Меню Затваряне

Социален живот и есхатологична перспектива

Проф. Георгиос Мандзаридис

Проф. Георгиос Мандзаридис

Човекът като същество на общението живее и действа в обществото. Живее и действа като личност в лично отношение и общение с ближните. Именно този феномен поражда социалния живот. Само че социалният живот не обхваща единствено междуличностните отношения на човеците. Той се простира и върху цялата гама от формални и безлични отношения, които често пъти не само не са изградени на спонтанна социалност на личността, но дори я отчуждават и унищожават. В наше време тази втора форма на социален живот е толкова всепоглъщаща, че на практика застрашава целостта на социалния живот на човека. В ежедневните социални отношения и изяви се развива една непредвидима и в същото време всесилна мрежа от материалистични социални отношения и структури, която накъсва социалния живот и изтощава жизнените му сили.

Тази отчуждена, секуларна форма на социален живот се развива заедно и с една отчуждена форма на социална дейност. Известният немски социолог Макс Вебер различава четири вида социална дейност в зависимост от мотивите, които пораждат в човека. И те са следните: а) личният интерес; б) ценностната мотивация; в) чувствата и г) традицията. В съвременното общество първият вид социална дейност (породената от интереса) е така широко разпространена, че съществува реалната опасност тя да унищожи останалите три. Личният интерес в социалния живот на хората е толкова силен мотив, че заради него ценностните и личнитре подбуди и критерии биват пренебрегнати. Същевременно, връзката с миналото все повече изтънява, а отношението към настоящето е все по – повърхностно.

Освен това, новите социални системи наблягат едностранно или на съдружието, или на индивидуалността при човека. Само че по този начин те не успяват да обхванат цялата истина за човешкия живот. Съдружността е изразителят на живота на човешката личност. А индивидуалността съществува в пряко отношение към конкретния живот на човека в обществото. Няма общество, което да не е зависимо от конкретни личности. Нито личност, която да не е зависима от конкретно общество. Поради това социалната дейност на човека не може да бъде разглеждана независимо от неговия личен живот, Нито съответно личния живот на човека може да бъде разглеждан независимо от неговата социална активност. Когато тези две истини се омаловажават, тогава човешката личност се потъпква, а съдържанието на нейния живот и дейност се секуларизира.

Изправено пред една такава секуларизация на човешкия живот и дейност, православното християнско свидетелство става повече наложително.

За Православната църква човешката личност е винаги от първостепенно значение пред каквато и да е друга безлична реалност или материална ценност. Това става видно и от догматичното и учение, и от разбиранията ѝ относно нравствения и социалния живот на хората. Дори и самата истина, съгласно библейското и светоотеческо учение, се преживява в цялата ѝ пълнота само като лично участие и общение вътре в истината Христова (Йоан 14:6). Тази истина не се намира някъде извън живота в обществото на човека, а се явява вътре в него. Животът в обществото е висша ценност: „Виж, колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно. На такива Господ обеща живот вечен“[1].

Братската общност сама по себе си, извън всеки личен интерес или полза, извън всяка услуга или облага, е „благородното дело“ или „радостната наслада“, възхвалена от химнописеца. Тя е това. което прави човека стойностен като творение „по образ“ -а на Троичния Бог. Братственото общение достига своята пълнота във вечния живот у Бога.

Само че, от друга страна, никой не може да оспори огромните затруднения, които особено днес среща опазването на върховенството на личността в социалния живот. Социалният живот е завладян от унищожителни за човека и свободата му сили. Положението на човека в съвременното биомеханично и пост-механично общество става все по-безлично и по-анонимно. Взаимното разбиране, съчувствие, взаимопомощ, задружност се топят. Спецификата на личността се омаловажава. Положението в обществото се отъждествява с ролята, която упражнява. „Вътре в ролята, която играе и под маската, която носи човек остава винаги сам… Самотата не може да бъде победена насред публичността, всред тълпата хора, всред материализирания свят [2]. Затова само когато човек се отдалечи от света и неговите структури, той може по-ясно да различи нещата и да ги оцени по-точно. Вътресветският аскетизъм, целящ постигането на самоувереност и непристъпност на индивида, е несъвместим с духа на християнската любов и взаимопомощ. Тъй като християните, които живеят в света, лесно могат да се увлекат по такава тенденция, наличието на монашество се явява същностна необходимост.

Православното монашество чрез своя общностен дух, който винаги е бил идеал на вярващите за живот в света, и до днес опазва жив аскетичния характер на християнството. Това може да се види на Света Гора – Атон и сега. Доброто познаване на православното монашество и доближаването до него е не само интересно, но е и откровенческо по отношение на социалния живот. Решението на много от проблемите на съвременното общество се намира именно там.

Отличителен белег на православното монашество е неговото есхатологично измерение. Като цяло духовния опит на Православната църква се преживява и се изразява в есхатологични измерения. Най-върховната духовна храна на вярващите – тайнството Евхаристия, притежава ясен есхатологичен характер. То е тайнството на Божието присъствие вътре в света и на навлизането на света в Царството Божие. Чрез своето лично участие в него вярващият участва реално в обществото на идния век. Той става едно с Бога, със своя Отец, в лоното на Когото открива и всички свои събратя. По този начин, докато живее и действа вътре в света, той същевременно знае и чувства себе си гражданин на Божието царство.

Християнският живот притежава трансцендентно измерение. Разбира се, той се заражда в този свят и започва оттук, но се възпълва в бъдещия, когато човекът достигне до онзи ден [3]. Това измерение прозтича от тайнството св. Евхаристия и е от решаващо значение за личния и социалния живот на вярващите, които са в света. Видени през него, светът и нещата от света придобиват относителност и заемат своята реална и съответстваща им величина.

Думите на Христос: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5) не са само словесен израз. Никак не е трудно да се прозре тяхната истина с всичките й крайни последици, стига само с помощта на разума да се премине над променливостите на времето и да се поразмишлява върху единствения краен и решаващ фактор – смъртта. Смъртта е в състояние да излъже всеки човек и всяко човешко дело. Докато напротив, Христос, Който е възкресението и животът (Йоан 11:27) за човека, е единствената ценност във всяко негово дело Каквото и да представляват по своя характер, човешките дела не притежават никаква стойност без Христос и без перспективата, която Христос разгръща за човека.

Човек е привикнал да изгражда своя живот въз основа на една от само себе си разбираща се перспектива на по-нататъшно оцеляване. След като обаче в тази перспектива стои и смъртта като неизбежна заключителна фаза на живота, всичко онова, което предшества, остава измамно. Всяко нещо, което не може да премине през изпитанието на смъртта, се озовава в крайна сметка суетно и празно. Така например, един едностранчив икономически, социален, морален или друг вид успех, който не се вгражда в по-дълбокото измерение на цялостното остойностяване на човешкия живот, се оказва накрая напразен неуспех. Както и обратното, един икономически, социален, морален или друг неуспех, който допринася за цялостното остойностяване на човешкия живот, притежава дълбок положителен смисъл.

Обикновено човек ограничава своите перспективи в рамките на непосредствения си живот, като приема света и нещата за абсолютни дадености. Но по този начин той онеправдава своето аз и сам създава непреодолими проблеми в своя личен и социален живот. Светът и всички неща от света не са в състояние да задоволят човека. Удовлетворение на своето безкрайно човешко желание той може да намери само тогава, когато успее да ги надмогне. Само чрез надмогването на света и нещата в света той може да открие решението на вечните проблеми, които тормозят съществуването му.

В светлината именно на есхатологичната перспектива различните проблеми от личния и социалния живот стават относителни и се разбират техните условни граници. Ввиждането на относителността на нещата е най-добрата предпоставка за тяхното правилно възприемане и разрешаване. И наистина, когато проблемите биват разглеждани сами по себе си, в човешките очи те придобиват хиперболични, смазващи размери. Затова често пъти опитите на човек да посрещне даден проблем и да го реши, са неразумно спонтанни и това само провокира нови проблеми. Но когато проблемите се поставят в есхатологична перспектива и се разгледат откъм тяхната относителност, тогава именно се постига архимедовското решение за тяхното посрещане и решаване.

Като цяло и най-големите противоречия в света могат да се сведат до двете най-крайни противоположности – живота и смъртта. Но дори и те, поставени в есхатологична перспектива, отпадат. Там смъртта не е краят на живота. А животът не е хранилката на смъртта. Настоящият живот е начало на идния. А идният живот е смисъл на настоящия. Разпъването на кръст не възпрепятства животворността. А животворността не заобикаля и не прескача разпъването на кръст. Особено в Православната Църква Велики петък и Пасха съставят едно цялостно и неделимо единство. Вв надгробните химни на Велики петък се задава и усеща радостта на Възкресението. А радостните пасхални химни изплуват от болката при Гроба и Разпятието. Малките деца обличат своите нови дрехи и обувки още през деня на Велики петък. Като ден на върховната жертва принесена от Христос, през този ден света Евхаристия не се извършва. А Пасхалната неделя, която е денят на самото Възкресение, се празнува с принасяне на безкръвната жертва.

Това есхатологично измерение, което е белязало историята на православните на роди, съществува до днес. Възгледът, по който се гледа на света, начинът, по който се възприема смъртта, разумността, с която се урежда ежедневният живот, настроението, с което се характеризират разните прояви, все още свидетелстват за неговото влияние. Не е необходимо да се стигне чак до Света Гора или до множеството православни манастири, за да се усети присъствието на това есхатологично измерение. Защото и вътре в света, особено в селските райони, сред обикновените хора, и днес личат особено ясно неговите следи.

Без да се омаловажава ролята на онези различни исторически и социални фактори, които са оставили своето отражение при формирането на облика на православните народи, но и които сами по себе си също свързани с религиозната традиция, не могат да останат незабелязани характерните черти на есхатологичното измерение у тези народи. Видно е, че при тях животът не е несвързан със смъртта. Силното усещане за суетата на света е останало живо. А премълчаването на смъртта не е плъзнало още навсякъде. Смисълът на техния живот не се изчерпва само с работата и производството. Дори натрупването на капиталови вложения не се прави поради нуждата от утвърждаване на социално равнище, нито пък има връзка с някаква самотренировка в света, така както се случва на Запад. По-скоро, то бива свързано или с доставянето на радост и веселие в този свят, или с раздаването на милостиня и извършване на благодеяния. Което подсказва съответно или силното усещане за суетата на света, или отказването от благата на света в името на една друга действителност.

Разбира се, всички тези моменти са били някога много по-силни. Когато четем например византийските автори или изучаваме история на православните народи от турско време, се вижда колко живо е било есхатологичното измерение у вярващите. Едно и също е усещането, когато четеш творенията на Достоевски, Макриянис или Пападиамантис. Секуларизацията обаче, която чрез технологичната цивилизация застигна и традиционно православните народи, зададе нова ситуация[4]. Противопостави се на есхатологичното измерение на Православието и затвори човека в непосредствеността. Изцяло в този дух, като заместител на религиозната есхатология, се появи една секуларизирана есхатология. Последният свършек бе отчужден от Бога и от Неговата любов към човека, като се прие антропоцентрично. На мястото на Царството Божие, или Рая, бе поставено човешко царство, или земен рай, до който човека се надява да стигне чрез помощта на науката и технологията, ако избегне масовата катастрофа и употреби достиженията си в своя полза.

——————-

Бел. ред: Това е първата книга на проф. Мандзаридис преведена на български език, с благословението на Сливенски митрополит Йоаникий и ясното съгласие на автора. Синодално издателство на БПЦ предоставя радостта на всички онези читатели, които се вълнуват от творчеството на известният и обичан от целия православен свят проф. Г. Мандзаридис. През септември 2010 г. лично той представя книгата на провежданото събитие “Седмицата на православната книга” във Варна.

Източник: Георгиос Мандзаридис „Православен духовен живот“, изд. Синодално издателство, София, 2011.


[1] Осмогласник, антифон 4, първи тропар.

[2] Н. Бердяев, Πέντε στοχασμοί περί υπάρξεως, Αθινα 1983, σ. 191.

[3] Св. Николай Кавасила, Περι της εη Χριστώ ζωής 1, PG 150, 493B.

[4] Г. Мандзаридис, Κοινωνιολογία τον Χριστανσμού, Θεσσαλονίκη 1990, σ. 137.

Posted in Богословие, Есхатология, Християнска етика

Свързани публикации