Меню Затваряне

Мартин Ралчевски: “Обръщайте се по-често към Бога с молитва и помнете, че сме временно на тази земя”

Здравейте, г-н Ралчевски! Преди няколко месеца излезе от печат Вашия роман „Вечност“. Макар да сте познат и четен автор бихме искали първо да Ви представим на читателите си. Кажете ни накратко как се насочихте към християнската литература като начин да общувате с читателя?

– Това се случи съвсем естествено. Бях на осемнадесет години, когато станах студент в Богословския факултет в София. Няколко месеца след това, още през първия семестър, в душата ми се загнезди някаква постоянна тревожност и вина. Тя беше предизвикана от това, че след като вече знаех за Христос, за Църквата и за вярата, оттук следва, че имам отговорност пред Бога да съобщавам и на другите за тази блага вест. Помня добре как стоях на чина до прозореца в една аудитория и гледах зад стъклото хората на площад „Света Неделя“. Тогава си мислех, че трябва по някакъв начин да сляза долу и да им кажа, че има Бог и Кой е Иисус Христос. Че Бог вече е дошъл на земята, че Той ни обича и, че всички ние трябва да Му се молим и да общуваме с Него, за да спасим душите си. Мислех си тези неща, а нямах смелост да изляза пред когото и да било и да му кажа нещо подобно. Но сякаш не бях единствен. В онези години например някои от колегите ми от сърце искаха да станат свещеници, но не се осмеляваха, защото и през ум не им минаваше, че могат дори за един миг да свалят расото.

Сега, през призмата на времето, допускам, че е възможно онази моя тревожност и неспокойство да са ми били дадени с цел, защото животът ми така се завъртя, че въпреки многократните ми опити да работя в сферата на Църквата и богословието нещо все ми пречеше и така и не успявах да се реализирам там. Поради тези причини, за мое съжаление, се наложи да търся реализация извън църковната област. И така работех най-различни професии, но за моя радост през цялото това време духовните ми стремежи си оставаха в мен. Независимо как си изкарвах хляба, желанието и копнежът ми да говоря за Христа и за човешката душа не ме напуснаха. Може би и затова, малко след като се роди първото ми дете, се появи и моята първа художествена книга, която за моя изненада се прие много добре. След нея последва втора, трета и т.н.

В България християнските автори се броят на пръсти. Изразните средства на един такъв писател обаче зависят най-вече от неговата вяра и въцърковеност. Разкажете малко повече за себе си, къде живеете, коя е Вашата църковна общност?

Така се завъртя живота ми, че понастоящем съм в Англия. Но това е така само телом, защото, макар че може и да прозвучи странно, истината е, че духом съм в България. Градът, в който живея се казва Екситър, а православната църковна общност тук е малка. Тя се състои от около двадесетина души. Често ходим и до един друг съседен град, който се намира на около 30 километра и се казва Торки. В него служи български свещеник.

Харесва ли Ви Западна Европа? Често сте критичен към нея, макар да живеете там. Имате и сборник с разкази „Емигрант“, в който засягате емигрантските неволи.

От материална гледна точка Западна Европа, както е известно на всички, е хубаво място за живеене. Но в нея има голям духовен дефицит. Затова и често съм критичен към тази липса на духовност. А тя се изразява най-вече в разпуснатите морални порядки, като например узаконяването на хомосексуализма, поощряването на абортите, живеенето в извънбрачни връзки, раждането на деца по този начин, одобряването на евтаназията, кремирането на покойниците и др. Това са неща, които напълно противоречат на Божиите повели и закони.

А по отношение на емигрантските неволи, според мен, за всеки те са различни. Защото, например, около мен има много българи, които са щастливи в странство и не се интересуват от събитията, които се случват в Родината. Но има и такива, които вътрешно се измъчват и постоянно търсят път назад. Така че – всичко е субективно.

В България обикновено приемаме вярата по семейна традиция. Не мислите ли, че емигрантството освен изпитание, може да бъде и нова възможност за вярващия човек, спасителен път към Христос, ново откровение във вярата?

Да, смятам, че може и да е така. Има стотици хора, които именно зад граница преоткриват корените си. Някои започват да играят народни танци, други отварят традиционни български закусвални, ресторанти и магазини, трети развиват туризъм и препоръчват България на чужденците, а има и такива, които именно в чужбина намират най-важното. Пътят към храма!

Успяхте да предадете посланието си с „Антихрист“ и „Безкрайна нощ“ – те бяха едни от най-четените Ви книги. Какво е новото Ви послание с „Вечност“? Във видео-клипа към представянето на книгата казвате: „Истината е, че само в Него намирам смисъл. Истината, че чрез Него и в Него ще живея вечно“.

Не мога да отговоря с едно изречение какво е посланието на „Вечност“, защото това е книга, в която се засягат много теми. Но все пак може би основното в нея е намирането на пътя към вечността, т.е. към Бога. Чудото, което се случва накрая не е само резултат от вярата и авторитета на светеца, но е осмислен и дълбок духовен акт. Това е катарзис. Кратък, но категоричен. Както отговори веднъж един чист монах на едно измъчено бездетно семейство: „Смирете се, съгласете се да осиновите дете и тогава Бог ще ви даде и ваше собствено“. Разбирате ли – нещата не са сложни. Но ние често поради егоизма си сами препятстваме Божията благодат към нас и доброволно се обричаме на нещастие.

След толкова издадени книги (8 романа, 2 сборника и няколко сценария за филми) можете ли да кажете, че книгите са Вашата проповед и мисия в странство, обърната към сънародниците ни?

Не, не бих могъл да кажа подобно нещо. Думата мисия е много силна и значима и не мога я употребя по мой адрес. Това трябва да кажат читателите. Аз правя това, което усещам с душата си. Пиша и говоря за Бога. Тук обаче има един скрит препъни камък, на който понякога се натъквам и който лесно може да погуби всеки захванал се с учителстване. Това е гордостта. Да ме пази Бог от този лукав и коварен дух.

Как преживяхте пандемията и какво влияние оказа върху Вас, промени ли Ви по някакъв начин? Ето как завършва молитвата от „Вечност“: „Боже мой, помилвай и спаси, ако е възможно, всички хора, цялото Твое творение.“ Не бяха ли милост за нас тези дни на изпитание за целия свят?

Във „Вечност“ и в новото издание на „Антихрист“, което скоро ще излезе на книжния пазар, засягам темата за пандемията, но умишлено не я развивам в детайли. Защото според мен тя се преекспонира достатъчно. Болестта е реална и много страшна. В това няма спор. Но пък мерките, които бяха наложени, за да бъде овладяна надминаха приемливото и на много места се стигна почти до диктатура. Моето скромно мнение е, че ограничителните мерки около тази пандемия бяха прелюдия към по-големите събития, които са описани в Откровението и които предстоят. Това е централизирането и унифицирането на света и последващото идване на антихриста. Разбира се само Бог знае точно кога ще се случат тези страшни събития. Но за всеки, който е запознат с хронологията и действията около тази пандемия стана ясно, че последните времена не са далеч.

По повод на тези апокалиптични събития, които наистина вече, образно казано, чукат на вратата, напоследък често попадам на странни спорове в някои християнски сайтове и фейсбук групи, в които често се дискутира кой точно ще се спаси. По този повод накрая искам да споделя един прекрасен урок, който някога получих от един от моите големи учители в богословието. Той бе от проф. Тотю Коев. Бог да го прости. Когато станах докторант в неговата катедра и той беше определен за мой научен ръководител получих от него задачата да помисля за тема на дисертацията ми. След две седмици аз отидох при него и развълнувано заявих: „Готов съм, професор Коев. Избрах си тема. Искам да пиша за това дали ще се спасят неправославните християни!“ Тогава той ме погледна бащински и топло отвърна: „Колега, нека да оставим това на Бога! Помисли пак и си избери друга тема.“

Благодарим Ви, г-н Ралчевски, успех и занапред, Бог да помага!

– Аз благодаря! Пазете се, обръщайте се по-често към Бога с молитва и помнете, че сме временно на тази земя.

Откъси от „ВЕЧНОСТ“ на Мартин Ралчевски

„Знаеш ли кои хора пишат книги? Мислиш, че са успелите? Щастливите? Умните? Нищо подобно. Истината е, че тези, които имат време да се занимават с подобни безсмислици са хора, неуспели в живота. Смотаняци. Меланхолици. Неудачници. Често и алкохолици. Много е просто – ако бяха успешни нямаше да стоят пред мониторите с години, а щяха да прекарват това време с любимите си хора, със семействата си, с децата си, с приятелите си… Биха общували, разговаряли, дори биха пели песни. Биха се разхождали сред природата, пътували в красиви и екзотични страни… Но вместо това – провал. Самота и неразбиране… Прозрях всички тези истини наскоро. До този момент не се бях замислял, че ще прекарам живота си правейки нищо.“

Така ми проплака моя съученик, нереализирания писател Славчо, който срещнах случайно на булевард „Витоша“ онзи ден. Изпихме по едно питие и си побъбрихме. Гледах го и си мислих. Някога, имахме еднакъв старт в училище. Но аз постигнах толкова много, а той – нищо. Името му излизало тук-там в интернет, ми каза с горчилка и ме попита дали не съм попадал на него. Как да му призная, че и през ум не ми е минавало дори да го потърся. Уж професията ми е обществена и постоянно съм сред различни хора, но толкова тъжен и самотен човек отдавна не бях срещал. И с цялата си наглост изведнъж отнякъде той, мижитурката, набра капчица увереност и ме попита дали съм щастлив. Този въпрос ми дойде в повече. Точно той ли ще ми говори на мене за щастие? Той, който бе сдъвкан и изплют от живота? В тази среща обаче имаше и нещо положително. Защото клетия Славчо най-накрая май беше решил да действа. Какво точно – не знаеше със сигурност, но обмисляше промени. Това някак ме побутна и мен да се позамисля.

„Ти знаеш ли, че ние сме вечни? – ми каза още той. – Вечност! Това е страшно дълго време. Изобщо какво е вечността?“ Тази дума ме раздразни особено, защото имаше един период, когато бях около тридесетте, в който проклетата думичка бе влязла в главата и не ми даваше покой. Бе станала за мен нещо като изчисляването на квадратурата на кръга. Противна, нерешима загадка. Но с годините преодолях този проблем. А бедния Славчо сега се опита да извади тази прашна книга от мазето и да я сложи пак на бюрото ми. Аз обаче не се хванах на уловката.

Откакто се помня винаги съм се уповавал на силата на парите. В Бога никога не съм вярвал. Политиката винаги ме е отвращавала. Науката ми е е била чужда. Хобита не съм имал. Когато бях по-млад вярвах, че някой ден ще имам жена и деца, но за мое съжаление се случи така, че не успях да го реализирам. В стремежа си да стана адвокат, от много учене, пропуснах доста красиви мигове, през които връстниците ми преминаха. В замяна обаче получих безценно образование и диплома, благодарение на които никога не разбрах какво е лишение. Но от прекалената отдаденост на професията, от липсата на време и от високото ми самочувствие стана така, че останах без семейство.

Когато бях на 20 години учех по цел дни и нямах идея за тези неща. На 30 жънех плодовете на труда си и от забавления и доволство не можех да стъпя реално на земята. Срещнах я малко преди да навърша 40. Беше чаровна, умна и предизвикателна. Повечето хора твърдят, че добрите връзки се градят на общия мироглед и интереси. При нас не беше така. Онова, което ни свърза, и което донякъде все още ни свързва, беше интимността. За човек с толкова много опит трябва да призная, че такива жени като Ива се срещат веднъж на хиляда. Обичах я. Бих казал дори, че продължавам да я обичам, доколкото може да съществува истинска любов в една продължителна връзка. Предразсъдъци нямам. Вече знам, че не искам да прекарам остатъка от живота си с нея. Ще й го кажа съвсем скоро. В началото ще ми е малко кофти, но знам, че ще ми мине. Защото имам пари. А парите са сила. През годините, на няколко пъти, тя повдигаше въпроса да се омъжи за мен. Аз обаче устоях. По принцип съм бунтар. Нямам идеали. Не вярвам в никоя една от онези измишльотини за единството на нациите, гражданските общества, равенството, силата на семейството и прочее. Затова и нямам угризения, че ще съм длъжен с нещо на Ива. Аз съм успешен. Всеки в бранша знае кой съм. Имам достатъчно пари в сметката си и дишам спокойно. Дори и сега да се случи най-лошото и да спра да работя, гладен и жаден няма да остана. Затова, заради хубавото ни минало, ще й предплатя наема на новата квартира, за да не ме запомни с лошо. Аз нямам вина, че заради мързела си, тя не се разви професионално. Откакто я помня си е продавачка и изглежда, че това й харесва. Това всъщност е второстепенния проблем. Основният е, че за съжаление тя доста се отпусна в яденето. Когато се запознахме закръглеността й беше сексапилна. Но с годините тази закръгленост премина естетиката и вече е нелицеприятна. Както казах – аз все още я обичам, и ако беше забременяла, никога нямаше да я оставя. Но както е казал народа: „Със зъбите сами си изяждаме здравето“. То от толкова плюскане щеше да е чудо ако можеше да стане майка. Всяко наднорменото тегло е бомба със закъснител! А аз не искам да съм близо до тази бомба, когато някой прекрасен ден тя избухне. След месец ставам на 50. А това е сериозен повод за равносметка. Ще сложа точка. Ива ще си поеме по пътя. Аз ще поема по своя.

Не знам дали бе случайност или бе някаква игра на съдбата, но малко преди да се разделя с нея отново срещнах случайно моя бивш съученик на Витошка. Тогава той ми каза нещо твърде обикновено, което обаче добре запомних. Каза ми, че е беден и нереализиран, но че поне знае, че е вечен. Помислих си, че ще се опита да ми вмени някое от онези религиозни хипотези, но не бях прав. Ставаше дума за нещо реално. За неговият син. Всъщност за неговия пораснал син – вече мъж на 21 години. Каза ми, че въпреки, че често му е тъжно, когато погледнел порасналото си момче се успокоявал, защото в него виждал себе си на младини. Красив, напет, изправен. Пълен с мечти и копнежи. „Аз живея чрез него. Разбираш ли? Това е нещо като безсмъртие!“ Така каза.

Разбира се, да се твърди подобно нещо е пресилено. Но не мога да отрека, че, макар и финансово да го превъзхождах многократно, в думите му имаше доза истина. Тогава пак се замислих – какво всъщност е щастието? А в главата ми отново влезе онази лепкава и натрапчива думичка вечност.

Ти дойде на този свят сам. Ще си тръгнеш от него пак сам. Дойде без да притежаваш нещо. Ще си тръгнеш пак така – без нищо. Първата ти глътка въздух? Навярно някой е бил до теб. Последната ти глътка въздух? Навярно някой пак ще е до теб. В онзи свещен момент ще разбереш всичко. Възможно е цялата тайна на творението да ти стане ясна. Това обаче вече няма да те вълнува. Но само вечната ти съдба. Ще срещнеш ангели и демони. Ще застанеш пред Бога. За да Му отговориш. За всичко. За абсолютно всичко. И ще настъпи безвремие. Красиво или тъжно? Това ще зависи от твоите дела и сърдечни разположения докато си бил на земята. Ако си обичал Бога? Той няма да те остави. Ако си обичал света? Ще страдаш по него безвъзвратно. Мисли. Имаме ограничено време на земята. Не го губи. Защото вечността не е метафора, но реалност!

Книгата може да бъде поръчана тук.

Posted in Интервюта

Свързани публикации