Меню Затваряне

Благодаря ви, добри хора, благодаря ви, Човеци!

Юлиана Танчева

Юлиана Танчева

Те ме чакаха до прозорците на интензивното ковид отделение в Acibadem City Clinic Болница Токуда, когато започнаха разходките по коридора. Те – Богородица и Младенецът Иисус, наивно мили и уютни, делнично сантиментални, отпечатани на пластмасова щампа, вероятно в далечна азиатска страна. Бяха неочаквани и донякъде нелепи като болестта ми, чудесни и благодатни като оздравяването ми.

Започвам с тях, защото с тях се появи надеждата за завръщане в обикновения, нормален свят – делнично сантиментален и пластмасово уютен.Не обичам твърде личните постинги в социалните мрежи, но този го дължа на много хора. Решавам се на него месец след като съм изписана от болницата, след като сенките от пневмонията в белите ми дробове са се разнесли почти напълно, след като тялото ми е забравило следите от абокати, антибиотици, кортикостероиди и какво ли не.

Знам, че не съм единствената, която прекара ковид пневмония и, слава Богу, оцеля. Знам, че мнозина са се срещали с безсърдечие и бруталност по болниците. Знам, че е истина. Но аз видях друго. Видях само ЛЮБОВ. През тези 18 дни в болницата бях засипана с тонове любов, която не заслужавам. Не само от най-близките в семейството ми, от вас – приятелите и колегите, но най-вече от непознатите хора, които ме лекуваха. Видях на живо всеотдайност, която иначе виждаме само по филмите и й се надсмиваме със “здравословния” лек цинизъм на уж модерни хора.

Скъпи мои, забравете “здравословния” цинизъм. Защото на този свят още има добри, обичащи и всеотдайни души. Като милата д-р Байкушева, която дойде на втория ден да ми каже, че са получили “вълшебното лекарство ремдесивир”, и така се радваше, че подскачаше като момиченце. Като Лили, моята лечителка хомеопат, която в една снежна буря ми донесе вкъщи други вълшебни лекарства, без да се бои, че нося зараза.

Като невъзможно любезния санитар Венци, бивш сервитьор. Като сестричката с дълги перманентни мигли, която ми се скара, че я питам точно какво ми пуска в системата (“Аз уча ли те как се превеждат филми?”), и после се извини, като ми разказа за 4-годишното си момиченце, което винаги заварва заспало, като се прибере вкъщи.

Като цялата изтощена до смърт армия от лекари, сестри и санитари в ковид отделението на болница “Токуда”, чиито имена така и не научих и от чиито лица виждах само очите зад шлема на защитния костюм, който нахлузват в началото на смяната върху памперса и го свалят в края й.

Благодарение на всички тези хора стигаш от безпомощното състояние, в което са те поели, до мига, в който за първи път сядаш в леглото за половин минута, без да ти се завие свят. До първото изправяне на крака. До първата минута дишане на обикновен въздух, а не кислород от машина. До първите десет крачки до вратата на болничната стая. И до голямата, почти невъзможна награда – разходките по коридора, в чийто край те чака пластмасовата Богородица с Младенеца.

Благодаря ви, добри хора, благодаря ви, Човеци! Бог да ви благослови! Обичам ви.

Posted in Пандемия и духовен живот

Подобни: