Меню Затваряне

75 години от блажената кончина на изрядния синодален служител и просветен деец Борис п. Стоименов

Борис Цацов

Борис Цацов

През месец юли тази година се изпълват 75 години от блажената кончина на Борис п. Стоименов п. Христов, един изряден синодален служител, отдал живота си в служение на Българската православна църква, чието име е често срещано в периодичния църковен печат през 30-те и 40-те години на ХХ в.

Роден е на 27.03.1904 г. в с. Бели брод, Оряховско. Баща му прот. Стоимен п. Христов бил родом от с. Осиково, Неврокопско, а майка му презвитера Екатерина п. Стоименова от с. Скребатно, Неврокопско. Те имали още три по-големи момичета, а впоследствие и едно момче. Борис завършва основно училище в с. Скребатно, а прогимназия в гр. Неврокоп през 1918 г. През есента на същата година е приет в Пловдивската духовна семинария, която завършва пръв по успех през 1924 г. От есента на 1924 г. до лятото на 1928 г. следва в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, като наред с това през учебната 1924/1925 г. е приватен [частен] учител по църковно-певческа практика в Софийската духовна семинария. През последните години от студентството си редактира сп. „Зов”, орган на Съюза на Православните християнски дружества на учащата се младеж в България.

В първия поток от възпитаници на Висшето ни богословско училище Борис бил състудент с Атанас Атанасов, бъдещият Ловчански митрополит Филарет, с когото прилежно се учели, а в свободното си време бленували за своето бъдещо служение като духовници, но по Божия промисъл всеки от тях поел по различен път в Църквата.

Тъй като през 1922 г. бащата на Борис – отец Стоимен, бил преместен на енорийско служение в гр. Неврокоп, свещеническото семейство имало постоянен досег със своя архиерей Неврокопски митрополит Макарий, който пък с интерес наблюдавал развитието на младия семинарист, а впоследствие и студент-богослов. Вероятно доброто впечатление на владиката било и причината той да запознае Борис със своята най-голяма племенница Стефанка Стамова (1911-1981), насърчавайки доброто им приятелство. Така двамата решили да се оженят, като били венчани на 14.12.1930 г. в старинния храм „Св. София” от Видинския митрополит Неофит, наместник-председател на Св. Синод, в присъствието на архиереите: Неврокопски Макарий, Софийски Стефан, Старозагорски Павел и Врачански Паисий, много роднини и гости. От брака на Борис и Стефанка се родили две дъщери – Виктория и Красимира.

 От 15 септември 1928 до 30.09.1930 г. Борис. п. Стоименов е учител-възпитател в Пловдивската духовна семинария, а от 01.10.1930 до 31.08.1932 г. е учител-възпитател в Софийската духовна семинария.

Специализира в Германия през 1931/1932 уч. година и в Англия (за шест месеца през 1938 г., където посещава Богословските колежи в Солсбъри, Уорминстър и Келхам), а освен това през следващите години участвал като представител-делегат на БПЦ на почти всички международни конференции за мир и приятелство чрез църквите (форуми, които БПЦ се стараела да не пропуска, заради положението си в схизма и ограничените контакти с останалия православен свят). Особено знаково е участието му в Световната младежка християнска конференция в Амстердам от 24 юли до 2 август 1939 г., където придружава проф. протопрезвитер Стефан Цанков, за която п. Стоименов пише подробен доклад, публикуван в няколко броя на „Църковен вестник” от същата година.

От 01.09.1932 г. по решение на Св. Синод той бил назначен за Ръководител на вътрешната мисия на Св. Синод и асистент на религиозно-педагогическия семинар при Богословския факултет в София, отдели и длъжности създадени по инициатива на тогавашния наместник-председател на Св. Синод Видински митрополит Неофит.

Впоследствие Борис п. Стоименов заемал длъжностите инспектор и началник на Културно-просветното оделение при Св. Синод, а от края на 1934 г. става секретар, а след това и председател на Братствения съвет на Съюза на Православните християнски братства в България, както и редактор на сп. „Християнка”. Изнасял сказки в столицата и страната пред широка аудитория, говорейки по актуални религиозно-нравствени теми и богословски въпроси, предимно срещу комунистическата антирелигиозна пропаганда и атеизма. Така например, на 23.11.1932 г. по покана на полк. Михайлов, директор на въздухоплаването, Борис п. Стоименов изнесъл сказка в един от салоните на летището в Божурище на тема  „Комунистическите възражения срещу религията”.

В периода 1933-1934 г., когато Неврокопският митрополит Макарий имал за свой протосингел отец Филарет, дългогодишният приятел на Борис п. Стоименов, последният често пребивавал в пределите на Неврокопска епархия, където провеждал десетки беседи в различни населени места, разяснявайки на християните ценностите на Православната вяра и пагубното влияние върху нея на комунистическата идеология.

Както споменава в едно свое изследване проф. Светлозар Елдъров, през 1936 г. по доклад на инспектора на КПО при Св. Синод Борис п. Стоименов, който участвал в едно междуведомствено заседание на Радиопрограмния съвет при Дирекцията на пощите и телеграфите, интеграцията между радиото и църквата станала още по-тясна. Така новостите от църковното управление и религиозната просвета намерили място в информационната рубрика на Радио „София“ наред с новините от министерствата и другите държавни ведомства. За официален посредник между новинарската емисия и Св. Синод определили инспекторът на КПО – Борис п. Стоименов, който бил натоварен също да подготви и една редовна радиопрограма за неделни проповеди и сказки, като покани за участие в нея някои от най-известните църковни автори тогава.

Под талантливото перо на Борис п. Стоименов са излезли и немалко книги и брошури, актуални за своето време, сред които са: „Болшевишката противорелигиозна борба”, изд. в София през 1931 г.; „Безбожническото движение в Германия и борбата против него”, изд. в София през 1932 г.; „Комунистическото безбожие”, изд. в София през 1932 г.; „Комунистическият морал”, изд. в София през 1932 и 1933 г.; „Жив ли е още комунизмът”, изд. в София през 1936 г.; „Духът на Англия”, изд. в София през 1939 г.; „Проблемата за човека” (Християнското учение за човека с оглед на научните и философски антропологии), изд. в София през 1941 г.; „Религия с история на Българската църква” (помагало за четвърти клас на гимназиите), в съавторство с Никола Алексиев, изд. в София през 1941 г.; „Религиозният опит”, изд. в София през 1942 г. и др. Той е автор и на множество богословски статии, помествани в „Църковен вестник”, сп. „Идеи и Дела” и други периодични вестници и списания.

През 1944 г. Борис п. Стоименов е мобилизиран в Пловдив, а малко по-късно в един местен вестник било съобщено, че е призован като подсъдим от „Народния” съд заради статиите и книгите му срещу комунизма. На процеса той отказал да го представлява адвокат и се защитавал сам, а според дъщеря му Красимира, съдиите били благосклонни към него, след като разбрали че той владее няколко западни езика, както и руски, та можел да е полезен със своите знания. Притесненията върху него обаче продължили, като през 1945 г. Борис п. Стоименов сам унищожил множество свои книги, страхувайки се за съдбата семейството си. Тъй като не споделял с никой за претърпяните разпити и тревоги, той скоро се изтощил психически и физически.

Починал скоропостижно в София на 14.07.1946 г., от разрив на сърцето. Погребан е на Централните софийски гробища.

Негов племенник (син на една от сестрите му) беше покойният и уважаван български историк проф. Георги Бакалов (1943-2012).

Бог да го прости! Вечна да бъде паметта му!

Posted in Памет

Свързани публикации