Меню Затваряне

В сърцето на Капитолия

О. Стивън Фрийман

Любовта към истината е свързана с любовта към красотата. Истината не се открива чрез подозрения, гняв, слухове или подобни неща. Истината в крайна сметка е дар от Бога и укрепва сърцето. Когато не можем да стигнем до истината заради подозрение или нещо подобно, по-добре да кажем: „Не знам“, отколкото да се хванем за неща, които подозираме или си въобразяваме.

Конспиративните теории се зараждат в сърцето, което не може да понесе срама на собственото си невежество.

Написах тази кратката мисъл като публикация във фейсбук миналата седмица, докато страстите бяха нажежени и различни конкуриращи се теории увличаха хората. Като цяло реакцията беше положителна, макар да ме уверяваха неведнъж, че заговорите са реални и че сме длъжни да им се противопоставим и да бъдем готови за борба. Дори ми припомниха какво са правили някога болшевиките с невинните хора. Спомням си как се опитах да успокоя едно развълнувано/сърдито/плачещо дете. Призивът към спокойствие обаче рядко има ефект.

Беседите в блога са далеч по-малко взривоопасни. В света на социалните медии, блогът може да бъде като тиха среща в лекционна зала или стая за семинари с въпроси, отговори и коментари, които до голяма степен са написани със самоконтрол и размисъл. Фейсбук често прилича на крещене по време на мач на градския площад. Въпреки това, ако сте проповедник, говорите там, където се събират хората. Св. ап. Павел влязъл в Ареопага, намерил малка група слушатели и си тръгнал, тъй като го иронизирали със смях и недоверие. Но той спечелил поне един покръстен, който по-късно станал епископ.

Исках да се върна към тази кратка публикация в относителната тишина на блога, тъй като ми се струва, че заслужава повече размисъл.

Според моите заключения, по-голямата част от хората в нашата култура, които се борят със своите страсти (гняв, безпокойство, страх и др.) са убедени, че другите са виновни. Ние не вярваме, че разделителната линия между доброто и злото се намира в нашето сърце. По-скоро е между тях (страстите) и нас. Бях поразен, когато миналата седмица в сградата на Капитолия всичко достигна своя апогей, и само след миг всички страстни гласове се възобновиха, само че на по-висока честота. Ние сме запленени – в истинския смисъл на тази дума – „заключени“ с вериги, които ни обграждат. Според мен само това е истинската опасност в нашия свят.

Срамът от собственото ни невежество също е свързан със срама от нашето безсилие. Нещата, от които се страхуваме, изглеждат извън способността ни да ги контролираме, също както и нещата, които не познаваме, изглежда, че отхвърлят призивите за прозрачност, която само би ни успокоила.  Така ние оставаме с нашите фантазии.

Не можем да понесем срама. Спомням си преди години, когато се опитвах да споря с моя тъст – вярващ баптист, за неговото удивително търпение към мен. Стандартното му възражение към моите добре обосновани богословски критики беше: „Е, не знам за това“. Но той го имаше предвид. Сега разбирам, че винаги съм се опитвал да го въвлека в своите собствени фантазии и предположения. Той предпочиташе да стои на твърда основа. Можеше да твърди, че знае много малко, но беше напълно последователен  в това да върши вярно всичко, което знаеше. Отне ми години, за да осъзная, че съм свидетел на много дълбоко християнско сърце.

Спомням си, че той се интересуваше от правителството (а не от политиката). Гледаше C-SPAN[1] за развлечение. Присъстваше на всяко заседание на градския съвет в неговия малък град и се стремеше да узнае и разбере проблемите на своето време. Винаги носеше в себе си малка Библия, но имаше и джобно копие на Конституцията. Казваше ми, че се интересува от смъртното наказание. Беше се записал за свидетел (при екзекуция са необходими 12 свидетели), при доста често срещаните екзекуции от онова време. Мисля, че се опитваше да разбере какво трябва да мисли и доколкото си спомням, той се противопостави на тази практика.

Мисля за тази трезвост пред лицето на днешния шумен свят, в който ние не само се хвалим с мненията си, но постоянно повтаряме информация, която всъщност не сме научили сами,  а сме я видели в сайт, към който имаме симпатии (или сме я чули от някого, който я е чул от някого). Нашите действия разкриват неизкупения срам на нашите сърца. Рядко си признаваме невежеството и безсилието. Въобразяваме си, че знаем когато не знаем, и мислим, че нещо ще се промени, ако това не е така.

Животът ни, извън всичките ни тревоги, често е безсъдържателен. И за всичко това ние и досега не плачем и не се покайваме. Страстите никога не дават смисъл на живота ни. Те са като паразити в душата, пораждащи фалшивото Аз. Те не ни дават покой. Не можем да си починем в тях. Те не съдържат красота и никога не ни удовлетворяват. Те често ни опустошават, дори когато спечелим обекта на нашите страсти. Нито една от страстите не представлява истински ерос , истинско желание. Душата желае красота, истина и добро (всички те намират своето крайно и цялостно осъществяване в самия Бог).

Изглежда обичайно в нашите днешни културни условия да чуваме, че кризите, с които се сблъскваме, са твърде важни, за да обърнем внимание на тишината на сърцето. Проблемите изглеждат непреодолими независимо от своята непосредственост или доброта. Затова , мисля, че тази е сред големите заблуди на съвременния свят. Несъмнено има изключително благородни идеи, към които хората могат да се стремят. Но опасността се състои в това, че благородните идеи се оформят само в много специфичен контекст и той винаги е човешкото сърце.

Съветът ми по отношение на сърцето беше отхвърлен като „Квиетизъм“[2], очевидно дискредитирана версия на протестантския пиетизъм. Православието обаче се основава на исихазма (гръцка дума, която би се превела като „квиетизъм“ или „тишина“). Това не е дискредитираният протестантски феномен, а проникновено учение за това, че човешкото действие произтича от изобилието на сърцето (Лука 6:45) – както добро, така и зло. Това е признание, че моето сърце е източникът на цялото зло в света. Ако наистина ви е грижа за света, тогава трябва да се обърнете към собственото си сърце. Това може да стане само чрез исихия (тишина).

Неотдавна отбелязах пред някого, че съм израснал като расист в дълбоко расистка култура. Не преувеличавам колко сериозно беше това състояние в света на моето детство на южен Джим Кроу[3]. Беше ужасяващо и зло. Спомням си обаче как разбрах, че това е неправилно и промених своя поглед към света. Тази промяна настъпи едва тогава, когато неочаквано срещнах красотата на сърцето, освободено от тази прелест. Именно желанието (ерос), привлечено към красотата, ни води до истината и ражда добро. Това е пътят на Отците.

Ако Православието не е нищо повече от тревожен глас сред мнозина, молещо да бъде чуто и да му повярват, тъй като описанието на неговите страхове е убедително, то като цяло ще се изгуби. Аласдър Макинтайър в известното си изследване за модерността каза, че светът очаква нов св. Бенедикт[4]. Той греши. Бог вече крепи света чрез своите скрити светии и държи всичко съществуващо на техните молитви. Православната вяра свидетелства за това и приканва своите чеда в тази велика реалност.

Не мога да се сетя за никой отец на Църквата, който да е говорил по-решително или критично за нравствените недостатъци на своето време от св. Йоан Златоуст. Той не се поколебал да призове императора или да говори за проблемите в Църквата. Накрая думите му довели до неговото изгнание. Прогонен до самия край на империята, той умира в изолация. Пишейки на дякониса Олимпия, най-близкия му приятел и доверен човек, той изразява сърцето на Православието в смутни времена:

„Затова, моля те, не се отчайвай. Защото има само едно единствено нещо, от което да се боим, Олимпия, и това е грехът. Продължавам да ти повтарям това непрестанно. Защото всичко друго в крайна сметка е една басня: независимо дали говорите за заговори, или вражда, или измами, или клевети, или злоупотреби, или обвинения, или конфискации, или гонения, или наострени мечове, или открито море, или война, обхващаща целия свят. Което и да посочите от тях, те са преходни и нетрайни и засягат само смъртните дела; те не могат по никакъв начин да навредят на бдителната душа. Ето защо, желаейки да изрази мимолетността както на добрите, така и на лошите неща от настоящия живот, блаженият Павел обобщава въпроса с едно изречение, казвайки: „Понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:18).

Из Писмо 7 от писмата на св. Йоан Златоуст до св. Олимпия

Верен на собственото си предупреждение, последните му думи преди да умрат били: „Слава Богу за всичко!“

——————————-

О. Стивън е свещеник на Православната църква в Америка, предстоятел на храма „Света Ана“ в Оук Ридж, Тенеси. Освен това е автор на поредицата Everywhere Present и  Glory to God.

Създаден през 2007 година, неговият блог Слава Богу за всичко бързо се превръща в един от най-четените православни блогове в мрежата, като най-често се превежда от ентусиазирани читатели на румънски, френски и сръбски.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Блог на отец Стивън Фрийман


[1] C-SPAN, съкратено от Cable-Satellite Public Affairs Network (Кабелно-сателитна мрежа за обществени дела) е американска кабелна телевизия, предаваща без прекъсване заседания на държавни органи. Мрежата има отделни станции, които излъчват предавания на живо от Камарата на представителите на САЩ, предава на живо от Сената, предава други събития на живо и има радио, предаващо както собствени програми, така и отделни предавания, излъчени по C-SPAN. Апаратната на C-SPAN се намира във Вашингтон. Архивите се намират в Уест Лафайет, Индиана.

Идеята за създаването на такъв канала е на Брайън Лемб, действащ президент на C-SPAN, докато работи в списание за кабелна телевизия. Каналът е създаден и съществува изцяло с финансирането на индустрията на кабелната телевизия. Не получава никакво спонсориране от правителството, няма договор с правителството, не показва реклами. Стреми се към безпристрастност в подбора на заседанията, които предава. Бел. прев.

[2] Квиетизъм – религиозно мистично учение, според което религиозното благочестие се състои в съзерцаване и духовно самовглъбяване, които водят до пълен душевен покой и безучастно отношение към заобикалящата действителност. Бел. прев.

[3] През 1836 г. се ражда Джим Кроу – карикатура на афроамериканец. Творбата е на бял мъж – комика Томас Дартмът Райс, който обикаля Съединените щати, с почернено с вакса лице, за да забавлява американците.

Джим Кроу се превръща в символ на един от най-мрачните периоди в междурасовите отношения в САЩ. През 1865 г. 4 милиона американци – роби, само защото са родени с черна кожа, вече са свалили оковите. Но само 10 години по-късно обещанието за свобода след Гражданската война е безследно изчезнало, на негово място се появява цяла система от закони, чиято цел е една – да пречи на афроамериканците да упражняват новопридобитите си права. Тази ера става известна като ерата на Джим Кроу – американската версия на апартейда.

През 1877 г. президентът Ръдърфорд Хейс изпълнява обещанието си да спре федералната намеса в Юга, демократите там се връщат на власт и бързо въвеждат серия от закони, които разделят афроамериканци от бели в почти всеки аспект от живота.

През 1896-а Върховният съд постановява, че афроамериканците са отделени, но равни с белите и така се отваря кутията на Пандора за серия от абсурдни регулации, които създават нов вид робство. Отделни училища, отделни заведения, навсякъде се виждат знаци с надписи „бели“ и „цветнокожи“, смесените бракове са забранени, когато се качи бял в автобус, афроамериканецът е длъжен да отстъпи с една седалка назад. За „цветнокож“ е смятан всеки, който има 1/8 афроамерикански гени, за гласуване се прилагат такси или тестове за грамотност, в някои щати дори се въвежда така наречената дядова клауза – имаш право да гласуваш, само ако четири поколения от предците ти са гласували.

Така се оказва, че тестът за грамотност не важи за белите американци. Примерите за сегрегацията са много, а битката срещу нея продължава десетилетия, съпътствана с кръв, насилие и брутални отношения между човешки същества. Повече по темата виж в репортажа на Тоня Димитрова за БНР. Бел. прев.

[4] Вероятно авторът има предвид известната книга на Аласдър Макинтайър „След добродетелта“ – критика на съвременната морална философия. В нея Макинтайър изследва историческите корени на идеята за добродетел, като диагностицира причините за нейното отсъствие в личния и публичния живот и предлага начин за възстановяването й. Преведена е на повече от 20 езика. Бел. прев.

Posted in Публицистика

Свързани публикации