Меню Затваряне

Моето отношение към пандемията като православен

Д-р Марио Пейчев

Д-р Марио Пейчев

Предизвикателството от непознатата в наши времена глобална инфекция се оказа сериозен тест за вярата и отношението ни към нашите събратя и обществото, в което живеем. Изкушенията бяха много и в различен план. Как да се приема епидемията от православна гледна точка? Как да реагираме на препоръките и наставленията на науката и медицината? Няма ли да има конфликт между убежденията ни и депресиращата реалност на карантина, ограничения на много от дадените ни привилегии от ежедневието като лично общуване и нов код на комуникации, характеризиран със задължително носене на маски и спазване на социална дистанция.

Всъщност за много от тези въпроси мисля, че ние, православните имаме отдавна отговори, почерпeни от непрекъсващия извор на библейски мъдрости. Вечни истини, осветлени от опита на хиляди изповедници, живеели преди нас в минали световни катаклизми на война, природни бедствия и масови гонения. Многобройните случаи на телесно и духовно изцеление от Господа са животворящ пътеводител за всички нас и особено за медицинските служители. Коронавирусната пандемия се оказа сериозен тест за обществото и в частност вярващите освен с чисто физическите си аспекти но и с духовните сътресения определени от противоречиви съвети и некомпетентни мнения.

Лично за мен, както и за много от моите колеги, приемам с недоумение – и да призная с моменти на гняв – саркастичното и цинично отрицание на тази „чума“ на ХХI век от хора без подходящо образование, които набързо станаха експерти по епидемиология, медицина, инфекциозни болести, статистика. Още по-странно е и когато такива хора дават „съвети” и наставления относно природата на вируса, лечението и ваксините.

Как е възможно това? Всяка една професия има специфика и категорични мнения от лаици са неприемливи. Така например св. Православна църква не разрешава духовни наставления тип проповед от лица, които нямат духовен сан (64 правило на VI я Вселенски събор). Трудно разбираемо е това отношение от люде, които никога не са се срещали „очи в очи“ с бушуващата инфекция. Всички можем да четем информация в интернет, да гледаме видео в You Tube и да участвaме в дискусии с авторитетни мнения по социалните форуми от комфорта и уюта на дома си.

Малцина от тези хора са виждали звяра в лице в интензивните отделения и болничните легла. А тази гледка е страшна и нелицеприятна. Както личи  – на дихателната недостатъчност. Много вируси имат определена селективност, като например вирусът на хепатита, които заразява черния дроб или вирусът на енцефалита, който засяга мозъка. Без да навлизаме в подробности, коронавирусът предизвиква масивен удар на белодробните кръвоносни съдове с верижна реакция на алвеоларна инфекция и оток. Резултатът е прогресираща дихателна недостатъчност и невъзможност за приемане на жизненоважния за всички тъкани кислород. Началото често е незначително, характеризирано с неразположение –  кашлица, втрисане, температура. Прогресирането на симптомите води до сериозни дихателни затруднения и кислородна зависимост.

Първият пациент с ковид, когото лекувах, беше на 24 години, един от многото заразени в многобройното си семейство. Началото беше като лек грип. На четвъртия ден дишането му рязко се затрудни и учести. Временно се подобри от кислорода, но дишането стана по-учестено. Нормалната честота на възрастен е между 12-16 на минута . При моя пациент J.C. то беше 40! Едно кратко сравнение за тази честота на дишане и как то влияе на нашето състояние. Представете си, че трябва бързо да бягате от силен дъжд до близък подслон, намиращ се на около половин километър. Достигате до спасителната стряха и в зависимост от кондицията ви, изчаквате няколко минути, за да регулирате на дишането си.

Нека да си представим, че това учестено дишане продължава не с минути , а с часове! Това е ужасът на хората с тежка нелекувана астма и развилнялата се корона-инфекция. Това е и трагедията на тежко болните – чувство на задушаване, протичащо в пълно съзнание. Прехвърлихме Джонатан в интензивното отделение. Настъпи момент на сбогуване… Никой не знаеше как заболяването ще протече по-нататък. Той беше поставен на дихателен апарат, наречен BiPAP и Слава на Бога! – не достигна до интубиране.

Много болни, обаче нямаха този шанс. „На война като на война“ – по времето на жестокия коронавирусен „ураган“ в Ню Йорк през март-април 2020 г., много от болничните отделения се превърнаха в ковид-изолации. Планираните операции бяха забранени и много от хирурзите се преквалифицираха в инфекционисти и интензивисти. Детските отделения не бяха изключения, възрастовите граници бяха изтрити. Най-малкият пациент, когото сме лекували беше на 6 месеца, а най-възрастният – на 30 години. Логото беше кратко: „Ние сме всички заедно в това” (т.е. в тази битка).

Какво беше нашето участие като православни? Молитва, труд и милосърдие. Етническите, расови и религиозни различия останаха на заден план. Борбата беше за човешки живот и това общо усилие е едно от най-големите успехи във войната с невидимия враг.

Друга важна обязаност1Определено изискване към някого, свързано със задължително извършване, изпълнение на определена дейност (служба, работа и под.); задължение, задача (бел. ред.). за нас като православни е личната отговорност и морални задължения. Може да не вярваме в пандемията, вируса, ваксините, но невниманието и несъзнателната небрежност може да причини смърт на човек с обременена медицинска история при възрастни хора.

Без да отегчавам читателя, бих искал да споделя два случая, с които бях лично ангажиран. С г-н Вячеслав Д. бяхме дълго време познати. Той беше потомък на руски имигранти, с който се черкувахме заедно в Руската Задгранична Църква в която бях четец в продължение на години. Той беше инженер по професия и след пенсионирането си се премести да живее във Флорида със съпругата си. През септември 2020 г. разбрах, че е попаднал в болница с кашлица. Обадих му се по телефона и той ми каза, че в църквата която посещава на неделната литургия, дошло семейство с видими признаци на инфекция – кашлица и запушен нос. Свещеникът и Славик (както го наричаха близките му) се заразили. Звучеше добре и с добро настроение. След няколко дни говореше затруднено, беше на кислород, На следващия ден никой не вдигна слушалката. Бог да го прости. Г-н Вячеслав не беше млад, но не трябваше да умира по този нелеп начин.

Нашата близка Ирина Б. живее от дълги години в Киев, а нейните роднини са в г. Челябинск (РФ). Сестрата на Ирина отива на конференция в Москва в края на юни и за съжаление се заразява с коронавирус във високото там ниво пандемията. При завръщането си, майка й на 81- годишна възраст Олга В. се заразява, приемат я в болница, а преди 3 седмици почина. През февруари две църкви, които зная много добре: „Св. Маркела“ (гръцка старокалендарна) и „Света Троица“ (руска) бяха затворени за богослужения поради високия брой заразени. Помня добре споровете против носене на маски и други ограничения в тези църкви преди драстичните мерки. От тези случаи, а и много други, още един път е ясно, че небрежността и непукизма на едни, волно или неволно могат да причинят смъртта на другиго.

По-голямата част от православните църкви подкрепят твърдо медицинските препоръки и правителствените ограничения. Може на някого това да се струва крайно, но преди няколко седмици митрополит Иларион (Алфеев) от РПЦ-МП заяви, че неваксинирани, които са причинили смъртта на друг, ще се разкайват до края на живота си. (Виж Митрополит Иларион: Не привившиеся будут отмаливать грех всю жизнь ).

Може да сме съгласни или не с определени мнения, но нямаме право на критики и обиди. Преди години бях на изповед при о. Василий от руския манастир в Джорданвил, щата Ню Йорк. Отец Василий беше чиста душа от старата емиграция, дружелюбен и винаги усмихнат. Беше време на конфронтация между Руската Задгранична Църква и Московската Патриаршия. Споменах нещо като несъгласие и недоволство към тогавашния патриарх Алексий II. Той ме погледна с учудване и каза: „Кой си ти да критикуваш Патриарха на цяла Русия?“ Бог да прости о. Василий, истински Божи служител, неуморим и посветен на ближния. С горните редове искам да покажа, че действителността е много по-жестока от това, което дискутираме по интернет пространствата. Пожелания за душеполезен пост за всички които празнуват по новия стил.

Д-р Марио Пейчев е православен християнин, лекар, който е практикувал 7 години професията си в България, а вече 30 години живее и работи като лекар в САЩ. Педиатър/хематолог/онколог, практикуващ обща детска хематология и онкология в Медицински център на Университета в Ричмънд, Бруклин Ню Йорк и две свързани болници. Поддържа рубриката Вяра и медицина. Д-р Марио Пейчев е част от Украинската православна църква на САЩ под омофора на митрополит Антоний, която се намира в диозеца на Константинополската патриаршия.


  • 1
    Определено изискване към някого, свързано със задължително извършване, изпълнение на определена дейност (служба, работа и под.); задължение, задача (бел. ред.).
Posted in Вяра и медицина

Подобни: