Меню Затваряне

Православието и „свободният“ свят

О. проф. Радован Бигович

Предполагам, че под понятието „свободен” свят, организаторите на това събиране подразбират светът на демократичните общества и държавите с либерално-демократично устройство.

Поради това обстоятелство и аз ще го приема с това значение и заради ограничението във времето, няма да се впускам в анализ и изследване, доколко тези общества са истински свободни и доколко са свободно несвободни.

Векове наред, особено в Западна Европа, се е формирала представата за Православието като „източна религия”, която не принадлежи на Европа, а на Ориента, на далечния, мрачен, „екзотеричен” и деспотичен „Изток”.

Тази представа е разпространена и днес, и то до такава степен, че много европейци разглеждат римокатолицизма, протестантизма и другите конфесионални християнски общности като автентични представители на религиозния дух на Европа.

Такова разбиране се е развило не само в християнския Запад, но и в християнския Изток, където то е било представлявано от отделни групи и движения. Последицата от това е, че днес „западните“ хора все още разглеждат „източните” като чужденци, и обратно.

И от двете страни не е малък броят на онези, които биха искали православните да избягат от Европа и да създадат някаква своя „ос” или съюз. Щом като Православието е отъждествено с Изтока, може да се заключи, че и самото то не е свободно, не е демократично или, че дори е антидемократично, т. е. тоталитарно и националистично.

Дали наистина Западът е „свободният“ свят (Европа), а Изтокът” е Православието? Дали Европа наистина е дело само на римокатолиците и на протестантите от историческа гледна точка, отговорът на този въпрос е – не! Въз основа на моментните политически и обществени реалности – също не!

От историческа гледна точка, Европа има две оси: Стария и Новия Рим. Исторически Европа е немислима без ромейството, т. е. без Византия.

Векове наред православните народи са се борили да защитят Европа от това да бъде завладяна от Изтока. Когато са се изтощили и са били победени в тази борба, православните са се погрижили да канализират към Запада културно-цивилизационните съкровища, които до голяма степен са формирали неговата идентичност.

От политическа и социална гледна точка е факт, че в днешна обединена Европа православните народи са малцинство. Типично православна страна в Европейската общност или в „свободния“ свят е само Гърция. След падането на Берлинската стена обаче, православните народи избраха либералната политическа демокрация и „колективната авантюра“ на съвременното човечество Всички поместни православни църкви поддържаха „перестройката“ и демократичните процеси и не само ги поддържаха, но дадоха и своя принос според степента на обективните си възможности.

Впрочем, на територията на Източна Европа Православната църква беше постоянно движение на съпротива и „опозиция“ на тоталитарните, комунистическите и атеистичните политически режими, заради което преживя и големи гонения. Заедно с това трябва да се каже, че „свободният“ свят, Европа, все още се намира в процес на формиране и в обозримо бъдеще ще постави под своя закрила и други православни народи. Днес в свободния свят има значителен елемент от православната диаспора, които се чувства напълно „свободна“, „западна“ и европейска. В Европа православните свидетелстват по най-добрия начин, че да бъдеш православен не е в противоречие с това да бъдеш „западен“ човек.

Християнският Изток или европейският Изток е приел почти напълно придобивките на западноевропейската цивилизация, което означава, че почти напълно е приел ценностите, начина на мислене и стила на живот, от недрата на съвременната култура и цивилизация на Запада. В интерес на истината трябва да се изтъкне, че Православната църква е настроена доста скептично и критично към този процес, и то не за да се противопостави на „свободния“ свят (Европа), а заради съзнанието и убеждението, че този стил на живот е опасен и рискован за цяла Европа и за целия свят.

Доколкото разбирам природата на Православната църква, тя разглежда „свободния“ свят като свой собствен свят, а Европа като свой собствен дом и територия. Затова тя вижда, че само икономическото и политическото европейско единство, което днес интензивно се изгражда, няма да даде желаните плодове (поне не в дългосрочен план), ако същевременно не бъде изграден единственият космотеориен и антропотеориен възглед за света и живота.

Как е възможно обединението на Европа и света, когато някои почитат природната среда като Божие творение, а други като средство за задоволяване на евдемонизма на отделния индивид? Как е възможно в единния „свободен“ и обединен свят да съсъществуват едни, които гледат на другия като на брат, като на икона Божия, като на най-голяма светиня, като на необходимо условие за пълнотата на съществуването и на личностната идентичност, и други, които гледат на другия като на заплаха за собственото си съществуване, като на неприятел, противник, като на необходимо зло, което трябва да се търпи или толерира, или като на средство за употреба и задоволяване на собствените нужди и интереси?

За осъществяване на духовното единство на света и на Европа не е достатъчен нов морален и правен кодекс, а е необходим нов, общ за всички, етос. Следователно става дума за жизнена позиция, за позиция спрямо света, спрямо Бога и другия човек. Това е, което Православната църква иска и настоява да предложи на „свободния“ свят.

Църквата съществува в този свят, за да насочва хората и народите към онова, което е крайно и последно, да формира съзнанието и общата позиция спрямо света, човешките отношения и нашето отношение към Бога. Всичко това може да се изрази на различни езици, с помощта на разнообразни и различни културни форми, политически и обществени институции.

Многовековният опит ни учи, че хората и народите не могат да се обединят автентично и истински, докато не се обединят духовно. Политическото, икономическото и дори културното единство не са достатъчни, за да осигурят стабилността на такава постройка и „проект” (какъвто е обединена Европа или обединената планета), защото такава постройка трудно може да просъществува без духовно единство. Църквата има своята роля и сила за решаването на този духовен проблем на „свободния“ свят.

Какво конкретно трябва да означава това?

1. Православната църква в „свободния“ и „несвободния“ свят не може да свидетелства и служи без критичен и творчески диалог с другите духовни сили, които кръстосват света. Този диалог може да бъде институционализиран, какъвто е днес в рамките на т. нар. икуменически диалог и в многобройните богословски диалози.

Всеки друг път би довел Православната църква до изолация и до гето, би я превърнал в секта, неспособна за служение и принос за духовното прераждане на Европа и света. Заедно с това, може би е още по-важен неинституционалзираният диалог с атеизма, с безбожния хуманизъм, с технокрацията, с номокрацията, с радикалния индивидуализъм, с хедонизма, с пазарната логика и психология, корпоративната и медийна власт, с генното инженерство с „дипломацията на ракетите“, с наркотиците, алкохолизма и проституцията, е консумативната и пазарна религия на съвременни „свободен“ свят.

 2. Православната църква не може да даде икономически и политически принос на света, защото не разполага с такава власт, а и да разполагаше – това не би било в съгласие с природата на Църквата. Православието в Европа, „свободният“ свят, не би дръзнало да се организира в политическа партия или никаква друга обществена или политическа организация, с цел постигането на влияние и осъществяването на национални, политически, икономически или някакви други цели, защото силата на Православието не е това. Неговата сила е неговият дух неговият етос и затова то действа като православна литургична общност, т. е. като Църква. В това е негова най-голяма сила, нещо, което е необходимо на нашето време, защото нищо не е толкова застрашено както духът общението и причастността – самата общност. Тази криза не намалява дори от всеобщата външна интеграция на света.

В течение на историята Църквата е съществувала в държави с различни политически системи; така е и днес, а вероятно така ще бъде и за в бъдеще. Няма модел на държава или тип политическа система, с който Църквата би могла да се отъждестви. Сред православните съществува съзнанието, че Църквата и държавата са две различни и диаметрално противоположни реалности, между които фундаментално напрежение и противоречие, въпреки необходимите обусловености и взаимозависимости.

Църквата и държавата са два различни „града“, които имат два различни порядъка. Църквата е „град, който стои на връх планина”. Тя трябва да бъде образец и модел на всеки земен град (общество и държава). Християните са жители на определена държава, но същевременно и граждани и на „небесния град“. Христос е основал Църквата с цел целият космос да стане „космическа Литургия“, т. е. всичко да бъде съединено със Света Троица и да бъде спасено чрез Света Троица. Той нито е основавал, нито е разрушавал държавата, но е „демистифицирал” държавата; отнел й е всяка същностна и абсолютна ценност. Онова, което е същностно в човека принадлежи на Църквата, а не на държавата. Православните никога не са настоявали за Църква без държава, за държава без Църква, нито пък за клерикална или теократична държава. Те отстояват съ-съществуването на Църквата и държавата като две различни реалности, които могат и трябва да си сътрудничат, като при това си дават сметка за границите на това сътрудничество.

Православието никога не е било нито монархистко, нито републиканско, нито аристократично, нито демократично. Православието е Църква. От това обаче не трябва да се прави заключението, че Църквата е равнодушна към това, в какво държавно устройство ще живеят хората. Православието е за държава, която е основана на справедливостта, правото, свободата, уважението и зачитането на човешкото достойнство на всеки човек.  То е срещу всички форми на диктатура, деспотизъм и тоталитаризъм. Целта и идеалът е свободна държава и свободна Църква. Всички онези, които отстояват това, имат в лицето на Църквата искрен съюзник и сътрудник. Тя цени и уважава дълбоко всичко онова, което демократичните общества са направили за защитата и зачитането на човешките права, за по-справедливото преразпределение на материалните блага, за подобряването на условията и качеството на живота, за ограничаването на държавната сила и власт, за усъвършенстването и очовечаването на държавните и обществените институции. Църквата иска народите и обществата в Източна Европа да ускорят движението си по този път.

В днешно време, отделни хора от „свободния“ свят виждат Православната църква като защитник и подбудител на национализма, а заедно с това и като препятствие на демократичните процеси в Източна Европа. В интерес на истината, отделни православни християни не са имунизирани срещу национализма. Днес сред православните съществува дух на етнофилетизъм, поради което никой не може да ни критикува повече, отколкото ние критикуваме самите себе си. Но въпреки тези явления, конто повече или по-малко са отделни случаи, свързването на национализма с Православната църква е неприемливо. По своята природа Православието не е нито национално, нито безнационално, нито наднационално. Просто казано, според националния състав на своите членове Православната църква е многонационална. Тя от векове се придържа към принципа на единство в различието или на различие в единството. Това означава, че всеки народ има правото да пази и култивира своето различие, своите дадени от Бога различни дарове и таланти, своя език и култура. Но същевременно всеки народ трябва да общува, да се приобщава, да комуникира, да сътрудничи с всички други народи и техните култури. Той трябва постоянно да излиза от себе си, да отдава себе си на другия, да служи и помага на другите, да приема и усвоява от тях всичко онова, което е добро. Като има предвид този принцип на единство в различието, Църквата, от една страна, се противопоставя на всеки национализъм и изолация, а от друга – на всеки унитаризъм, централизъм и унификация на света и живота.

Демократичните общества са постигнали завидна степен на икономическа и политическа свобода, но когато става дума за вътрешната и духовната свобода се създава впечатлението, че това далеч не е така и дори в това отношение либерално-демократичните общества са в голяма криза. Не е малък броят на онези, които смятат, че временното понятие за свобода трябва да се преоцени. Свободата от някого и от нещо трябва да се преобрази в свобода за някого и за нещо и в това отношение Православната църква може да окаже безценна помощ. Само тази свобода прави всеки човек, народ и общество истински свободни, а без нея всяка свобода е своеобразно робство или свобода на несвободни, която е опасна и рискована.

Би било добре, т. нар. „свободни“ общества и народи на Западна Европа да видят в православните народи и общества на Източна Европа свои братя, искрени приятели и сътрудници, да използват в общуването с тях езика на благите, топли и искрени думи, езика на любовта, страведливостта, добротата и свободата. Това би било най добрата предпоставка за всеобщото преобразяване и напредък на Европа.

Ще бъде голяма грешка с непредвидими последици, ако развитите общества на Запад погледнат на европейския Изток и на православните народи като на своеобразна колония и депозитар, ако общуват с тях на езика на принудата, натиска и силата, независимо от това за каква сила става дума. Голяма е заблудата на онези, които мислят, че православните разбират добре само „езика на тоягата“. От векове те са търпели езика на силата, понякога и сами са говорели на този език, но сега им е нужен нов език и ново отношение. Срещу този език има противопоставяне. За да може „свободният“ свят, европейският континент, да има за цел всеобщото преобразяване и напредък, за да диша с пълни и здрави дробове, на Европа са нужни – нека си послужа с израза на сегашния глава на Римокатолическата църква папа Йоан Павел II – „два дроба“. Само с един дроб Европа винаги ще бъде ощетена и недостатъчна.

Източник: Радован Бигович „Църква и общество“, София, Омофор, 2003

Posted in Публицистика, Църква и политика

Свързани публикации