Меню Затваряне

“А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта”

Ваня Пенчева

„А сега остават тия три: вяра, надежда, любов;

но по-голяма от тях е любовта“

(1 Кор. 13:13)

Всеки човек е една  малка вселена, в която има изграждане и рушене, любов и омраза, вяра и безверие. Един свят, търсещ света на другите в невероятния, неповторимия, единствен за всекиго дар, наречен Живот. Вървим по своите пътища, мечтаейки за хармонията и красотата. Трудният път към тяхното достигане е неравен  и трънлив, в най-тежки мигове можем да продължим, ако имаме вярата.

Вярата, надеждата и любовта са основните добродетели, които стоят в основата на човешката нравственост. Вярата е необходима на всекиго, без нея няма цели, няма мечти, няма борба за себереализация. Апостол Павел определя нейната същност като жива представа за онова, за което се надяваме… „който истински вярва, е уверен в очакваното”. До  идеята за необходимата вяра достига всеки, застанал пред трудностите на живота. Душата на вярващия е изпълнена с убеденост в собствените сили и устойчивост при изпитанията  на живота. С вярата той се чувства силен, побеждава съмненията и върви напред. Вярата окриля, тя ръководи човека в живота, пълен с превратности и трудности. Вярата е равностойна на самия живот.             

Ако се опитаме да равнопоставим трите духовни стойности – вярата, надеждата и любовта, ще открием, че те са равностойни, че човек не може без никоя от тях. Вярата е неразривно свързана с любовта и надеждата. Надеждата е жизнено необходима за човека. Какво е тя – за необходимостта от нея са разсъждавали философи, поети и мъдреци. Според датския философ  Сьорен Киркегор надеждата е „страст за възможното“. Тя е очаквано бъдещо благо, което е в областта на постижимото, но не може да се постигне толкова бързо. Никакви изпитания не трябва да разколебават надеждата ни. В минути на раздвоение и съмнение вярващите си я възвръщат, спомняйки си  Божието обещание: „няма да те оставя, нито ще те напусна“ (Евр. 13:5). Немският поет Фридрих Шилер споделя, че два пъти е заставал лице в лице със смъртта, и е останал в живота благодарение на силната си вяра и надежда. За това говори и в стихотворението си „Надежда“

Надеждата от първия му час

вратите към живота му отваря,

тя момъка зове с омаен глас

и не угасва в грохналия старец…

(Превод от немски: Димитър Стоевски)

Кой от човеците не е изпадал в отчаяние? И тогава единственото, което го е спасявало, е надеждата – оная бяла лястовица, която търси и която вярва, че „може“ и „трябва“ да открие, че ще я види между черната броеница, накацала по жиците на живота. Всъщност човешкият живот е едно безкрайно пътуване към надеждата. Понесъл своята болка, човекът върви с поглед, отправен към небето, където е надеждата. Тя умира последна. Може да приеме образа на бяла птица, на лечебен извор, на чудотворна икона. Тя е единствената, последна светлина в мрака на отчаянието.

Неотменно  в човешката нравственост стои любовта – любов към живота, към ближния и към себе си. „Щом любов нямам, нищо не съм“ казва апостол Павел в l Кор. 13:2. Сътворил с любовта своите чеда, Бог ги е издигнал до себе си, като им е дал възможност да изпитат това най-градивно чувство към ближния и към всичко живо и неживо в заобикалящия го свят, или както казва свети Атанасий Велики – „Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог“ (свободен цитат от гл. 54 на „За Въплъщението“ от св. Атанасий Велики).

Различни са проявите на човешката любов. Неземно е щастието на влюбените, намерили своя общ път в живота. Влюбеният човек е по-благороден, по-великодушен и готов да обича целия свят. Още по-извисяваща е оная любов, която човек изпитва към ближния, защото тя го прави в най-истинския смисъл Човек и го издига до Бога. Безкористна и чиста любов – това е пътят на човека към съвършенството. Любовта и жертвеността дават стойност на благотворителните дела. Който дава с любов, дава винаги много. „Благотворител ли си, – благотвори на радо сърце“, съветва апостол Павел в Рим. 12:8. Колко хора днес се нуждаят от милостта и състраданието ни. Болни, бедни, безпомощни, сираци, са протегнали ръка към нас и молят за малко милостиня. Ако носим в сърцето си любов и сме истински човеци, ще им я дадем и ще изпитаме радост, че сме утешили поне едно страдащо сърце. Може би необходимостта да даряваш любов и да получаваш любов е изразил най-добре чешкият поет Ярослав Връхлицки в едно стихотворение превърнало се в шедьовър за европейската любовна лирика:

За мъничко любов избродил бих света,

бих крачил бос, без шапка в утрин синя,

бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта,

бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта.

бих крачил сякаш по роса в пустиня.

За мъничко любов избродил бих света

като слепец, протегнал длан за милостиня.

(Превод от чешки: Григор Ленков)

Любовта е изначална, затова е и вечна. Да се научим да обичаме, значи да се научим да живеем. Трябва в днешните жестоки времена да съхраним любовта, защото без нея, както и без  вярата  и надеждата не бихме могли да преживеем този живот, пълен и с радости и успехи, и с много скръб и отчаяние. Всяка наша битка с нещастията и неуспехите се води с най-силните оръжия на душата – вярата, надеждата и любовта.

Източник: Вяра и Дело, брой 4 (30), година VII, юли 2021 г.

Posted in Вяра и Дело

Свързани публикации