Меню Затваряне

Разговор за отвъдното и историите от планетата Земя

Надежда Йорданова

Съвсем скоро излезе един невероятен филм на Надежда Йончева „Истории от Планетата Земя: Отвъдното“. Той представя истински истории от 7 точки на планетата Земя, а участниците в него се включват с аудио разкази на 6 различни езика (английски, френски, български, испански, нидерландски, гръцки). Режисьори от три континента се трудят безвъзмездно стотици часове над филма, за да се получи разтърсваща и великолепна картина на това, което наричаме Живот. Екипът на Християнство бг поиска да разговаря с Надежда Йончева, за да представи филма на читателите и най-вече да разкаже за този проект, който е единствен по рода си досега.

Здравейте, Надежда, обръщаме се към Вас на малко име, защото след като изгледахме филма Ви чувстваме особено близка. Успяла сте да съберете всичко в една лента по такъв начин, че да разтърси душата на зрителя и да обърне взора му към другия свят. Разкажете ни първо за себе си, къде живеете, с какво се занимавате, как решихте да създадете такъв проект?

– Здравейте, благодаря на екипа на Християнство.бг за вниманието! Себе си бих определила първо като „учаща се“ (чиракуваща) православна християнка, като майка, а сетне и като човек от породата „журналист“. През годините се случи така, че освен да пиша, ми се наложи и да снимам, и да правя видео монтажи.

„Кучешки занаят – може и да не можеш, но никой не те пита“ – думите са на Димо Казасов. Тъй като не се приемам за творец, а повече като занаятчия, за мен документалистиката беше възможност да остана в журналистическия занаят, но качила се на мерцедеса на киното. Без съмнение, няма по-перфектен начин за раздвижване съзнанието на аудиторията от „движещите се картинки“. Слава Богу, книги винаги ще се четат, но единствено киното събира техники за въздействие като слово, образ и музика в едно, за да изкара кучешкия ни занаят на магистралата на общественото внимание.

Но аз се отплеснах. А бих искала непременно да цитирам любимеца Радичков, който казва, че реалният живот е несравнимо по-вълнуващ от художествената измислица и предлага невероятни сюжети, които никой човешки ум не би могъл да съчини. Ето затова аз и колегата ми в този проект твърдо стоим в документалистиката – не в оглупялата светскост на риалитито, а в тържествения гонг на художествената документалистика – където самите ние немеем заедно с аудиторията ни.

– Кое беше свързващото звено между тези седем истории? Те са толкова разнообразни по съдържание, разказани са от различни краища на света, а сякаш имат много общо помежду си.

„Истории от Планетата Земя“ е плод на сътрудничество на документалисти и кинаджии – повечето от които българи, разпъснати по света, но обединени от християнството. По тази документална поредица работим от над 10 години, тя включва вече 5 филма и е създадена с нулев бюджет – изцяло с доброволческите усилия и безвъзмездния труд на екип и участници. Напоследък ме усмихна един от коментарите за филма: „Докога това безобразие, безвъзмезден труд, колко още ще търпите това?“ Отговорът, казан с намигане, е – докато Господ търпи нас…

А иначе, желанието беше да „раздвижим“ нецърковната аудитория, като я поканим в нашия суров, но красив свят (на християнството). Стотиците отзиви, които получихме за филма (той бе качен в YouTube само преди 2-3 седмици), ни дават надежда, че сме успяли да замислим и трогнем добре обгрижения информационно зрител, чието внимание поради това е и все по-съмнително, че ще бъде ангажирано.

Тук трябва да спомена, че двете версии на филма – английската и българската, които пуснахме „по магистралата“ с разлика само от 1 час, се движат с драматично различни скорости. В полза на нашия зрител ще кажа, че българската версия задмина хилядократно аглийската и към момента има около 20 хиляди гледания и стотици споделяния в социалните мрежи, докато английската спря някъде да пие чай и повече не се чу.

На въпроса кое свързва седемте истории във филма – това несъмнено е разговорът какво е „от другата страна“. Темата е избрана неслучайно, тъй като аудиторията ни е предимно нецърковна и не особено религиозна, но това „какво иде отвъд“ тържествения праг на смъртта, изглежда я вълнува дълбоко. Знаете, съвременният човек неохотно или изобщо не мисли за религия и християнство и най-често гради гнездото на вярванията си, по сврачешки крадейки перушини и сламки край пътя.

Историите са свързани и с факта, че – случайно или не, всички те без една са детски… Тоест, без дори да сме го планирали сценарно, разказваме историята на нашия християнски свят през очите на „тия, най-малките“.

– Основното, което се съдържа във всички истории е не просто човешкият живот, а Живота, благодарение на Когото ние съществуваме. Интересен паралел правите между живота и смъртта, може би се опитвате да дадете друг поглед към нея, като врата към бъдещия живот?

Трябва да призная, че когато започнахме да правим филма с тема „смъртта, отвъдното“, бяхме обзети от лек фатализъм, който през март месец сякаш се оправда, когато неочаквано почина моят баща. Това удари свистящи спирачки на проекта. Едва стъпили на високоскоростната магистрала, горди със своите невероятни участници и работен ентусиазъм, отбихме на първата тиха и глуха улица на тъгата за седмици наред. Това продължи до около Великден, когато – можем-неможем, продължихме, и, слава Богу, по Петдесетница имахме завършен резултат.

Несъмнено се получи филм, който носи надежда на всички, особено на онези, изгубили скъп човек. Самата аз, правейки филма, минах през класическите фази на тъгата: през пълното отричане, бунт и отхвърляне на факта на смъртта, през последвала тъга-мъгла, докато озъзнах, че, извън всяко съмнение, ние пак ще се срещнем с онези, които обичаме. Просто срещата ни е отложена.

– Обръщате внимание във филма на деца, които имат някакво страдание, болест. Показали сте тяхното светоусещане и радост от живота. Може ли страданието да лекува?

Несъмнено имаме свидетелства за това, че страданието изцелява духа ни. Редица отци на Църквата свидетелстват за това. Една болна жена показала на свети Паисий Светогорец оголената от болестта кост на ръката й, а той с блага усмивка казал: „Аз не виждам костите, виждам само вратите към Рая“.

– „Когато загубим някого, ние спираме да виждаме лицето му“ казва отец Добромир в една от историите. Това ли искахте да ни покажете освен историите, лицата на тези хора, лицето на другия –  ближния?

Да, избрахме един нестандартен начин за това: всъщност, зрителите така и не виждат лицата на участниците, докато те разказват своите „истории от планетата Земя“, а само чуват гласовете им – филмът е направен изцяло с аудио записи. Това нестандартно решение направи възможен филма от толкова различни точни на света във време на пандемия. Самият отец Добромир участва за втори път в поредицата, след „Пясък в чекмедже“ (2019), чиято история се върти около имигрантската ни църковна общност в  Кент, Великобритания.

Конкретно на въпроса, ние можем да видим истинското лице на другия, само когато имаме благия шанс да опознаем първом Бога. Изглежда едва тогава разпознаваме и ближния си като свят.

– Разкажете ни за вашата енория. Успя ли пандемията според Вас да прекъсне връзките между християните в енориите или създаде добровремие за нови възможности?

За съжаление, не мога да отговоря напълно уверено на този въпрос, тъй като нещата все още са в развитие и тепърва се случват. Пандемията създаде нови възможности и отряза други. Но ние, като християни, трябва във всичко, което се случва, да търсим възможност за израстване, „добровремие“. Огромна роля тук играе и самият свещеник, пастирът ни. Мога ли да използвам възможността да благодаря на отец Добромир и семейството му за това, че не се почувствахме като разпръснато стадо, а прибрани и винаги приютени под покрова на Църквата и Светия Дух.

– Послание на надеждата ли е този филм? И в този ред на мисли, след „Чудо голямо“, „Пясък в чекмедже“ и „Истории от планетата Земя“, планирате ли друг подобен проект?

Да, проект на надеждата – така бих кръстила цялата поредица. Ние имаме надежда и я имаме до последно. Не бива и да забравяме за радостта, която ни е дадена, казва проф. Калин Янакиев в първия филм, „Чудо голямо“. Не бих си пожелала да спираме сега – тъкмо сме на новата магистралата, при това не премиер, а премиери на кинофестивали режат лентата.

– Имаше във филма една много хубава мисъл: „Времето е подарък, а всички подаръци трябва да бъдат приемани с благодарност“. На кого искате да благодарите?

Благодаря на Бог – затова че дава възможност да Му благодарим с труда си – това и е двигателят на поредицата: ние искаме смирено да благодарим. Възторжени сме от всеотдайната и интелигентна българска публика, чийто капацитет за вечността не подценихме – и тя нас.

– Благодарим, че ни отделихме време и внимание, да Ви дава Бог сили и време да продължите напред с още много такива проекти!

Успех и на сайта ви, който продължаваме да следим с интерес! Радвам се особено много, че разговорът ни се осъществява в навечерието на празника, на който за втора година почитаме отец Софроний като светец на Църквата ни. Църквата, на която „и портите адови няма да й надделеят“.

Posted in Интервюта, Театър, кино, телевизия

Свързани публикации