Неговите родители били знатни и богати хора. Баща му Секунд заемал високата длъжност на военачалник в императорската войска, а майка му Антуса била много образована за своето време жена и заедно с това примерна съпруга и майка на семейство. И двамата били християни, и при това не само по име, както нерядко се случвало в онова преходно време, а истински християни, предани на светата Църква: известно е, че сестрата на Секунд, лелята на Иоан, дори служела като дякониса в антиохийската църква. Именно в такъв благочестив дом се родил Иоан. Секунд и Антуса били още млади хора и имали само още две деца – момиченце на две години и новородено момченце Иоан – радост и утешение на своите родители. Но това благочестиво семейство не успяло да се наслади на своето щастие, защото го постигнала голяма скръб: в разцвета на годините и на възможностите за служебно издигане починал неговият глава – Секунд, оставяйки след себе си младата вдовица Антуса с две малки деца. Скръбта на младата майка, която била само на двадесет години, била безгранична. В действителност тя не се нуждаела от средства за живеене, тъй като имала значително състояние; но нейните нравствени мъки били по-тежки от материалната нужда. Млада и неопитна, тя неизбежно би станала предмет на различни посегателства от страна на много лъжливи приятели, които не били далече от мисълта да се възползват от нейното богатство, и всяка друга жена в нейното положение лесно би могла да стане жертва ако не на увлечения, то поне на лъжа и измама. Но Антуса била една от онези велики жени, които, напълно съзнавайки своето истинно предназначение и достойнство, стояли по-високо от всички увлечения и житейска суета. Като християнка тя погледнала на своето нещастие като на изпитание свише, и отхвърлила всяка мисъл за втори брак, решила да забрави за себе си и изцяло да се посвети на майчински грижи за осиротелите малки деца. И тя изпълнила това решение с такава непоколебимост, че породила неволно удивление у езичниците. Известният езически ритор Ливаний, узнавайки впоследствие за нейното майчинско себеотрицание, неволно и с удивление възкликнал: “Ах, какви жени има сред християните!”. Нейната решимост не отслабнала и от новата скръб, поразила нейното майчино сърце. Нейната малка дъщеря скоро починала и Антуса останала сама със своя син, който станал предмет на цялата ѝ любов и майчина грижа и надежди.

Принадлежейки към висшето общество и сама бидейки образована жена, Антуса не пропуснала да даде на своя син най-доброто за тогавашното време възпитание. Отдалечила се от всички светски развлечения и изцяло съсредоточила се в своето малко семейство, тя сама можела да преподаде на своя син първоначално образование, и това било най-велико благо за Иоан. От устата на любещата майка той получил първите уроци на четмо и писмо, и първите слова, които се научил да свързва и чете, били словата от св. Писание, което било любимо четиво на Антуса, намираща в него утешение в своето преждевременно вдовство. Тези първи уроци се запечатали за цял живот в душата на Иоан, и ако той впоследствие сам постоянно, така да се каже, дишал и се хранел със словото Божие и направил тълкуването му главна задача на целия си живот, тази любов към него несъмнено възприел под влияние на своята благочестива майка. Така преминало детството и настъпило юношеството на момчето. Неговото положение изисквало по-нататъшно образование; Антуса положила цялото си старание за това, и не жалейки никакви средства, се погрижила за всички удобства за образованието и самообразованието на своя син. Неизвестно е как и къде е получил своето по-нататъшно образование Иоан, у дома с помощта на частни учители или в някое християнско училище. Антиохия се славела със своите училища и била нещо като сирийска Атина. Там имало много езически училища от всякакъв род, които се славели със своите учители, блестящи с високо красноречие и мъглива философия, и заедно с тях имало християнски училища, където най-вече се преподавало и тълкувало словото Божие, макар и да не се пренебрегвало и общото знание, доколкото можело да бъде почерпано от най-добрите представители на езическия свят. Така или иначе Иоан получавал книжно образование, но то било само част от неговото възпитание, което Божият Промисъл, подготвяйки своя избраник за неговото бъдещо велико предназначение, водел и по друг начин, давайки му нагледно да познае цялото безсмислие на отмиращото езичество и величието и светостта на християнството. Точно по това време, когато Иоан бил на 14-16 години и когато душата му едва се била отворила за съзнателно възприемане на заобикалящите го събития и явления, езичеството правело последен, отчаян опит да надделее над християнството. Като негов представител се явил императорът Юлиан Отстъпник. Като завладял императорския престол, той свалил от себе си маската на лицемерното благочестие и се показал като открит враг на християнството, ненавистта към което отдавна се таяла в душата му. Той започнал навсякъде да въздига разлагащото се езичество и заедно с това да унижава и потиска християнството. Тъй като Антиохия била една от главните опори на християнството, което именно там се явило за пръв път със своето собствено име[1] и имало славни учители и доблестни изповедници, то Юлиан не оставил без внимание това огнище на ненавистната му религия и взел всички мерки да я потисне и унищожи. Но при това той бил твърде далновиден, за да действа подобно на предишните императори гонители. Той знаел от историята, че грубото гонителство не може да постигне унищожаване на тази религия, за която кръвта на нейните мъченици и изповедници винаги е била плодотворно семе, и поради това прибегнал към други мерки и започнал да действа, от една страна, положително, подвигайки унилия дух на езичниците, а от друга – отрицателно, подлагайки християнството на всевъзможни утеснения, издевателства и насмешки, от способността за които този цар вероотстъпник не бил лишен. Отправяйки се към Антиохия, Юлиан не пропуснал да посети нейното предградие Дафна, където бил прославеният в своето време храм на Аполон. Някога този храм с обграждащата го свещена гора бил място на постоянни езически тържества и моления, но сега Юлиан бил поразен от неговата пустота. Дори нямало от какво да се принесе жертва и посрещналият го жрец трябвало да заколи по случай на това неочаквано тържество собствения си гъсок. Тази картина дълбоко поразила Юлиан, още повече, че намиращият се наблизо християнски храм, в който почивали почитаните от християните мощи на свети Вавила, бил огласян от свещени песнопения и изпълнен с молещи се. Юлиан не изтърпял и начаса заповядал християнският храм да бъде затворен и мощите да бъдат изнесени от него. Но това несправедливо разпореждане не потиснало духа на християните. Те извършили тържествено пренасяне на мощите, и докато траела тази величествена процесия, огласяща околностите и улиците на Антиохия с пеене на стихове от псалома: “да се посрамят ония, които се кланят на истукани, които се хвалят със своите идоли”, Юлиан ясно можел да види многочислеността на християните и възторжената им преданост на своята вяра. Тогава, изменяйки на своето философско спокойствие и лицемерна веротърпимост, той заповядал да арестуват много християни и да ги хвърлят в тъмница, а някои дори наредил да подложат на изтезания. В това време небесният гняв се разразил над идолското капище. Храмът на Аполон, за който Юлиан така се грижел, бил поразен с удар от мълния и изгорял до основи. Яростта на Юлиан била безгранична и той, като заподозрял християните в пожар, заповядал да затворят главния християнски храм в Антиохия, при което неговият престарял презвитер свети Теодорит, който отказал да предаде на езическите власти свещените принадлежности на храма, бил предаден на мъченическа смърт. Знатната вдовица Публия била подложена на побой единствено за това, че когато Юлиан преминавал край портите на дома ѝ, от него се чуло пеенето на псалома: “Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му!”. Двама от младите военачалници от императорската гвардия, Иувентин и Максимин, веднъж в приятелска компания изразили оплакване от тези несправедливости на правителството по отношение на християните и по донос веднага били арестувани и затворени в тъмница, а когато отказали да се склонят към езичество, Юлиан заповядал да ги накажат. през нощта те били обезглавени и телата им били погребани с почести от християните. Давайки воля на своята ярост, Юлиан в същото време разбирал, че християнството не може да бъде задушено с подобни жестокости, които само подвигали мъжеството и духа на християните. Затова той действал и с други средства, а именно чрез писания. Той сам пишел сатири срещу християнството, издавал съчинения, опровергаващи чудесата и божеството на Иисуса Христа, стремял се да представи християните като тъмни и невежи фанатици и суевери, а сам в същото време ги притеснявал чрез образованието, забранявайки им да преподават в училищата и закривайки самите училища, облагал християните с по-високи данъци, конфискувал църковното имущество и прогонвал епископите и свещениците, във войските не удостоявал християните с награди, в провинциите поставял за губернатори лица, известни със своята ненавист към християнството и гледал през пръсти на тяхното усърдие за изкореняването на ненавистната за него вяра с всякакви, често кървави средства. Когато един от префектите му обърнал внимание на извършващите се в провинциите жестокости над християните, той с негодувание възкликнал: “Какво от това, ако десет галилейци паднат от ръката на един езичник!”. Накрая, като още по-тежко издевателство над християните, той решил да възстанови иудейския храм в Иерусалим, за да опровергае с това предсказанието на Иисуса Христа за неговото пълно разрушаване.

Всички тези събития се извършвали пред очите на юношата Иоан. Макар че още от детство се отличавал с необичайна за годините си съсредоточеност, избягвал приятелите и обичал да се отдава в тишината на своя дом на уединени размисли, черпейки от четенето на Светото Писание и от своето дълбоко духовно същество материал за своето образование, не можел да остане изцяло равнодушен към това, което ставало извън неговия дом, и тъй като неговата благочестива майка несъмнено преживявала много тревожни дни по време на тези гонения срещу християнството, той също споделял нейните тревоги и опасения. Дори може да се мисли, че вземал живо участие в делата на християните. Четейки неговото възторжено слово, произнесено впоследствие над гроба на светите изповедници на Христовата вяра, доблестните воини Иувентин и Максимиан, не може да не останем с впечатление, че той сам някога участвал в погребението на тези мъченици и сам с множество други християни проливал горещи сълзи над техните обезглавени трупове[2]. Неистовствата на Юлиан завършили с неговата заслужена гибел по време на персийския поход, когато той, смъртно ранен, в безумна ярост хвърлил към слънцето шепа кал със своята засъхнала кръв и в предсмъртно издихание възкликнал: “Ти ме победи, Галилеецо!”. След него престолът преминал към Иовиан, който в продължение на своето кратко царуване се стремял да изглади вредата, причинена на християнството от неговия предшественик: той възстановил на воинското знаме името на Христа, освободил църквите от данъците, върнал епископите от заточение. Така действал и неговият приемник Валентиниан, и макар и да допуснал груба грешка, като поканил за свой съуправник Валент, на когото предоставил Изтока, като цяло се стремял да излекува раните, нанесени на християнството от царя вероотстъпник, и наистина направил немалко в това отношение, например установил празнуването на неделния ден и забранил различните вълшебства и нощни жертвоприношения, под предлог на които езичниците вършели всевъзможни гнусотии и поддържали сред народа вражда към християнството.

По това по-спокойно време Иоан вече бил юноша. При стъпването на Валентиниан на престола, Иоан бил на около 18 години, и той разцъфнал като прекрасен, ако не по тяло, то по душа юноша. Майчиното сърце на Антуса се възторгвало при вида на нейния син, който, пазен от нея като съкровище в продължение на толкова много години от всякакви вредни влияния и опасности, сега проявявал всички признаци на велики дарования. И любещата майка смятала за свой дълг да му даде възможност да се устрои в света съгласно с неговото положение и дарби. За успеха на житейското поприще той трябвало да завърши своето образование с някакъв специален курс, и тя, забелязвайки у него предразположение към ораторство и дълбоки размишления, му предоставила възможност да постъпи в школата на знаменития по онова време учител по красноречие Ливаний. Той бил езичник софист, един от най-близките приятели на Юлиан. Подобно на него, той упорито се придържал към езичеството и мечтаел за възраждането му на нови философски начала. На християнството гледал отвисоко, и макар и да не хранел ожесточена враждебност към него, не му било чуждо да се надсмее над неговите странни вярвания в някой си син на дърводелец. Като посетил веднъж християнската школа в Антиохия, намираща се под ръководството на един много набожен и строг учител християнин, Ливаний с ирония го попитал: “Какво прави напоследък синът на дърводелеца?”. На този кощунствен въпрос учителят отговорил сериозно: “Този, Когото ти насмешливо наричаш син на дърводелец, в действителност е Господ и Творец на небето и земята. Той, добавил учителят, сега прави погребални коли”. Скоро след това дошло известие за неочакваната смърт на Юлиан и насмешливият оратор не можел да не се замисли над получения от християнския учител отговор. Във всеки случай той не се отличавал с някаква фанатична, сляпа враждебност към християнството, затова и преминаването на курса по висше красноречие при него не било опасно дори за християнските юноши. При него например се учил свети Василий Велики, и впоследствие дори поддържал преписка с него. Не можел да се опасява от някакво лошо влияние от него и свети Иоан, който, възпитан в благочестие в дома на своята майка, сега вече бил истински Христов воин, умеещ да си служи с духовното оръжие за отблъскване на всякакви нападения срещу своята вяра. И той, с присъщата му жажда за знание, се отдал на висшата наука, и веднага показал такива дарования и започнал да постига такива успехи, че неволно изпълвал с възторг своя учител. Ливаний не съвсем без тревога виждал как в неговата школа израствал този необикновен оратор, който след време заплашвал да затъмни самия учител, и това, което още повече го безпокояло, било, че Иоан бил християнин и се готвел да бъде велик глашатай и проповедник на християнството, докато самият Ливаний все още се надявал да възкреси разлагащия се труп на езичеството. Няма съмнение, че на стария софист много му се искало да склони младия оратор към своите убеждения и тази тайна надежда го карала да се отнася с особено внимание към своя любим ученик. Но надеждата му се оказала напразна. По това време Иоан вече почти бил набелязал своя жизнен път, решавайки да се посвети на служене на своя Господ Иисус Христос, и старият софист, бидейки на смъртно легло, с искрена скръб отговорил на своите приближени на въпроса кого да назначи за свой приемник в школата: – “Иоан, промълвил той, ако не ни го отнемат християните”[3].

Заедно с красноречието Иоан изучавал и философия при някой си философ Андрагафий, също прославен в Антиохия. По онова време философията отдавна била изгубила своя класически характер и под нея се разбирало преди всичко повърхностното изучаване на предишните философски системи, при което недостатъчната дълбочина на мисълта се прикривала зад потоци мъгляво и надуто красноречие. Но по-изявените представители на философията някак си умеели да придават на своята наука характера на някакво любомъдрие, и ако им се удавало да проникват в законите на духовния живот на човека, с това те вече оказвали услуга на своите ученици, тъй като насочвали вниманието им от пъстротата на външните явления към тайнствената област на духовния свят. Към числото на този род философи вероятно принадлежал и Андрагафий, и ако Иоан впоследствие проявявал изумителна способност да прониква в най-дълбоките тайници на душевния живот на хората, с което блестят неговите проповеди и трактати, то покрай своята естествена проницателност той бил немалко задължен и на своя учител.

След завършването на своето образование Иоан, облечен във всеоръжието на талантите и знанията, бил готов да встъпи на жизнения път. Пред него, като знатен и блестящо образован юноша, се откривало широко поприще. По своето положение той можел да постъпи и на държавна служба; но неотдавна преживените резки преврати на императорския престол, отразили се на цялата администрация, можели да подкопаят доверието към сигурността на подобен род служба, и затова Иоан предпочел по-свободно занятие – длъжността на адвокат, – занятие, което, без да притеснява човека с определени задължения, в същото време откривало пред младите даровити хора път към високо и почетно положение в обществото. Почти цялата знатна младеж по това време започвала своя обществен живот с адвокатство, с него се занимавали например светите Василий Велики, Амвросий Медиолански, Сулпиций Север и други прочути личности от онова време. Това занимание веднага въвело Иоан в бурния водовъртеж на живота, и той застанал лице с лице срещу този свят на неправди, интриги, обиди и угнетения, вражди и лъжи, сълзи и злорадство, от които се състои обичайният живот на хората и които той не познавал в мирния дом на своята благочестива майка. Тази обратна страна на живота, макар и да смущавала неговата неразвратена душа, му дала възможност да се запознае с бездната на неправдата и порока, която често се прикрива с лъжа и лицемерие, но на съда се явява в цялото си безобразие, и именно съдийската дейност впоследствие дала на Иоан възможност да изобразява пороците с такава безпощадност, която, оголвайки ги в цялата им гнусота, със самото това възбуждала неволно отвращение от тях. Заедно с това длъжността на адвокат го приучила към публично ораторство, и той веднага постигнал такива блестящи успехи на това поприще, че от тях неволно се възхищавал неговият стар учител Ливаний. На младия адвокат очевидно предстояло блестящо бъдеще: неговата дарба на оратор му спечелила широка известност, която, давайки му изобилни средства, заедно с това му откривала пътя към висшите държавни длъжности. Именно от средата на най-даровитите адвокати, спечелили си име в съда, правителството канело лица, на които предоставяло управлението на провинции, и Иоан, вървейки по този път, можел постепенно да достигне висши длъжности – подпрефект, префект, патриций и консул, с какъвто сан се съединявал и титулът “знаменит” – illustris. И показната страна на този живот не можела да не увлича юношата, който едва бил погледнал широкия Божи свят, още повече, че неразделни с този живот били и всякакви обществени удоволствия и развлечения. Човекът от обществото трябвало непременно да посещава театри и циркове и волно или неволно да се отдава на онези увлечения и страсти, с които светските хора се стремели да запълнят пустотата на своя живот. И Иоан действително посещавал тези места за развлечения със своите млади приятели и другари, но именно тук неговата неразвратена природа повече от всичко се надигнала срещу такава пустота. Както адвокатството, така и тези развлечения с пълна очевидност му показали цялата пустота и лъжа на подобен живот и той видял колко далече е този действителен свят с неговите неправди и злоба, с неговите страсти и пороци от онзи божествен идеал, който му се представял, когато той, според собствения му любим израз, след като напоил душата си от чистия извор на светото Писание, с непорочно сърце встъпил в попрището на живота. Душата му не могла да понесе подобно изпитание, и той решил на всяка цена да скъса с този негоден свят на лъжа и неправда, за да се посвети изцяло на служене на Бога и на стремеж към онова духовно съвършенство, което станало потребност на душата му.

За този благотворен поврат много спомогнал един от най-близките му приятели и връстници, именно Василий[4]. Иоан възторжено говори за дружбата, която го свързвала с него още от юношеството. “Имал съм много приятели, казва той в началото на своята книга “За свещенството”, искрени и верни, познаващи и строго спазващи законите на дружбата; но един от многото превъзхождаше всички други в любовта си към мен. Той винаги беше мой неразделен спътник: учехме едни и същи науки и имахме едни и същи учители; с еднаква охота и ревност се занимавахме с красноречие и имахме еднакви желания, произлизащи от еднаквите занимания”. Но ето, между приятелите легнала сянка на разделение. Когато Иоан се отдал на светския обществен живот, неговият приятел Василий се посветил на “истинното благочестие”, т. е. приел монашество. Примерът на истинския приятел не можел да не повлияе и на Иоан, и макар че още известно време се предавал на светските мечти и увлечения, но видяната от него обратна страна на светския живот толкова го поразила, че той започнал постепенно да се освобождава от житейската буря, и отново се сближил с Василий, който не пропуснал да окаже върху него цялото добро влияние, на което била способна само истинската дружба – и Иоан решил да остави този жалък, суетен свят с неговата злоба и постоянни вълнения, за да се посвети също така изцяло на Бога и истинното благочестие.

Приятелят му дълбоко се зарадвал на тази промяна в живота на своя приятел, и намерението им да се подвизават съвместно на попрището на монашеския живот било готово да се осъществи. Но неочаквано се явило важно препятствие, а именно – от страна на благочестивата Антуса. Възпитала своя син и поставила го на пътя на живота, тя достигнала целта на своите дългогодишни грижи и като майка, разбира се, се радвала на успехите на своя син. Наистина, тя не можела да не се безпокои, виждайки как нейният син и юноша се отдавал на житейските бури и поради това тя, както сама казвала, ежедневно се подхвърляла на хиляди опасения заради него, но се утешавала с това, че пламъкът на младостта ще премине и нейният възлюбен син, достигнал възрастта на съвършен мъж, заедно с това ще дойде в мярата на Христовото съвършенство и ще стане достоен за своето положение и християнско звание в обществения живот. От каква скръб било поразено нейното майчинско сърце, когато узнала, че нейният възлюбен Иоан е решил да встъпи в монашеския живот! Всичките ѝ надежди се превърнали в прах, и тя не можела да понесе това. Като призовала на помощ цялата сила на убедителността на своята майчина любов, тя със сълзи започнала да го умолява да не я подлага на второ вдовство и сиротство, и тези сълзи не могли да не поколебаят неговото решение. Той се отказал от своята мисъл и останал в дома на майка си, макар че сега бил напълно чужд на светските увлечения и изцяло се предавал на подвизите на благочестието, изучавайки свещеното Писание, което завинаги станало главен извор, напояващ душата му. Заедно с Василий посещавали особена подвижническа школа, където свещеното Писание се преподавало от най-известните по онова време учители презвитери Флавиан и Диодор, и тези благочестиви учители, особено Диодор, окончателно го укрепили в мисълта да се посвети на подвизите на учителството и благочестието. Вероятно чрез тази школа, а може би и по-рано, Иоан се сближил с благочестивия епископ Мелетий, който, обръщайки внимание на даровития и благочестив юноша, го привързал към себе си и извършил над него тайнството на кръщението. По това време Иоан бил на около 22 години (369 г.). Причината, поради която кръщението се отлагало толкова дълго, се обяснява отчасти с обичая от онова време – да се отлага кръщението до зрялата възраст, когато отминат всички увлечения на младостта, а вероятно и с някои определени обстоятелства. Антиохийската църква тогава била развълнувана от печални смутове, които предизвиквали арианите. Завзели властта в свои ръце, те дръзко и усилено притеснявали православните, при това посявайки раздори и между самите тях, така че техният благочестив епископ Мелетий няколко пъти претърпял изгнание. В такова положение се намирали нещата в първите години от детството на Иоан и с известни промеждутъци продължавало и през следващите повече от двадесет години. Затова е съвсем естествено дълбоко преданата на православната църква Антуса и от тази страна да има достатъчно основания да отлага кръщението на своя син, за да не стане съучастница на пагубна ерес. Сега смутовете били поутихнали, епископ Мелетий можел да се върне в Антиохия и отново да заеме своя престол, и християните от Антиохия можели със спокойна съвест и в безопасност да приемат кръщение. Кръщението оказало дълбоко въздействие на Иоан. Ако и преди възнамерявал да се посвети на духовен живот, сега, приел банята на възраждането, той с цялата си душа се прилепил към подвизите на благочестието, и архипастирът Мелетий, забелязвайки неговите благочестиви наклонности, го възвел в длъжността на четец, която му давала възможност напълно да удовлетвори своята любов към четенето на св. Писание. За да се съсредоточи в пълнота върху това упражнение, Иоан дори си наложил обет за въздържание на езика и неотдавнашният адвокат и оратор станал почти безмълвник: той се въздържал от всяко празнословие и шеги, и с това натрупвал в себе си духовни сили, които му били необходими впоследствие.

В същото време в Антиохия отново започнали смутове; арианите, ползвайки се със съдействието на император Валент, отново започнали да притесняват православните и Мелетий бил изпратен на заточение. Положението на православните като цяло било тежко, особено на служителите на църквата. За Иоан се прибавило и ново огорчение: починала неговата благочестива майка Антуса. Той останал самотен, и тогава решил съвсем да скъса с този грешен свят, изпълнен с всякакви смутове, вълнения и огорчения, и да се оттегли в пустинята за отшелнически живот. Неговият приятел Василий тържествувал и се радвал за своя връстник, и те двамата се стремели да обърнат колкото се може повече приятели и другари към истинското благочестие. Сам, пламтейки от ревност за духовно подвижничество, Иоан бил огорчен още повече, когато узнал, че един от неговите приятели, неотдавна отдал се на истинното благочестие и стремящ се към подвижничество, изменил на своето решение и увлечен от любов към някоя си Ермиона, намислил да остави отшелничеството и да се ожени за своята възлюбена. Огорчен до крайност от това, Иоан написал на своя приятел две много силни и красноречиви увещания, в които, оплаквайки падението на своя приятел и изобразявайки суетността на света с неговите прелести, призовал Теодор да остави своята суетна мисъл и да се върне към благочестието. Увещанията – това е първото негово християнско назидателно творение – имали сила и Теодор се разкаял за своята слабост, върнал се към подвижничеството и впоследствие станал епископ Мопсуетски[5].

Младите приятели с целия плам на младостта се отдали на духовни подвизи, и сега Иоан бил сподвижник на своя приятел Василий в делата на благочестието: подвизавайки се сам, той поощрявал и други към подвизи с дело и слово, възбуждайки у ленивите стремеж към небето – чрез умъртвяване на своята плът и поробването ѝ на духа. Слухът за тяхното необичайно подвижничество се разпространил в околността, и към тях отвсякъде се устремили страдащи духом и телом, и получавали изцеление. Около това време Иоан написал своите две слова “За съкрушението” до монасите Димитрий и Стелехий, преподавайки в тях урок на утешение на всички страдащи духовно и съкрушаващи се за греховете си. Православните жители на Антиохия се удивлявали на подвизите на младите монаси, и дори съборът на епископите стигнал до мисълта, колко добре би било да бъдат поставени близо до църквата, тогава крайно нуждаеща се от самоотвержени пастири. И ето, явил се слух, че вече е съставен план да ги вземат двамата и да ги ръкоположат за епископи. В онези смутни времена подобни случаи не били рядкост: в сан на епископ се възвеждали и млади хора, ако се окажели достойни за този сан по своя ум и благочестие. Предстояла им велика чест, но тази вест силно поразила и разтревожила Иоан. Той се отдалечил в пустинята, за да спасява душата си в уединение – далеч от вълненията на този свят, а сега отново искат да го поставят сред тези вълнения и при това на такъв висок сан, за който не смеел и да помисли. Затова той решил така или иначе да се отклони от този избор, и тъй като неговият приятел Василий се оказал по-склонен към Божието предизбиране, той дори нарочно му съдействал за това, а сам се скрил в пустинята. Василий наистина бил взет и ръкоположен за епископ и когато, узнал за постъпката на своя приятел, започнал да тъгува за него, четецът Иоан, за свое оправдание и за утешение на своя приятел, написал знаменитата книга: “Шест слова за свещенството”, в която изложил цялата възвишеност и трудност на пастирското служение. Тази книга станала постоянно, необходимо ръководство за всеки пастир на души и именно от нея черпели и досега черпят за себе си духовно мъжество и сили всички истинни пастири, добре преподаващи словото на истината. Василий, като се успокоил от вълнението, ревностно се предал на своето архипастирско служение и в качеството на Рафански епископ впоследствие участвал във Втория Вселенски събор в 381 г.

В същото време Иоан, избегнал епископството, още по-усърдно се предал на своето духовно подвижничество. В това смутно време, когато в политическия живот се чувствала тягостна неопределеност, а в църковния продължавало пагубното господство на арианите, много благочестиви хора предпочитали да оставят този жалък свят с неговите смутове, вълнения и бедствия, за да намерят пълно успокоение в пустинята. Там, в безмълвно уединение, сред вечно прекрасната природа, замлъквали всички злоби на този свят, и отшелниците можели с облекчение в сърцето да се грижат за спасението на душите си. Поради това околните планини на Антиохия се изпълнили с отшелници, и от тях се съставила цяла община, която водела живот, наситен с духовни подвизи. Това били истинни Христови воини, постоянно стоящи на стража против нападенията на плътта. Още в полунощ те заставали на молитва и огласяли пустинните планини със стройни псалмопения. След кратък отдих те отново ставали с изгрева на слънцето и извършвали утренята, след което всеки се занимавал в килията си с четене на светото Писание или с преписване на свещените книги. През деня в определени часове те отново се събирали на обща молитва, наричаща се трети, шести, девети час и вечерня, а в промеждутъците се занимавали с различни видове труд, с което изкарвали оскъдната си прехрана. Поради обета за нестяжание, у тях всичко било общо, както в апостолските времена, така че не им били известни думите мое и твое. Труден и суров бил животът на тези подвижници, но той намирал своята пълна отплата в душевния мир, който въдворявал, услаждайки ги с надеждата на Божието милосърдие и радостта в благодатта, изливаща се върху тях свише. В тази монашеска обител Иоан прекарал четири години (375-378 г.), и суровият живот още повече усилил неговата ревност към подвижничество. Наистина, за него, възпитаният в доволство, под любещите грижи на майка си, в богата къща, където всичките му нужди се задоволявали от слуги, било още по-трудно, отколкото за всеки друг, да понася всички теготи на отшелническия живот в тази строга подвижническа обител. И наистина, той и сам се опасявал от предстоящите му трудове, още повече, че и поради своята телесна слабост не можел да понесе такова сурово подвижничество. Но слаб по тяло, той бил могъщ духом, и не само преодолял всички трудности на монашеския живот, но и водел борба с опасния дух на времето, надигащ се против монашеството. Този враждебен на монашеството дух започнал да се надига с възцаряването на император Валент. Увлечен от мрежите на арианите, Валент се оказал жесток враг на православните и започнал безпощадно гонение против тях. Знаейки, че главна опора на православието е монашеството, той насочил цялата си ярост против монасите; по негова заповед били разрушени знаменитите Нитрийски манастири и неговото гонителство завършило с варварското изгаряне на 24 православни манастира в Никомидия. Дори езичниците негодували срещу подобна безчовечност, но се намерили и немалко такива, които, възползвайки се от настроението на императора, и сами му съдействали, поставяйки всевъзможни пречки за лицата, желаещи да приемат монашеско житие и представяйки монасите като врагове на отечеството и държавата. И ето, в това тежко време Иоан се явил като защитник на монашеството и написал “три книги за враждуващите против онези, които привличат към монашески живот”. В тези книги той излял цялата пламенност на своето монашеско сърце и красноречиво доказал какво щастие намира душата в пустинята – в уединеното събеседване с Бога. Под същото впечатление той написал и неголямо разсъждение под заглавие: “Сравнение на царската власт, богатства и преимущества с истинното християнско благочестие на монашеския живот”. Тези творения представляват неизчерпаем източник на назидания за монасите и стремящите се към монашество. Назидавайки другите, Иоан се отнасял още по-строго към самия себе си, и неудовлетворен от подвизите на общежителния манастир, накрая го оставил, за да подложи своята плът на още по-сурови изпитания в уединена пещера. Той чувствал в себе си силата на Илия или на Иоан Кръстител, и подобно на тях се стремял към пустинята, за да се подготви там, далеч от света, за предстоящото му велико служение. По своята ревност към подвижничеството той бил готов завинаги да се посели в пустинята; но Божият Промисъл отсъдил иначе. Такъв велик светилник не можел да остане под крина, в пустинята и в пещера, а имало нужда ярко да свети на всички на църковния свещник. Суровото подвижничество разстроило здравето на Иоан и той по необходимост трябвало да остави пустинята и да се върне в Антиохия. Там с радост го посрещнал блаженият Мелетий и го посветил в сан на дякон. Отклонил се някога от високия сан на епископ, сега Иоан смирено приел сан на дякон (380 г.) и от това време започнал нов период в живота му.

Източник: “Творения на св. Йоан Златоуст”, том 1 (част 1), издание на Светогорски манастир “Св. вмчк. Георги Зограф”


[1] Деян. 11:26.

[2] Вж. Похвално слово за светите мъченици Иувентин и Максимиан. В българското издание се предвижда, ако има Божия воля за това, да бъде включено в том 4.

[3] Созом. VIII, с. 2.

[4] Този Василий не бива да се смесва със св. Василий Велики Кападокийски, който бил много по-възрастен и вече заемал високо място, когато Иоан бил още юноша. Вж. за това в заключителното съобщение към “Житие на св. Иоан Златоуст” в Чети-Минеите под 13-и ноември.

[5] Увещания към Теодор падналия, написани около 369 или 370 г.

Posted in Жития на светиите, Проповед, Святост

Свързани публикации