Меню Затваряне

Мария Египетска или за милостта към падналите

Архим. Сава Мажуко


Архим. Сава Мажуко

В биографията на Мария Египетска има две странни неща, които винаги са ме озадачавали. Първо, как момиче на дванадесет години, отдало се на разпътство, потопено в този водовъртеж на мерзости, не е изпитвало упреците на съвестта си? В края на краищата житието подчертава именно тази естествена небрежност в блудството, с която се отличавала бъдещата отшелница. Достоевски има Соня Мармеладова, Мопасан – мадам „Лоената топка“ и много други, често обрисувани натурално персонажи, които, въпреки „своеобразния“ си начин на живот, все пак са разбирали, че тънат в кал и се предават на мерзости. Мария Египетска е живяла в Александрия в края на пети век. В града имало много християнски църкви, светилища, в пустинята наблизо са се подвизавали изключителни подвижници, а Мария е живеела като в езическата древност, буквално като „дете на воля“, сякаш Евангелието не е било възвестено на целия (тогавашен) свят.

Второ, защо изведнъж се отварят очите на човека, как у многогодишната блудница се събудил срама, откъде е дошъл? Това е чудо. Това е призив за служение и седемнадесет години преподобната отдала на пустинята, за да изкупи седемнадесетгодишния си грях.

Тези два въпроса не са просто от литературен или богословски интерес. С всяка изминала година аз все по-често срещам хора, които съвършено искрено не разбират какво е това грях; хора, които са сякаш нравствено невменяеми. И не знам как да им обясня какво е грях, дори не съм сигурен, че това въобще може някак да се обясни. И на Мария никой не е чел лекции по нравственост или съблюдаване на Божиите заповеди. Господ не я е пуснал в църквата, и именно тази съпротива на светинята изведнъж й отваря очите.

Била ли е Мария „паднала жена“? За да паднеш, трябва да стоиш някъде, а тази девойка е израснала заедно с греха. Можела ли е да падне?

„Падението“ в монашеския речник е технически термин. Това означава особено тежка греховна постъпка. Най-често в аскетическите текстове тази дума описва нарушение на обета на целомъдрието. Човек стои, и изведнъж пада. Хората ходят на два крака. Животните се придвижват на четири. Влечугите пълзят по корем, промъкват се. Но значението на думата „падение“ е още по-драматично: гръцкото „птосис“, което ние превеждаме с думата „падение“, посочва вече и убитите в сражение. „Птосимос“ означава паднал в сражение, убит, труп. „Падение“, „паднал“ е дума от военната лексика.  

Християнинът се сражава „против поднебесните духове на злобата“ (Ефес. 6:12). Преди началото на монашеския постриг предстоятелят на манастира, като проверява решимостта на монаха, хвърля ножицата в нозете му. Бъдещият инок я вдига и решително я слага в ръцете на предстоятеля. Това се повтаря три пъти. После предстоятелят прави „последно предупреждение“ преди пострига:

„Виж на Кого се обещаваш, към Кого пристъпваш, и от кого се отричаш“.

Приемането на постриг е да отхвърлиш призива на дявола, открито да встъпиш в противоборство. Но монашеският постриг е установен по образец на тайнството Кръщение. Всеки християнин е войн Христов, а това означава, че е в зоната на риска, че той е под противниковия огън, че може да се окаже в числото на падналите.

Падението не е още смърт, но е смъртно раняване. В падението може да се живее. Но грехът – това е „черна дупка“, която изсмуква жизнените сили на човека. Грехът е способен да превърне живия и жизнерадостен човек в трупоносец, в мъртвец сред живи.  

В греха няма радост, няма живот. Това е илюзия и измама. И ако изведнъж се случи чудо, и се отворят очите на човека, първото, което той вижда е – мъртвец, труп сред трупове. Живее по навик, движи се по инерция, а живот отдавна няма, той незабелязано е изтекъл някъде, изпарил се е. Такъв човек е не просто мъртвец, а този, който нанася на себе си смъртни рани – когато го убиват, той помага на мъчителите, той е на тяхна страна, той е този, който ги е повикал.

Оплакването на мъртвеца, паднал на бойното поле, на ранения, който още може да извика за помощ, това е съдържанието на канона на св. Андрей Критски. В Петата неделя на поста този химн на покаянието се повтаря отново, но вече целият. Това красиво богослужение започва от сутринта, защото в средата на Преждеосвещената литургия се пеят забележителните 24 покайни стихири на св. Андрей Критски.

Тези стихири са много обичани в манастирите. Познавачите на църковния устав ги чакат всяка година. Двадесет и четири кратки молитви, които завършват с един и същ припев:

„Господи, преди да умра докрай, спаси ме“.

Това е вик за помощ. Това е призив на умиращия. Това е вопъл на падналия. Аз съм при края, аз съм на самия ръб, бездната ме привлича.

„Господи, преди да умра докрай, спаси ме“.

Четенето на канона се нарича „Мариино стояние“[1], защото подобно на Мария, ние преминаваме няколко степени на покаянието: идваме от „безгрижното разпътство“, което винаги се отличава със слепота, нечувствителност към своите грехове, и отиваме към „виждането на своите грехове“ и изтръпването пред образа на Пречистата Дева – иконата на чистота и святост.

„Виждането на греха“ и жаждата за чистота не изчерпват труда на покаянието. Има и трета степен: готовността за изкупление. Благоразумният разбойник, който се хвърлил да защитава Христос и получил от Него прошка и обещание за рая, умирал под палещото слънце, страдайки от нечовешки мъки. Той ги приемал като изкупление. Затова са тези думи:

„Приемам достойното въздаяние за делата ми“.[2]

Истинското покаяние и осъзнаване на своето падение пробужда не отчаяние, а готовност към труд, към ново сражение, към изкупление.

Светият Лествичник написал много важни думи: „Признакът на усърдното покаяние се състои в това, че човек счита себе си достоен за всички видими и невидими скърби, които му се случват, и за още по-големи“ (Стъпало 5:38).

За седемнадесет години разпътство светата Мария понесла седемнадесет години живот в трудове в пустинята. „Приемам достойното за делата ми“. Този труд не е нужен Богу. Господ ни прощава веднага, колкото и да падаме. Този труд за изкупление е нужен за нас. Не всички сме готови към подвиг, не всеки има сила и решимост. Лествичник говори за готовност към безропотно и с благодарност приемане на скърбите и болестите заради изкуплението свое падение. Така Господ ни доверява трудът на самоочистването. В това е смисълът на скърбите, но и готовността към изкупление не изчерпва покаянието. Най-главното, на което ни учи покайният канон е милосърдието, милостта към падналия, а значи и към себе си.

Човекът, който истински се кае, който наистина тръгва по пътя на покаянието, се отличава с доброта, милосърдие и снизходителност. Каещият се е този, който е преживял падение и ставане, познава диханието на смъртта, когато животът му достига дъното. Такъв човек може да съчувства на падналия, и кой знае, не затова ли Господ допуска нашето падение, за да станем по-добри и снизходителни?

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Правмир


[1] „Мариино стояние“ – народно наименование на утренната в четвъртъка на Петата седмица на Великия пост, когато се чете канона на св. Андрей Критски и житието на св. Мария Египетска. На руски език означава буквално „стоене“ или „Мариино стоене“ – молитвено стоене и бдение.

[2] Такава е била молитвата на игумен Тихон (Воробьов), бел. прев.

Posted in Неделни проповеди, Проповед

Свързани публикации