Меню Затваряне

Адът е да не оби­чаш ве­че

Жорж Бернанос

Жорж Бернанос

Не, ня­ма да мъл­ча, гос­по­жо. Све­ще­ни­ци­те пре­ка­ле­но чес­то са мъл­ча­ли и бих искал да мис­ля, че е би­ло са­мо от ми­ло­сър­дие. Ние оба­че сме ма­ло­душ­ни. Вед­нъж устано­ви­ли прин­ци­па, ос­та­вя­ме да се го­во­ри как­во ли не.

И как­во нап­ра­вих­те от ада вие хо­ра­та? Не­що ка­то ве­чен зат­вор, по­до­бен на зем­ни­те, къ­де­то с хит­рост пред­ва­ри­тел­но зат­ва­ря­те чо­веш­кия ди­веч – вра­го­ве­те на об­щес­тво­то, ко­и­то по­ли­ци­я­та прес­лед­ва от сът­во­ре­ни­е­то на све­та. Иска ви се да при­съ­е­ди­ни­те към тях и бо­го­хул­ни­ци­те, и ос­квер­ни­те­ли­те.

Кой здра­во­мис­лещ, кой чо­век с гор­да ду­ша би при­ел без от­вра­ще­ние по­доб­на пред­ста­ва за Бо­жи­я­та спра­вед­ли­вост? Ако та­зи пред­ста­ва ви пре­чи, твър­де лес­но я от­стра­ня­ва­те. Съ­дим за ада по за­ко­ни­те на то­зи свят, но адът не е от то­зи свят. Той не е от то­зи, а още по-мал­ко – от хрис­ти­ян­ския. Веч­но на­ка­за­ние, веч­но из­куп­ле­ние – чу­до­то е, че мо­жем да си пред­ста­вим всич­ко то­ва при­жи­ве, и ед­ва из­вър­ши­ли грях, е дос­та­тъ­чен един пог­лед, един знак, ням зов – и от не­бес­ни­те ви­си­ни прош­ка­та ка­то орел ще се спус­не над нас.

Та­ка е, за­що­то и най-го­ле­ми­ят нес­рет­ник за­паз­ва спо­соб­ност­та си да оби­ча, ма­кар да мис­ли, че не е спо­со­бен на обич. Да­же ом­ра­за­та ни из­лъч­ва си­я­ние и най-нев­зис­ка­тел­ни­ят де­мон ще ли­ку­ва сред оно­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме от­ча­я­ние, ка­то в лъ­че­зар­но, тър­жес­тве­но ут­ро. Адът, гос­по­жо, е да не оби­чаш ве­че. Да не оби­чаш – то­ва Ви зву­чи ка­то не­що поз­на­то, на­ли? За жи­вия чо­век да не оби­чаш оз­на­ча­ва да оби­чаш по-мал­ко или да оби­чаш дру­ги­го.

Ами ако та­зи спо­соб­ност, ко­я­то ни се стру­ва не­раз­дел­на от на­ша­та същ­ност, от са­ма­та ни същ­ност (да раз­би­раш е друг на­чин да оби­чаш), ни на­пус­не все пак? Да не оби­чаш, да не раз­би­раш, и все пак да жи­ве­еш – то­ва е чу­до­вищ­но!

Обща­та ни заб­лу­да е, че при­да­ва­ме на те­зи ос­та­ве­ни от Бо­га съз­да­ния не­що свое, чо­веш­ко, не­що от веч­на­та си под­виж­ност, до­ка­то те са из­вън вре­ме­то, из­вън дви­же­ни­е­то, на­ве­ки вка­ме­не­ни. Уви! Ако Бог ни по­ве­де за ръ­ка към ня­кое от те­зи из­мъ­че­ни съз­да­ния, до­ри то ня­ко­га да е би­ло най-скъ­пи­ят ни при­я­тел, на ка­къв език бих­ме раз­го­ва­ря­ли с не­го?

Естес­тве­но, ако ня­кой наш бли­жен, би­ло то най-ока­я­ни­ят от всич­ки, най-през­ре­ни­ят сред през­ре­ни­те, би бил хвър­лен жив в ог­не­ния ад, бих ис­кал да спо­де­ля съд­ба­та му, бих се опи­тал да го из­тръг­на от па­ла­ча му. Да спо­де­ля съд­ба­та му!… Зло­чес­ти­на­та, не­въ­об­ра­зи­ма­та зло­чес­ти­на на те­зи го­ря­щи ка­мъ­ни, на те­зи бив­ши хо­ра е, че ве­че ня­мат как­во да спо­де­лят.

Из „Дневникът на един селски свещеник“

Posted in Книги, Шарени мисли

Подобни: