Меню Затваряне

Размисли за “гастрономията” на поста

Сергей Чапнин

Разговорите за „гастрономията“ на Великия пост престанаха да ме интересуват преди 20 години.

Буквално всички, дори умните и многообразованите свещеници и духовници, дават неудачни, а понякога и доста безсмислени съвети: да, строгостта на поста не е догма, ако нямаш сили и възможности, нека бъдем снизходителни и т.н и т.н.

Работата е там, че всички те изхождат от чисто „техническата“ задача, която може да се нарече „правило“ или дисциплина на поста. При такъв подход всеки отстъпващ от правилата е нарушител или дори престъпник. Той смирено признава вината си и се предава във властта на свещеника. При това понякога възниква игра на рулетка: ще прости ли свещеникът или няма да прости тези „нарушения“, които си позволих? Страшно е. Вината на мирянина укрепва властта на свещеника. Може би това сега е най-важното в настоящата ситуация.

Но това говори красноречиво – и дори крещи! – за безнадеждната деградация на църковния живот. Работата е в това, че постът далеч не е на само дисциплина. Щом Църквата изведе на преден план дисциплината, тя прави фалшификат, предателство. Постът е жертва, и тя трябва да се принесе доброволно, като свой дар пред Бога, а не като нещо, което строгият духовник ти е заповядал или например, към което родителите са принудили децата си. Ако постът е непосилна жертва, то най-разумна изглежда древната практика на еднодневния строг пост, което е запазено в малки фрагменти (като на Бъдни вечер) в практиката на Църквата. Пълното въздържане от храна през деня в навечерието на особено значими празници с необходимото участие в литургията е разбираемо и убедително. Да, Великият пост трябва да бъде изключение. Или може да се каже по друг начин: а необходими ли са днес други многодневни пости? Може би единствено Великият пост?

* * *

Многодневните пости в днешния им вид са резултат от необмисленото пренасяне на монашеските практики върху миряните. Защо необмислено? Работата е в това, че по-голямата част от миряните не са способни на пост по устав. Освен това, тази практика е крайно опасна за тях – ето защо.

Задачата на поста е да издигне човека от обикновеното състояние, ако искате от духовното му равновесие, това е творчески (а понякога и доста рискован и опасен – може да се провали) пробив в нещо ново. Това засяга не само духовния живот, но и психосоматиката. Дългите богослужения, значителното физическо натоварване (ако се изпълнява правилото за поклони също така педантично както и гастрономическия пост), оскъдността на храната – всичко това извежда човека далеч извън пределите на тези рамки, в които той е свикнал да живее и може уверено да се ориентира (това е проверено, в младостта си аз не една година така постих и това беше важен опит).

Ако си монах и около теб всички жадуват за радикално отричане от обикновената и подобна промяна на съзнанието, това е напълно разбираемо. Дори ако ти от глад за няколко минути изгубиш съзнание по време на богослужение, никой няма да забележи – стоиш, опирайки се на стасидия и слава Богу за всичко!

Но ако ти вървиш по пътя на промяна на съзнанието, а трябва да продължиш работата си като касиер, мениджър по продажбите, програмист, шофьор, учител, полицай, ръководител на полети и т.н. в обикновен и доста тежък режим, тогава принудителната (и доста рязка) промяна на съзнанието може да доведе до проблеми – в най-добрия случай можеш да бъдеш уволнен като небрежен работник, а в най-лошия могат да пострадат други хора (ако шофьорът изгуби от глад съзнание зад кормилото).

За много миряни е изключително важно да запазят професионалното си, ако искате, светско самосъзнание.

Хората разбират това, макар и интуитивно. По данни на великолепното социологическо интервю, проведено от Томас Бремер и архим. Филип (Симонов), Великият пост спазват приблизително 5% от тези, които се смятат за православни. С други думи, в практиката на съвременната Църква Велик пост в уставното си разбиране вече отдавна няма.  Има илюзия за Велик пост в трогателната естетика на поста – богатата виолетова палитра на облаченията, пронизващи и мощни песнопения… Преждеосвещените Дарове – като напомняне за древната жажда за всекидневно причастяване, дори в тези дни, когато не се служи литургия… Наистина, достатъчно ли ни е това?

* * *

А тези, които искат да постят, разработват собствени стратегии за поста, но убедителни аз досега не видях. Аз нямам такава. Но мисля, че ще бъде правилно, ако Църквата предостави решението за „гастрономията на поста“ на самите свои членове – нека всеки решава сам. И сам да носи отговорност пред Бога за своите обети.

* * *

С други думи, настъпва великопостно време, когато отново ще укоряваме себе си в нерадение, ще изпитваме чувство за неувереност и вина, ще се каем за дреболии… Но нека поне първият ред от молитвата на св. Ефрем Сирин се изпълни върху нас – нека не прекарваме това време в безделие и униние.

Превод: Ренета Трифонова

———————-

Бележка на редакцията: От личната страница на автора предложихме този кратък текст, който на много читатели може да изглежда краен и шокиращ, но той маркира един важен проблем в Църквата – голяма част от християните не могат да спазват поста по една или друга причина. 5%, които авторът споменава в своя текст, са може би твърде голяма цифра дори за страните с традиционно православно-християнско вероизповеданиепечален факт, който за нас може би трябва да бъде и отрезвяващ.

Posted in Шарени мисли

Свързани публикации