Меню Затваряне

Младостарчеството – характерна съблазън на нашето време

Свещ. Владимир Соколов

Предистория и същност на проблема

Не беше далеч времето, когато Църквата беше гонена. Обещаваха да я унищожат: затваряха храмове, разстрелваха и заточваха духовенството, по  всевъзможни начини притесняваха вярващите, даже устройваха „безбожни петилетки” за окончателно унищожаване на религията… Сталин тържествено обещаваше, че за 1 май 1937 г. името Бог завинаги ще бъде забравено на територията на СССР. Тези времена свършиха съвсем неотдавна – мнозина още помнят широкомащабното хрушчово гонение и неговото обещание да покаже по телевизията последния поп.

Но независимо от гоненията, в онези времена в известен смисъл беше по-просто. Врагът беше явен, външно той не се представяше за вълк в овча кожа, а атакуваше Църквата открито и нагло. Тогава врагът беше видим, линията на фронта – ясна и бе разбираема, че няма накъде да се отстъпва: фактически нямаше тил, трябваше да се устоява на живот или смърт. На живот и смърт се устояваше. Онези, които устояваха до смърт, неотдавна ги прославихме в чина на светците, като отпразнувахме тази победа на духа над смъртта. (тук става въпрос за Русия, у нас все още жертвите на богоборческия режим не са канонизирани, бел.ред.)

Но днес всичко се промени. Линията на фронта изчезна, стана непонятно къде е тилът, къде е врагът, защото започнаха нападения от всички страни. Всичко се обърка. Настъпи времето на съблазните. Врагът промени тактиката си – то започна да идва под привидността на добрия пастир. Съдете сами. По-рано духовни старци у нас имаше колкото пръстите на едната ръка и те казваха за себе си: „ Старци не познаваме, старчета има много, но виж, старци – кой знае защо не сме забелязали”. Днес пък старци и тайновидци започнаха да растат като гъби след дъжд в гората. Сред тях има и самозванци, представящи се за православни монаси, свещеници…

Разбираемо е, че у всеки от нас живее неугасимата жажда за истинско духовно ръководство. Но само неразбирането на истинското старчество ни прави доверчиви към всеки, който нарече себе си старец, духовидец или лечител от Бога. Спомних си за един случай, на който ми се наложи да бъда свидетел. Завеждащият хирургическото отделение, като завърши визитацията и разбра, че на един болен на другия ден му предстои операция го попита: „А кой ще ви оперира?” – „Не знам” – отговори болният. „Как може така – скара му се завеждащият отделението, – ще лягате под ножа, доверявате си живота, а не знаете на кого?” На следващият ден откараха болния на операция – и той повече не се върна в отделението.

Ако изборът за телесното ни лечение трябва да е толкова отговорен, то колко по-отговорен трябва да бъде за духовните ни дела, защото тук не става дума за временния живот на тялото, а за вечния живот на душата. Но ние много лесно предаваме душата си за лекуване на разни случайни самозванци и прелъстители – само защото някой ги е нарекъл старци.

Тази наша безотговорност и доверчивост поражда още един феномен на днешното време, един неизвестен преди пазар на услуги – търсене и предлагане на това, което по-рано притежаваха само ограничен брой, особено просветени с благодат хора, днес е станало амбулантна стока. Кой не би искал да се излекува по чудесен начин или да узнае Божията воля за себе си? – Днес такива услуги предлагат мнозина измамници и екстрасенси, маскирани зад православни икони, свещи и молитви. И тази маскировка действа неотразимо – иконите и свещите ни лишават от критично мислене. Ползвайки се от нашето доверие към външните атрибути, врачките и екстрасенсите започнаха да си слагат не само кръстове, но и свещенически и даже епископски одежди. Подобен род външни съблазни не са така страшни, както изглеждат на пръв поглед – те могат лесно да бъдат разкрити: както и да се прикрива който и да е магьосник под маската на православен старец или даже на митрополит, рано или късно той ще бъде разобличен. По-иначе стоят нещата, когато няма явна фалшификация, когато свещеникът има изрядно ръкоположение, съблюдава устава и църковните правила и външно води благочестив живот, но се ползва от дадената му власт неправилно: с цел да се самовъзвеличи, а не да спасява паството. В този случай е много по-трудно да се разпознае съблазънта: тя може да не се осъзнава и от самия пастир – поради това той скрито, отвътре разрушава Църквата. Такива свещеници днес е прието да се наричат младостарци; така може да бъде наречен и всеки, който незаконно си е присвоил званието учител.

Архимандрит Лазар в книгата си „Към Ангела на Лаодикийската църква” дава много точна характеристика на изпаднал в съблазън пастир. „От незнание, от неразбиране на собственото си духовно равнище – пише той, – човек изпада в състояние на прелъстеност, на мечтателност. Той си въобразява несъществуващи добродетели; чувствените, нервните пориви на душата си той приема за положителни, духовни, богоугодни. Цялата душевна активност на такъв човек се съсредоточава в ума и в окончанията на нервите му – оттам и сприхавият, неспокойният, обърканият му начин на живот. От такава външна възбудимост произлиза разпалване на чувствата и помислите, на мечтанията и преживяванията. Всичко това прави човека силно напрегнат, неспокоен, суетлив. В главата му се раждат хиляди планове и идеи, в сърцето му  – море от желания и емоции, но всички са насочени навън, към земния свят, за устройване и преобразяване на земната, за светската обстановка. И макар на пръв поглед цялата тази дейност привидно да е ориентирана към Бога, към Евангелието, в крайна сметка тя е напълно самочинна и самонадеяна. Бог, евангелските заповеди, уставите и правилата на църковен живот, обредите и богослуженията – при него всичко е само обвивка, само фон и привидност, а всъщност в центъра на цялата си дейност такъв „труженик” поставя себе си и своята воля. Такъв човек, който не вижда и не разбира кой и какъв е той в действителност пред Бога, смята себе си за незаменим Божи слуга, апостол и „приятел” на Господа. Той застава „пред” Бога, гърбом към Него, обръщайки се с лице към народа, и с всички сили започва да го приканва да дойде и да се поклони на Бога, проповядван от самия него, но скоро вече забравя да се допитва до Самия Господ какво и как да върши, и дотолкова се увлича в увереността си, че трудът му е богоугоден, че забравя Бога и започва да привлича народа към самия себе си. „Ако наставникът започне да изисква послушание към самия себе си, а не към Бога, той не е достоен да бъде наставник на своя ближен! Той не е Божи слуга! Той е слуга на дявола, негово оръдие, негова уловка” – заключава архимандритът, цитирайки епископ Игнатий Брянчанинов.

Този застрашителен извод ни задължава да се замислим за много неща. Иска ми се да стане ясно по какъв начин пастирът, призван да служи на Бога, може да се превърне в слуга на дявола. Как това явление е проникнало в Църквата, как се поражда, как се разраства и кое способства за неговото развитие?

 Причини за поява на лъжестарчеството

Съблазънта на младостарчеството е съществувала във всички времена. Още апостол Павел, наставлявайки Тимотей, предупреждава: кандидатът за епископ (разбирай свещеник, презвитер, бел. ред.)да не е новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола (1 Тим. 3:6).

Но и сам апостолът в прощалната си беседа с ефеските презвитери пророчески предвещава: защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си (Деян. 20:29-30).

Така че съблазънта на лъжепастирството е действала даже и тогава, когато Църквата е живяла с един Дух и вярващите са имали едно сърце и една душа (Деян. 4:32). Епохата на апостолската църква е време на особени благодатни дарове, проявявани и в пастирите, и в паството. По-късно, с прииждането на огромен брой новопокръстени и с естественото понижаване на духовно-нравствените изисквания към тях, вече става забележимо оскъдняването на тези първоначални дарове. Затова най-ревностните християни, жадуващи за истински духовен живот, започват да бягат в пустинята, където да могат напълно да се посветят на Бога. Някои от подвижниците придобиват такова съвършенство, че напълно се освобождават от страстите, получават преди всичко дара на любовта, а заедно с това и дара на духовния разум и прозорливост. В безстрастието им се откривала волята Божия. Естествено, такива съсъди на благодатта привличат към себе си вниманието на търсещите пътя към спасението. Знаейки, че на тези духоносни подвижници им е явена волята Божия, мнозина измолват тяхното ръководство за своя духовен живот, съзнателно отказвайки се от собствената си воля. Но такъв вид послушание има една важна за разбирането на изследваното явление особеност: това е послушание не към свещеника, а към простия монах, който има особения дар на духовничество. Древните монаси са отказвали да приемат сан именно по тази причина, защото санът дава власт, а получаването на власт е несъвместимо с монашеския живот в покаяние и послушание. Затова монашеското ръководство било наставничество, в което всячески се избягвало проявяването на власт. Пълното и цялостно послушание към такъв старец било предпазено от злоупотребата с духовна власт.

С течение на времето обаче такива безстрастни духовни наставници се срещат все по-малко, а опитът на пълното послушание, разпространявайки се широко, постепенно започва да се обезсмисля, защото от него изчезва главното: откритата на духовния старец воля Божия.

Древните старци до един без изключение са притежавали лична, а не свещеническа благодат (почти всички са били обикновени монаси), имали са личен нравствено-духовен авторитет, тяхното духовничество е имало харизматичен характер, именно затова и послушанието спрямо тях е било така цялостно и безпрекословно. При все това, подобно пълно послушание никога не е било налагано от тях самите – предлагали са го просещите от тях наставничество. Затова духовничеството на древните отци коренно се различава от съвременното. Когато опитът на древните отци се пренася в други условия без творческо осмисляне, разпростирайки се едва ли не върху всеки енорийски свещеник, се стига до плачевни резултати. Иван Михайлович Концевич, автор на популярна книга за оптинските старци, пише за причината за възникване на лъжестарчеството: „Когато истински старци, тъй да се каже, липсват, хората, жадуващи да си намерят духовна опора, се спират на кое да е духовно лице, станало им симпатично неясно защо, и казват: „ Отнасям се към него като към старец”. Ако духовникът се окаже личност трезва, духовно честна, той категорично ще отстрани такова отношение. Но колко много са онези, които охотно попадат в мрежата, хвърлена от самите тях. Защото това „лицедейство”, по израза на епископ Игнатий Брянчанинов, води самозвания старец към духовна смърт. Той сам губи почва под краката си и тръгва вече по криви пътеки, разсипвайки всичко, което е събирал и придобивал през целия си живот досега”.

Откъсите са взети от книгата на руския свещеник Владимир Соколов “Младостарчеството и православната традиция”, изд. “Омофор”, С. 2006 г.

Posted in Етика, Морализъм, Публицистика, Съвременност

Related Posts