Меню Затваряне

Мълчаливи отговори

Мълчание

О. Харалампос Пападопулос

При нещастен инцидент загина един много млад човек в съседна област. С малки деца. Изгубени усмивки, преди да разцъфтят върху лицата. Приведени гръбчета понасят отрано толкова голям товар. Наранени сърчица без отговори на въпроса „Защо нашия татко?“, както викаха на погребението.

Никой не ги попита дали могат, дали издържат. Такава е реалността на този живот. Уникални неща, лица и отношения се губят и изчезват за секунди. Този, който не е разбрал, че „в един миг смъртта взима всичко това“[1], се заблуждава много лошо. Смъртта, би казал човек, ни дебне. Търси ни. Постоянно ни определя среща и зловещо ни намигва, като отвратителна любовница. Единствено Христос й насрочи среща и това й излезе скъпо. След Възкресението на Христос тя бе обезсилена. Понесе поражение. Животът спечели битката. Времето се обнови в есхатологична перспектива и изпълнение във вечността.

Да, добре, смъртта съществува като естествено събитие. Но виждаме, че животът вече е по-силен. Жаждата за победа над злото и разложението е мощна в нас. Носим искрата на безсмъртието и в душата ни  още е пресен вкусът на Рая. Както казва св. Йоан Златоуст, колкото и години да живеем, не можем да се примирим със събитието на смъртта, защото сме сътворени за безсмъртие.

Тези дни, в които смъртта е засенчила мястото, където живея, и се е превърнала в тема на постоянен разговор за всички жители, към мен се обърна едно момче. Сигурно завършваше гимназията, така ми се стори. Беше ужасено. Дойде при мен и със стисната усмивка и видима тревога в очите ми каза:

– Отче мой, защо-о-о? Защо съществува смъртта? Този човек сутринта е целунал децата си. Изпратил ги е на училище, очаквайки да стане обед, за да се съберат отново. За няколко часа са се разделили и той изчезна завинаги. Защо?

Почувствах болката и тревогата в думите му. Помислих си какви ли емоционални нужди пораждат тези негови въпроси. Кои негови преживявания го карат да се страхува и същевременно да търси отговор, за да успокои сенките, които вият у него.

Не исках да отговоря. В действителност и аз имах същите чувства, навярно и въпроси. Във всеки случай почувствах болката на момчето в сърцето си и тя имаше същото лице като моята. Не му отговорих. Дори не казах нещо. Само поклатих глава, хванах го през рамото и го прегърнах. Не може всичко в този живот да има отговор. Не могат всички неща да се изтълкуват и да се анализират. И ние, църковните хора, най-накрая трябва да разберем, че духовният живот и връзката с Бога не ни правят всезнайковци. Нямаме отговори за всичко само защото ходим на църква, нито знаем всичко, понеже сме „духовни“ хора. Напротив, трябва да се научим на мълчание. Да казваме „не зная, не ми е известно“. Да се оставим най-накрая на тайната на живота и на смъртта.

Не, не почувствах срам. За първи път не се засрамих от своята реакция. От факта, че страдах заедно с детето, което питаше, без да имам готови отговори. Почувствах сълзата на Христос пред смъртта на Неговия приятел Лазар. Усетих потта на Иисус в Гетсиманската градина, където Той изпита страх и нашата болка бе осветена. Така не се засрамих, че съм човек и не зная всичко.

Не поисках да дам никакъв отговор, който очевидно някъде съм чел или чул. Не почувствах никакъв вътрешен натиск, че трябва да отговоря като Негов представител, сякаш Той някога е отсъствал от човешките сърца, за да заема аз Неговото място. Не, нищо от това не направих. Просто се опитах да остана далеч от тази роля. Оставих се да почувствам, да усетя и да се помоля за всички тези въпроси „защо“?. За онези големи мътни и уплашени очи.

– Не зная – му казах. – Не знам, детето ми. Зная само, че Той съществува. Прости ми, нямам отговори на това, което питаш. Не знам как и защо. Съчувствам ти обаче. Разбирам те. И ако искаш, можем заедно да се помолим и съм сигурен, че Той ще ни отговори.

– Как? – ме попита.

– Като пръска търпение и надежда в сърцата ни. Бог така отговаря.

В миналото не бих го направил. Щях да кажа много неща. Щях да говоря много. Щях да се опитам с красиви думи и убедителни ораторски слова да заглуша гласа на момчето и отгласа от мъчителния му въпрос. За да не събуждам моите собствени въпроси.

Но не го направих. Не почувствах нуждата да го направя. Вече знам да казвам: „Не знам… нямам отговори за всичко … мълча пред тайната“.

Спомних си думите на покойния о. Александър Шмеман: „Не един и два пъти в живота ми се налагаше да застана до някое умиращо дете, което страдаше ужасно. И какво? Бих ли могъл да защитя или да оправдая тези болки и самата смърт „по религиозен начин“, както казваме? НЕ! Можех само да изповядам колко невъзможно е да отмерим това присъствие чрез своите изпълнени със скръб земни въпроси. Не, естествено, че вярата не е продукт на нуждата ми от обяснения…“.

Превод: Константин Константинов

Източник: О. Харалампос Пападопулос “Всеки край е едно начало”, изд. “Фабер, 2018 г.


[1] Цитатът е част от първата самогласна стихира на 1 глас, която се пее на християнското опело: „Коя житейска наслада е без скръб? Коя ли земна слава остава неизменна? Всичко е по-слабо от сянка, всичко е по-лъжливо от сън; в един миг смъртта взима всичко това“. Требник, изд. на Св. Синод на БПЦ, С. 1949, с. 257 (бел. ред.).

Posted in Беседи

Свързани публикации