Меню Затваряне

Църквата като народ (λαός) Божий

Проф. дфн Калин Янакиев

Проф. дфн Калин Янакиев

В своето първоначало – в писанията на Новия завет – църковното събрание често се обозначава с гръцката дума „лаос” (λαός). Ние ще бъдем учудени да разберем, че тази дума, която в съвременната църковна и извънцърковна лексика е започнала да означава съвкупността на онези люде, които са „непосветени“, които в Църквата нямат свещенически сан („лаици” са), означава собствено… „народ”. Да, „лаос” е не степен в църковната йерархия, не част от църковното събрание, а – народът на Църквата, и в библейските текстове се противопоставя все още не на κλήρος (клир, свещенство), а преди всичко на ἔθνος (което впрочем също означава „народ”). В какъв смисъл тогава – трябва да се попитаме – тези думи се противопоставят, щом и двете имат едно и също значение?

Неяснотата на този въпрос се разсейва, когато научим онова, което днес помнят само експертите библеисти, а именно че в новозаветния гръцки λαός и ἔθνος всъщност предават старозаветната двойка думи „понятия” „am” и „goīm”, които, макар и да обозначават и двете „народ”, имат решително различен смисъл и затова се употребяват по отношение на различни обекти.1Вж. за това: T. Boman – Hebrew Thought Compared with Greek, Philadelphia, 1960; Петрос Василиадис, „Есхатологичната еклисиология: отвъд пределите на евхаристийната еклисиология“ – http://dveri.bg/com_coment/itemid, 100522; Емил Трайчев, „Божият народ като общност в перспективата на книга „Деяния на св. апостоли“ – В: „Християнство и култура“, 2013, бр. 1 (78), зима, с. 7.

 Така на староеврейски „am” – това знаят добре хебраистите – се употребява единствено за избрания (и създаден) от Бога народ – този на Израил, за който е известно, че представлява потомството на праотеца Авраам от жена му Сарра, родено по чудесен начин и най-вече по изричното обещание и воля на Бога (вж. … ще благословя и преблагословя, ще умножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг … и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, Бит. 22:17-18). И ето, наистина: Авраам роди Исаак, Исаак роди Иаков (Мат. 1:2), а Иаков роди дванайсетте синове – патриарси на колената (родовете) на обещания на Авраама многоброен народ, на който Бог след извеждането му от Египет даде Своя Закон и в който първото и най-важно повеление гласи дословно: Аз Съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен Мене (Изх. 20:2-3).

Но по този начин според старозаветното разбиране изсред останалите „народи” („езиците” на тоя свят – собствено „goīm”) Израил е единственият „избран“, събран (и даже създаден) от Бога (и за Бога) народ – именно „am”. Израил е „народът на Бога”, „Божият народ”, за разлика от земните народи – „езиците”, или, както започват да превеждат „goīm” впоследствие – „езичниците”. Към това трябва да се добави, че навсякъде в старозаветния текст, когато се говори за „народа”, се има предвид именно Израил. Той е следователно не просто (един) „народ”, а „народ”-ът („am”), народът, който Бог си е създал, който е „народът на Бога”. Всички останали „народи” в текста, както бе казано, са чисто и просто „езици” („езиците земни”, или „езичниците” – goīm).

И ето, двойката λαός – ἔθνος на гръцки в Новия завет е буквален превод на „am” и „goīm” и обозначава, от една страна, „народа” в смисъл на „Христовия народ”, а от друга – „народ” в смисъла на народ от множеството (други) „народи” („езици”).

Забележителната промяна тук, разбира се, е (макар това невинаги да можем да уловим лесно при четенето на новозаветните писания в превод), че в тях λαός се прилага редовно към вече родилата се (на Петдесетница) Църква Христова, т.е. към съвкупността от повярвалите и кръстили се в Иисуса Христа. Християните, с две думи казано, се определят в Новия завет като обособен „народ”, а не като отделни люде, които, като са започнали да изповядват своята религия, продължават същевременно да принадлежат с тази си вероизповед към различни (свои) народи.

Изключително показателно за тази променена употреба на λαός в новозаветния текст е например едно изречение в Деяния на светите апостоли, което в превода му на български от оригинала ние практически не можем да забележим.

В глава 15 от българския превод, предавайки ни разискванията на апостолския събор в Йерусалим, дееписателят казва: … заговори Иаков и рече: мъже, братя, чуйте ме! Симон обясни как Бог изпърво посети езичниците, за да си избере от тях народ на Свое име (Деян. 15:13-14). В гръцкия текст въпросното изречение обаче гласи: „Бог изпърво посети ἔθνη (сиреч „народите”), за да си избере от тях λαόν на Свое име”. Както се вижда, в цитирания текст християните, обърнали се от езичниците (от „народите”), са определени като λαός – „народ”, но народ от специален вид – народ изот „народите” („етносите”, ἔθνη) избран и отделèн от Бога. Той не е ἔθνος – народ в кръвно-племенния, природен смисъл на думата именно защото е народ, взет от „народите” (от ἔθνη). И все пак той е „народ” (λαός), при това обозначаван тъкмо с онази дума, с която в Стария завет се обозначава избраният, изведен от „народите” Израил.2Емил Трайчев, цит. съч., с. 11-12. Всички следователно избрани, призовани (на гр. εκλεκτοί) за Христа люде, независимо от кой „народ” (ἔθνος) са били призовани и избрани, щом са се отзовали на този призив, са станали вече членове на нов народ – на Божия народ, на λαός-а. Те са се присъединили към Църквата, но с това очевидно са и престанали да принадлежат съществено на своите „етноси” („езици”) и са станали членове на новия народ – на „народа” (λαός) на Бога.

Същият този специфичен начин, по който се мисли изпълнението на Църквата, особено изразително е засвидетелстван и на друго едно място в Деянията, където ни е разказано как Сам Христос се обръща във видение към св. ап. Павел, готвещ се да влезе на проповед в град Коринт. И рече Господ на Павла във видение нощем – казано ни е на това място – не бой се, но говори и не млъквай, защото Аз съм с тебе, и никой не ще посегне да ти стори зло, понеже имам много народ (λαός) в този град (Деян. 18:9-10). Трябва да си дадем сметка, че в Коринт по онова време, както и днес, живеят люде, които по своя етнос (ἔθνος, народност) са елини. Господ обаче, както виждаме, открива на апостола, че сред тези елини, сред този етнос (народ) има мнозина, които, след като чуят апостола, ще се отзоват на призива му и в резултат на това ще попълнят редовете на един (вече) друг народ – на Неговия народ, на λαός, какъвто преди това са станали немалко иудеи по етнос, самаряни по етнос, и каквито по-сетне ще станат и мнозина италийци (римляни) по етнос, германци по етнос и т.н.3Тоест онези, които някога бяха не народ (οὐ λαός), а сега са народ Божий, според казаното на християните като общество в 1 Петр. 2:10.

Тук е много важно да се уговорим, че използваната и в двете цитирани места дума λαός въобще не може да се схване в смисъла просто на „много хора” (както например в изразите: „събра се много народ” или „в града имаше много народ, който с интерес би слушал речите му”) – много хора следователно, чиято народностна принадлежност в случая не се взима предвид. Защото λαός, както вече казахме, има смисъла именно на народ в значението на „народ-ност” и е буквално съответствие на Божия народ Израиля в старозаветната епоха.

Как да си обясним това определяне на християните, това припознаване на изпълнението на Църквата, водещо началото си от основополжните текстове на Новия завет, и в което тя, Църквата, се мисли като λαός – народ (Божий)?

За да отговорим на този въпрос, ние отначало трябва да си дадем много точна сметка в какво собствено са повярвали всички „повярвали”, като се започне от онези около три хиляди души, за които в Деянията ни е съобщено, че на Петдесетница, в резултат на апостолската проповед, приеха на драго сърце благовестието им, кръстиха се и приеха Духа Светаго (Деян. 2:41).

Ако препрочетем отново и с внимание текста на Деянията, ние с изненада трябва да установим, че главното, в което апостолите (пръв от които св. ап. Петър) уверяват своите слушатели, далеч не съдържа тъкмо онези основни (догматически) утвърждения, станали привичната за нас основа на християнската вероизповед, а нещо друго.

Така например първоначалната апостолска проповед – ще трябва да си дадем сметка – почти не слага ударение върху това, че Иисус е Бог (Един от единосъщната и неразделна Троица), че е Бог и човек, и т.н., но най-вече, ако не и преди всичко възвестява, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог, като възкреси, направи Господ и Христос (Деян. 2:36), т.е. възвестява, че Иисус е Христос4Че именно това е сърцевината на първоначалната християнска проповед, особено настоява Паул Тилих, В: Paul Tillich – Systematic Theology, v. II, Chicago, 1959. , а това пък означава (при цялата близост на ония времена до чаянията на Израил) – Месията, предсказан от всички пророци от Мойсея до Иоиля, Който „има да дойде” и да се възцари в последните времена и Чието Царство ще бъде Божието, есхатологичното.

Първоначалната проповед на апостолите следователно, убеждавайки слушателите си, че именно Иисус е Христос, с това самото е проповед преди всичко за идването на есхатологичното, на месианското Царство. Поради което и „повярването” в „Христо”-востта на Иисус е „повярване” в сбъдването (настъпването) на есхатона. „Повярването” в „Христо”-востта на Иисус – трябва да си дадем сметка за това – пред-полага иманентно и самоопределянето на повярвалите като една общност: общност на Месията, общност на есхатологично възцарения Израил – като „Царство”.5Петрос Василиадис нарича това „царствено богословие“ на първоначалната християнска проповед. „В първите две десетилетия християнската община – пише той – е схващала своето съществуване като съвършен и истински израз на народа Божи… това означава, че те (първите християни, б.м., К.Я.) се възприемат като светия Божи народ, заради който всички библейски обещания трябва да се изпълнят в есхатона.“ И заключава съвсем определено: „В този домостроителен период древната Църква е разбирала себе си като народ, а не като организация (курс. мой, К.Я.)“. – Петрос Василиадис, цит. съч. Самоопределянето на всеки повярвал (с това самото, че е „повярвал” именно в провъзвестеното от апостолите) и на всички повярвали (с това самото, че са „повярвали” на апостолите), означава самоопределянето им именно като общност, като народ на есхатологичното Царство. Направо може да се каже, че не е възможно истински да се „повярва” на апостолите, без от това да се конституира общество (което и се нарича Църква).

За да се уверим напълно в това, нека още веднъж припомним тук опорните стълбове на апостолската проповед, които ни показват впечатляващо постоянство в образците, оставени ни от нея в Деянията (вж. проповедта на св. ап. Петър на Петдесетница в Йерусалим, Деян. 2:14-41; пак неговата пред Храма след изцелението на хромия, Деян. 3:12-25; поучението му при кръщаването на Корнилиевия дом,     Деян. 10:36-44; и беседата на св. ап. Павел в синагогата на Антиохия Писидийска, Деян. 13:17-42). Най-общо те са следните: възвестяваме ви – казват апостолите – че това, на което ставате свидетели, това, що сега виждате и чувате (Деян. 2:33), е не нещо друго, а реченото някога чрез пророк Иоиля за последните дни. Проповядваме ви, сиреч, настъпването на „последните дни”, на предреченото за тях. А именно че в тях Бог ще излее от Своя дух върху рабите и рабините Си и те ще наченат да пророчестват, да виждат видения и да сънуват сънища, а Бог ще покаже чудеса горе в небесата и личби долу на земята. Всеки прочее, който в тия дни призове името Господне, ще се спаси (вж. Деян. 2:16-21). С други думи, проповядваме ви – казват апостолите – че в „тия дни” Бог всъщност изпълнява обетите Си, дадени чрез пророците, и създава едно есхатологично, харизматично общество, надарено със силите на Божия Дух, което и е обществото на онези, които ще се спасят и ще се възцарят в есхатологичното време.

Разбира се, че това „общество” първоначално е замислено от Бога като обществото на Израиля, за което се знае, че са били дадени есхатологичните обещания (Деян. 2:39). Но още от същите тия пророци трябва да ви е известно – продължават апостолите – че това общество на есхатологичните обещания, този Израил, надарен непосредствено със силата на Божия Дух, е същевременно обществото (народът) на Помазаника Божий, на Месията

И ето: че тъкмо това общество начева да се сбъдва, апостолите доказват чрез свидетелството си за Иисуса Назорея, мъж, засвидетелстван пред вас със сили, чудеса и личби, що ги стори Бог чрез Него между вас (Деян. 2:22). Него по определената воля и предведение Божие вие, израилтяните, на които първо проповядваме това, хванахте… и убихте (Деян. 2:23). Само че – и ето това е основното в проповедта – тогова Иисуса Бог възкреси, като Го освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи… на което всички ние сме свидетели (Деян. 2:24, 32). Проповядваме ви, значи, че този Иисус именно е Христос (Месията) и за Него всъщност е пророчествал цар Давид, когато се провиква в псалмите: Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще допуснеш Твоя светия да види тление (Деян. 2:28). Доколкото – обръщат внимание апостолите – това нещо не се е изпълнило за самия Давид (той и умря, и биде погребан, и гробът му е у нас и до днес, Деян. 2:29), то той – това трябва да се разбере днес – бидейки пророк, го е предсказал очевидно тъкмо за тоя плод от чреслата си, за Иисуса, Когото Бог въздигна от тях по плът (Деян. 2:30). Иисус следователно – откриват апостолите – е Христос. Той е, защото, бидейки убит от вас, Бог Го възкреси. И ето: понеже се откри Месията (Христос, обещаният да се възцари в „последните дни”), върху онези от „народа”, които бяхме с Него от първите Му дни на земята, слезе, както вие „видяхте и чухте”, обещаното за обществото (за „народа”) Му – Божият Дух и Неговата сила.

В това следователно призовават апостолите да повярват събралите се около тях, защото „обещанията”, които днес се сбъдват, и без това са били за „народа” на Бога.

Нека, значи, да го кажем кратко: онези, които приеха на драго сърце думите на апостолите и се кръстиха в оня ден (Петдесетница); онези, които оттогава постоянстваха в учението на апостолите (Деян. 2:42), приемат „на драго сърце” именно тези думи и започват да „постоянстват” в това учение: че са настъпили „последните дни”, есхатологичното време, предречено чрез пророците, и в него Бог възцарява Месията (Христос) в Лицето на „тогова Иисуса”, като излива от Своя Дух „над рабите и рабините Си”, които стават с това поданиците на месианското Царство на есхатона.

Но това, пак повтарям, означава, че всички, които приемат думите на апостолите, кръщават се в името на Иисуса Христа (Деян. 2:38), стават не нещо друго, а народът на възцарения (вече) от Бога Месия – обществото на дошлото в сила месианско Царство.

Апостолите – трябва много ясно да си дадем сметка за това – още от деня Петдесетница проповядват не просто „учение”, „доктрина”, а Царство: есхатологичното Царство – което означава, че кръщаването в името на Иисуса Христа, което – както казва св. ап. Петър на множеството на празника – то трябва да извърши, означава непосредствено ставане член на народа на Месията, член на месианското Царство (щом този Иисус, в Когото се кръщават, е Христос). А това пък значи член на обществото на есхатологичното време, на спасяващите се в настъпващите „последни дни”, върху които в знак на спасяването и възцаряването им Бог излива от Своя Дух.

Да „повярваш”, да се „кръстиш” – повтарям – означава за убеждаващите в това апостоли да станеш член на обществото (и даже – на народа) на Месията, а не просто да повярваш индивидуално, субективно на проповядваното. И това е така, защото нали, проповядвайки ти, че „тоя Иисус е (всъщност) Христос”, апостолите ти казват, че в Негово Лице е дошъл есхатологичният възцарител на народа Божий, че са се изпълнили обещанията на Бога чрез пророците за Царството на дарения със силата на Духа Израил.

Разбира се, че отначало това „Царство” на Месията се мисли от апостолите като нещо покриващо се с „народа” (с Израил) и това е съвсем естествено, защото те знаят от пророците (чиито предсказания виждат да се сбъдват), че обещаният от Бога Месия е бил обещан именно за „народа”. Той в съзнанието им (λαός-ът, Израил-ят) ще е „църквата” и „църквата” – тоест есхатологичното общество на Месията, ще е „народът” (λαός-ът, Израил-ят).

Още с откровението, дадено за Корнилиевия дом, обаче започва да става ясно, че възвестяваното общество на Месията – на Божието Царство, в настъпилото есхатологично време (толкова различно от представите за него в „традицията”), изглежда, ще бъде както по-широко, така и по-тясно от обществото на Израиля по плът. Очевидно става например, че в това Царство Бог не ще гледа на лице: но у всеки народ, оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е (Деян. 10:34-35). Да, нявга Бог прати на синовете Израилеви словото, което благовестеше мир чрез Иисуса Христа (Деян. 10:36), но към този „мир” на Христос, към този все-разрешителен за историята на света кръстен „мир”, засвидетелстван чрез слизането на силата на Духа Свети, изглежда, протягат ръце и люде от „езиците” (от goīm, от „народите”, от ἔθνη). Бог – става ясно съвсем скоро след Петдесетница – е избрал за Царството на Своя жертвен Христос всички, които „вървят по правда”. От друга страна, става ясно също – и това ние виждаме с пределна яснота след проповедта на св. ап. Павел в синагогата на Антиохия Писидийска – към обществото на Месията (Христос), Който е разпнатият Иисус – решително отказва да се присъедини мнозинството от народа на историческия Израил, представящо си по съвсем различен начин есхатологичното Царство (вж. На следната събота [тоест след проповедта на апостола в синагогата, б.м., К.Я.] току речи целият град се събра да чуе словото Божие. Но иудеите, като видяха множеството, изпълниха се със завист и противоречаха на това, що говореше Павел, като възразяваха и хулеха. Тогава Павел и Варнава казаха с дръзновение: първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недстойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците, Деян. 10:44-46).

Обществото, сиреч, над което се изпълняват обещанията на Бога за месианското Царство, като си остава „народ” – народът на Месията, не съвпада (вече) с историческия народ на Израил. „Народът на обещанията“ (на Месията) е Божието събрание”, но и… не е „Израил”. Или е истинският, есхатологичният Израил.

Цялото това прозрение кристализира – особено след умножаването на църквите (по състав вече от люде, произхождащи от най-различни ἔθνη), в убеждението (и на самите апостоли), че „повярвалите” и приемащите в резултат на това Светия Дух, независимо от кой етнос идват, всъщност са избраният „народ на Царството” – „народът” на есхатологичното, след-исторично Христово Царство, който, за разлика от неповярвалите и от упорстващите (и от Израиля, и от „езиците” без разлика), е посветеният в небесното все-разрешение. Но ето защо той вече е и „народ”-ът (am, λαός) в отличие както от „Израиля по плът” (който, да, е бил „народът на обещанията”), така и от „езиците” („езичниците”) и е народ свят, царствено свещенство (1 Петр. 2:9). „Лаосът” е отграничен от нежелаещите да бъдат посветени в мистерията на есхатона, в дара на открилата се Петдесетница и живее като „църква”, т.е. „събрание на повярвалите”. Но и обратно: „църква”, или „събрание на повярвалите”, е обществото, отграничено от останалите и живеещо есхатона, открилата се Петдесетница; народът, пръснат из „вселената” и чрез посвещението отделен от ἔθνη, от които е излязъл. „Лаос” и „църква” стават синоними.

Още по-нататък: ние трябва да си дадем сметка, че дори самото название „християни”, станало така привично за нас и с което, както ни казва новозаветният текст, учениците за първи път бидоха наречени в Антиохия (Деян. 11:26), в своята буквалност и изначалие съдържа изключително силна, именно есхатологична конотация. То означава безспорно „хората на Христос”, но това ще рече и на Помазаника, на Месията; хората на предречения от всички пророци, че има да дойде в „последните времена”, есхатологичен Цар. В този смисъл „християните” въобще са вярващите и проповядващите на всички (както св. ап. Павел в Антиохия Писидийска), че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техните деца (Деян. 13:32). „Християните”, тоест хората на „Христос”-а, на Месията, са значи харизматичният народ,харизматичното общество, което Бог по обещанието Си възцарява в „последните дни” (колкото и необичайно, несъгласуващо се с представите на старите израилтяни да е това „възцаряване”).6Подробно за тези представи и за тяхното развитие в историята на древния Израил пише Луи Буйе – „О Библии и Евангелии“, Брюссель, 1965 г., особено в глави III, VIII, добавл. I.

И ето: „църквата” означава именно събранието на хората от този народ, възникващ и започващ да се събира във всеки град, в който проповедта на апостолите е дала плод. Да, Църквата е „събрание” (ἐκκλησία), но събрание с уникален характер – събрание на „избраните” от Бога, на осветените и отделените от Бога за едно след-исторично, нетукашно житие, тъй че на всяко място, където тя присъства, тя е не просто „събрание” на някакви хора с някакви убеждения, вярвания, обичаи и т.н., но – най-малкото за себе си – е „събрание”-то на „записаните” в Царството; „събрание”-то на есхатологичния народ на Бога в Христа Иисуса, за да наследи спасението. Ето защо, доколкото е „събрание” на люде от един и същ характер и с такова самосъзнание, навсякъде, където „се събира”, Църквата и за себе си, и за другите е „събрание”-то, събранието на народа на Месията.

Но ето как постепенно наименованието „църква” (сиреч събранието на обществото на Месията, на Христос, харизматичното събрание на обществото, надарено със силите на Светия Дух) започва да заменя „Израил”, към който в самото начало се обръщат апостолите (срв. мъже иудеи на Петдесетница, Деян. 2:14; мъже израилтяни при изцелението на хромия пред Храма, Деян. 3:19). Да, Израил е трябвало да се окаже „народът на Месията”, приемащ обещанието за „последните дни”, но от самото начало се е оказало също, че – както вече казахме – не Израил като народ, а именно определени, избрани от всички народи люде отдават вяра на словото, пратено от векове на синовете Израилеви (Деян. 10:36), и в резултат на това получават обещанието на Светаго Духа. С други думи, вече в Израил възниква обществото на Месията (на Христос-а) и към него непрекъснато се „прибавят” и много – все повече – „боящи се от Бога” люде, произхождащи обаче „по плът” от „народите” (ἔθνη, „езичниците”). Тъкмо тези „общества” се оказват, в края на краищата, и народът на Христос, „християните”, както за първи път биват наречени в Антиохия.

Най-важното обаче е, че това са обществата (или, по-точно, обществото – защото то е едно, където и да възникне) на вече дошлия според вярата му есхатологичен Помазаник, Който е „тогова Иисуса, Когото иудеите разпнаха”, но Когото „Бог възкреси и Го направи Господ и Христос”. Това са събраните от тази есхатологична месианска вяра люде – „събранието”, εκκλησία-та на „месианските”, на спасяващите се в „последните дни”, на Царството на Месията.

Понятието „църква” следователно от самото начало започва да означава именно събранието на повярвалите в апостолската проповед както иудеи, така и езичници. А както казахме, да повярваш на апостолската проповед, това означава да се „събереш” в месианската общност, в народа, над който се изпълнява обещаното (за „народа”). Да, този народ вече не е на Израил, но в Израил и в пръснатите по различните градове на „езиците”, открили се като „боящи се от Бога” люде. Той обаче е „народ” – „народът” на тези хора във всички градове – „църквата” („събранието”) им във всички тях.7Към него, излязъл както от израилтяните „по плът“, така и от „езичниците“, вече определено се обръща св. ап. Павел: И тъй, помнете – пише той на християните в Ефес, – че вие, някогаш езичници по плът, които бяхте назовавани необрязани от тъй наричаните обрязани с плътско обрязване, извършвано с ръце, че вие бяхте тогава без Христа, отстранени от израилското общество, чужди на заветите на обещанието, лишени от надежда и безбожници в света; а сега в Христа Иисуса, вие, които някогаш бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните, и другите имаме достъп при Отца в единия Дух (Ефес. 2:11-18).

За да затвърдим разбирането си за това толкова особено „народностно” самосъзнание на Църквата в нейните основания, много важно е още веднъж да подчертаем принципно есхатологичния характер на нейното „общество”, което съставлява във всички градове „събранието” (ἐκκλησία) на повярвалите. Той е, казвам, принципно есхатологичен, защото фигурата на Христос поначало е есхатологична, свързана фундаментално с „последните времена”, именно в които Бог по обещанието Си ще спаси един Свой („избран”) народ, като възцари за него Помазаника Си, и „царството” на Който ще бъде този есхатологично възцарен народ.8„… учението на Христос и особено Неговият живот и дейност не могат да бъдат правилно разбрани без обръщане към есхатологичните очаквания на иудаизма. Тези очаквания не са нищо друго освен очакванията на идещия Месия, Който в последните дни на историята (в т.нар. есхатон) ще установи Своето царство… Във всички Евангелия Христос отъждествява Себе Си с този Месия… Христос отъждествяваСебе Си с Месията на есхатона, Който трябва да стане център на събранието на разпръснатия народ Божи“ – Петрос Василиадис, цит. съч. Вж. също P. Vassilеadis – New Testament ecclesiological perspectives on laity, Thessaloniki, 1988 г.

Този „народ” ще се възцари благодарение на помазанието („охристовяването”) със силите („харизмите”) на Светия Дух, които Бог (Отец) съгласно пророчествата ще излее в тия „последни дни”, и ето защо самата вяра, че Иисус е (вече дошлият) Христос, е по същество вяра в настъпилостта на есхатона. Веровото самоопределяне в едно „общество на Христос” е самоопределяне като есхатологичен народ, а това не може да не се преживява като принадлежност към цялост, защото е именно общество на (месианското) Царство.

„Събранието” (ἐκκλησία, Църквата) следователно, както започват да се наричат повярвалите на апостолското благовестие първо в Йерусалим, а после и в другите градове – от иудеите и от „боящите се от Бога” – обозначава в принципа си събранието на людете на настъпилото (настъпващото) есхатологично Царство. И понеже от самото начало обещанията за Месия (за Христос) са свързани с народ, на който този Месия ще бъде Царят (с Израил, който Месията ще възцари, за да се благословят в него всички народи), а пък Месията е Цар (имащ власт, „царство”, а не просто „привърженици”, „школа” и пр.), то много скоро това „събрание” на есхатологичните, това „събрание” на Месията започва да се самовъзприема също като „народ”. Тоест не като общество, съставено от „повярвалите от народа” (на Израил) плюс повярвалите от „народите” („езиците”), но като самò биващо „народ” сред народите на „ойкумената”. А доколкото пък този „народ” е именно приелият обещанията, дадени някога на „народа” („лаоса”, Израиля), той става и сам „народ”-ът (λαός), или истинският, окончателният Израил.

Но като „народ” на Месията, излязъл както от Израиля по плът, така и от „народите” (ἔθνη, „езиците”), този „народ” е със самото това и народът, дошъл на мястото на историческите народи, от които е излязъл, и е призван да ги „благослови” и примири в своя есхатологичен „мир” с Бога на всички.

Така обаче „събранието” („църквата”) в различните градове не е вече просто „събрание” на повярвалите, кръстените и получилите дара на Светия Дух граждани на Коринт, на Антиохия, на Ефес и т.н., на повярвалите иудеи и елини, но „събранието” („църквата”) на народа на Месията в Коринт, в Ефес, членовете на който може и да са били (преди кръщението си) иудеи или елини, коринтяни, антиохийци и ефесяни, но днес са именно членове на месианския, царския, есхатологичен народ (λαός) на християните. „Църква”, направо казано, означава вече събрание на народа на есхатона, на народа на Христос, в тия градове пребиваващ. Но ето защо, както казах, по всички тях Църквата вече е не общност на повярвалите от тия градове и народи елини и иудеи, коринтяни, антиохийци, ефесяни и т.н., а народът на Месията, на „Христос”а в тия градове и места. „Християни”, повтарям, означава не просто име на изповядващи (някаква) „религия”, „учение”, „убеждения”, а име на народ, различен от „народите”, уникален…

А доколкото това и е народът на обещанията на Бога (дадени първоначално на Израиля), той присвоява и именуването на Израиля в Св. писание на Стария завет: той е „народът”, λαός, а не ἔθνος. Църквата е „народ”-ът Божий, „народ”-ът на Царството, на свещенството на света, както е било казано на Израил при „изхода”: И тъй, ако слушате гласа Ми и пазите завета Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото цялата земя е Моя, и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свят (Изх. 19:5-6).

Семантическото развитие, за което говорим тук, е ясно видно още в апостолските послания, където понятието „църква” – макар буквално да означава действително „събрание” на определени хора – дори когато указва на „събранията” („църквите”) в определен град, сред определен народ, в който апостолската проповед е пожънала успех – никога (въпреки неточния на много места български превод) не се пояснява с името на местните повярвали граждани и народности. Не е например Църквата на коринтяните, на ефесяните, на римляните и т.н. (или Коринтската, Ефеската, Римската и т.н. църква). Напротив, тя винаги е „събранието”, църквата в Коринт, „събранието”, църквата в Ефес, „събранието”, църквата в Рим и т.н. (срв. тук оригиналния текст на 1 Кор. 1:2; 2 Кор. 1:1; Ефес. 1:1; Рим. 1:6-7).9Действителното обръщение на св. ап. Павел в посланието му, озаглавено в превод Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, е: на църквата Божия в Коринт (τῇ ἐκκλησίᾳ τοῦ Θεοῦ τῇ οὔσῃ ἐν Κορίνθῳ, т.е. пребиваващав Коринт). Това във Второ послание до коринтяни е идентично. Обръщението в Послание на св. ап. Павел до ефесяни пък гласи: Павел, апостол на Иисуса Христадо намиращите се в Ефес светии(…τοῖς ἁγίοις τοῖς οὖσιν ἐν Ἐφέσῳ), а това в Послание до римляните: вие, призваните в Иисуса Христа, които сте в Рим възлюбени Божии, призвани светии (…κλητοὶ Ἰησοῦ Χριστοῦ… τοῖς οὖσιν ἐν Ρώμῃ ἀγαπητοῖς Θεοῦ, κλητοῖς ἁγίοις). Това е така, защото Църквата е „събранието” не на коринтския, ефеския, римския (християнски) народ, но „събранието” („църквата”) на народа на Месията, на Христос – на този, сиреч, друг в сравнение с коринтския, ефеския, римския (есхатологичен) народ (λαός) в тия градове. И той не се състои вече от коринтяни, ефесяни, римляни, не се състои от иудеи и елини, повярвали в Христос. Той е есхатологичният народ на Месията, създал се в тези градове и конституирал се откоринтяни (ефесяни, римляни), като е вече онтологически следващо коринтяните (ефесяните, римляните) общество – след-исторично общество на Христос на това място; общество, излязло от коринтяните (ефесяните, римляните) и в което останалите коринтяни (ефесяни, римляни) все още не са влезли, не са посветени.

„Църквата” в този смисъл е по-скоро общество, отделило се (разбира се, не затворило се и тайно) от обществото на гражданите на определен град, от „народа” му чрез „посвещаване”, а това посвещаване има характера на встъпване в нов и различен (извън-етничен) народ – в месианския народ, в народа на „последните дни”, в сравнение с който коринтяни, римляни, елини и иудеи са народи на „старото”, на „отминаващото”.

Да, ние трябва специално да подчертаем, че всяко посвещаване на кръстилите се „в името на Иисуса Христа”: иудеи или елини, коринтяни, ефесяни, римляни и т.н., извършвано в началото чрез възлагане на ръце (вж. Деян. 19:6), а впоследствие чрез помазване със св. Миро, чрез Миропомазание – е по същество продължаване на Петдесетницата, продължаващо се изливане на Светия Дух.10Позовавайки се на Дом Грегъри Дикс (D. Gregory Dix – The Theology of Confirmation in Relation to Baptism, Westminster, 1946), прот. Николай Афанасиев утвърждава, че в първите времена „кръщението с вода и Дух е представлявало едно единно цяло. Разделянето на това единно тайнство на Кръщение и Миропомазание се е извършило в Никейската епоха“. Въобще „високото звание на член на народа Божий и служението на лаиците като свещеници и царе предполага тяхното посвещаване в това звание, тъй като в Църквата всяко служение предполага Божие призвание и даване на благодатни дарове на призвания към служение“. Вж. Прот. Николай Афанасьев, „Церковь Духа Святого“, Рига, 1994 г., с. 24-25. А това пък значи, че последното не се мисли в основанията, в апостолските основания на Църквата като нещо, случило се само еднократно (на Петдесетница в Йерусалим), но по-скоро като нещо, започнало се оттогава и от (вече) духо-носните предаващо се върху кръщаваните (имащи в това отношение всички апостолското приемство).11Едно общоразпространено в школското богословие разбиране на апостолското приемство го свързва изключително с приемството на епископите от апостолите основатели. В много отношения това обаче е неточно, тъй като специфичното служение на апостолите всъщност не се приемства от епископите като такива (последните просто имат друго, различно от апостолското служение). Дори да не се счете за уникално и ограничаващо се в колегията на „дванайсетте“ (в 1 Кор. 12:29 св. ап. Павел сякаш говори за апостолството като специфична харизма дори в поместната църква), служението на апостолите е различно от това на епископите. Да, в първоначалните времена апостолите поставят първите епископи на създадените от тях църковни общности и тези последните получават от апостолите своята специфична харизма на предстоятелстващи общностите, която обаче след това те, тези, дарени с харизмата на предстоятели, преподават на своите приемници. Идеята за приемството на апостолската харизма от епископите може да доведе дори до някои изводи в съгласие с римската католическа еклезиология. Защото нека се съобрази, че ако епископите получаваха именно апостолската харизма на дванайсетте, то (поне) един от тях би трябвало да получи и харизмата на първовърховния сред тия дванайсет – на св. ап. Петър, а по този начин и едно първенство сред всички останали епископи – апостолски приемници. Утвърждаваното тук от нас апостолско приемство на безусловно всички, приобщавани към λαός-а, към есхатологичния „народ Божий“ почива тъкмо върху разбирането ни за получаването на силата на Духа Свети като продължаваща се перманентно Петдесетница, разширяваща своя обхват чрез ръцете на онези, които за първи път са получили в Йерусалим тази сила (т.е. чрез ръцете на апостолите), към онези, които по словото им се приобщават към „народа на Месията“. Вж. например казаното от св. ап. Петър към множеството на самата Петдесетница: покайте се, и всеки да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете (т.е. след нас и като нас чрез нас, б.м.) дара на Светаго Духа (Деян. 2:38). Вж. също описанието на посвещаването на приелите (само) Йоановото кръщение ученици в Ефес: Като чуха това, те се кръстиха в името на Господа Иисуса Христа. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Светий (Деян. 19:5-6). Идеята за апостолското приемство на всички членове на λαός-а, на „народа Божий“, може да се мисли и през възгледа, че „дванайсетте“ представляват всъщност Богопоставените родо-началници на новия, есхатологичен Божий Израил, дарен според пророчеството на св. прор. Иоил с дара на Духа Свети, получаван от всичките му членове чрез ръцете на тия негови родоначалници – „патриарсите“ на „Израиля по Дух“, които го и „раждат“ в една перманентно продължаваща се в света Петдесетница.

С приемането на Духа Свети (с миропомазването) всеки посвещаван следователно става член на обетования народ, на „пророчестващите”, на „виждащите видения”, сънуващите „сънища”, т.е. член на месианското Царство, на есхатологичния Израил, на „народа” на Месията, който целият е народ свят, царствено свещенство.

И ето, тази продължаваща, постоянна Петдесетница от „великия и славен ден” в Йерусалим увеличава своя обхват, но не изменя вече постигнатото чрез нея – Царството, в което е посветена Църквата и в което посвещение е въобще спецификата й. Тя е вече „народът” (λαός), но възцареният λαός, народът на есхатона, който от всеки – само земен, исторически – народ (ἔθνος) се формира. Защото подир Петдесетница – нека се изразим така – освен един с друг, както е било по-рано, преди идването на Христос, am и goīm, λαός и ἔθνη, „Църква” и „народи” живеят вече и един след друг метафизически. И това е така, защото „лаосът” е излезлият вече от историята в есхатона „народ” – народът на постоянстващата (в различни места и всред различни народи) Петдесетница, докато ἔθνη са все още неизлезлите в този есхатон, живеещите още в „старото”, в „преди”, народи.

А че Църквата („събранието” на Христовите) има характера на отделен народ именно на посветените, което само продължава да обитава в различните градове и всред различните исторически народи на „този свят” (поради което „църква” може да се употребява и в събирателен смисъл, т.е. като „събранието”, „църквата” където и да било), става най-ясно от онова място в Първото съборно послание на св. ап. Петър, в което той именно за всички биващи „събрани” (т.е. в „църква”) говори като за един особен народ: Вие сте – нека припомня, казва апостолът – род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестявате съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина (1 Петр. 2:9 – нека припомним отново, че тук апостолът обръща към всички църковни „събрания” в „ойкумената” всъщност думите, казани някога от Бога за „избрания народ” Израиля, вж. пак Изх. 19:5-6).

Да, според основоположната интуиция за Църквата всички Христови, където и да живеят в този свят, където и да са „събрани”, са все един „народ”, а не са Христови коринтяни, Христови римляни, Христови иудеи или Христови елини.

При това те всичките са даже не просто един народ, но и „народ”-ът (λαός), защото сред всички останали „народи” (ἔθνη) са онзи „народ”, който Бог в Христа Иисуса е избрал, който е Божието в Христа Царство, есхатологичното Царство на Месията.

Но именно поради това – трябва да го отбележим отново – за всички повярвали след Петдесетница апостолите задължително извършват низвеждането на Светия Дух – т.е. продължават Петдесетницата. А това пък означава – трябва да си дадем сметка – че за апостолите резултатът от „повярването”, плодът на „повярването”, е не просто някаква субективна „убеденост”, а изпълнението на реченото чрез пророк Иоиля за последните дни и за Царството Божие. „Повярвалите”, след като са „повярвали”, не просто започват да са „уверени”, но и действително попълват есхатологичния народ, есхатологичния Израил: стават членове на народа на перманентната Петдесетница, сиреч – на удостоените да „пророчестват”, да „виждат видения”, да „сънуват сънища”, да „говорят езици” – на харизматиците.

Ние не можем да отминем без удивление или да си затворим очите за това как св. ап. Павел описва живота на събранието на Църквата (например на това в Коринт в 1 Кор., гл. 14). Според свидетелството му това несъмнено е харизматична като цяло общност. В нея, както четем, говорят на „езици”, „пророчестват”, имат дарби да „тълкуват” (вж. 1 Кор. 14:26-27, 29-31). Това е общност, над почти всеки член на която се е изпълнило буквално пророчеството на прор. Иоил за „последните дни” – есхатологична общност, пребиваваща Петдесетница. Това е факт и нека във връзка с него да кажем, че съблазънта, в която са паднали в по-късните времена петдесятниците и подобните тям харизматични секти, не е в това, че определят Църквата като постоянна Петдесетница, но в това, че фасцинирани от описаните в текстовете на Новия завет екстраординерни дарби на тази продължаваща Петдесетница, са решили, че общност, в която те отсъстват, не е по същността си Църква въобще.12Интересно е, че силна критика против това именно убеждение на петдесятниците отправя българският протестантски пастор Христо Куличев: „Действията на Святия Дух – пише Куличев – са различни, но основата на всички тези разнообразни действия е Божията сила. Затова Христос им казва (на учениците, б.м.): „Ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух (Деян. 1:8)“. По какво се познава, че имаме Святия Дух в живота си? Трябва ли да имаме някакъв белег? – пита петдесятниците пасторът и отговаря – Да. Но белегът не е говоренето на непознат език, а силата за живеене християнски живот… Нека обърнем внимание на въпросите, които апостол Павел задава за дарбите на Святия Дух. „Всички апостоли ли са? Всички пророци ли са? Всички учители ли са? Всички вършат ли чудеса? Всички имат ли изцелителни дарби? Всички говорят ли езици?“ Всички тези въпроси имат само един отговор: Не (т.е. не всички в Църквата имат тези екстраординерни дарове и особено дара на „езиците“, б.м.). Всички не са апостоли. Всички не са пророци. Всички не са учители. Всички не вършат чудеса. Всички нямат изцелителни дарби. Всички не говорят езици (1 Кор. 12:29-30) [т.е. това последното не е задължителен признак за онези, които действително съставляват Църква, б.м.]. Но всички имат сила за свидетелство“. Вж. Христо Куличев, „Духът на заблудата. Как работи в света и как работи в църквата“, С., 2016 г., с. 81-82 (курс. навсякъде мой, К.Я. Цитатите от Библията и изписването на думите са според традицията на протестантите и както са в цитирания текст). Мисля, че споменатите (протестантски) деноминации не си дават обаче сметка, че екстраординерността и ярката външна проявеност на описаните дарби в първоначалната Църква (които и те, за да се самодокажат, индуцират в себе си) е имала свое обосновано именно за времето си домостроително (икономийно) значение, а именно – да засвидетелства (особено на Израиля по плът) по най-недвусмислен начин, че присъединяващите се към Църквата стават действително есхатологичният Израил – народът на дошлото (в Христа) месианско Царство. Но ето защо Църквата – цялата и навсякъде – в най-първите времена е трябвало да носи чертите на предреченото чрез пророк Иоил, да демонстрира видимо и продължаващо се във времето случилото се на Петдесетница в Йерусалим. Та нали още св. ап. Павел, и то в същата глава от същото послание до коринтската Църква обръща внимание, че дарбите са истински и осмислени, когато имат значение както за общността като цяло, така и за нейната мисия в света. 13Има различни дарби, ала Духът е един и същ… всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза (1 Кор. 12:4, 7); Тъй и вие, бидейки ревнители към духовни дарби, залягайте да ги получите в изобилие, за поука на църквата (1 Кор. 14:12); Кога се събирате, и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване – всичко да става за поука (1 Кор. 14:26). А това означава, че Църквата си остава харизматичният народ на перманентната Петдесетница и тогава, когато характерът на дарбите, които й се дават, радикално се променя във връзка с променилите се мисионерски и други обстоятелства в света.

Нека кажем в скоби, че духовната, именно духовната (а не персонална) сила на християнина може да се прояви и по един външно незабележим начин, което не означава, че нея вече я няма. Дори само огромната промяна в социалния строй на християнските (европейски) общества и на моралните очевидности в тях, които безспорно през вековете са дело на Църквата (и която е извършвана с благодатна сила, оставала незабележима десетилетия и столетия наред), трябва да ни убедят в това.14За тази „нереволюционност“, неагресивност, дори сякаш „незабележимост“ на благодатната сила на Църквата, с която обаче, в края на краищата, тя дълбоко променя почти всички морални и обществени очевидности на античния европейски свят, размишлява Еманюел Муние в „Християнската вяра и цивилизацията“ – вж. в „Християнство и култура“, 2011 г., бр. 4 (61), пролет, с. 39-57. Аз даже бих казал, че в случая с въпросните екстраординерни харизми най-вероятно се е проявила и една дълбоко промислителна Божествена „диалектика”, съгласно която харизматичността на Църквата е била особено видима в онзи период, в който тя самата, все още малобройна и „маргинална”, е трябвало да наложи своя образ на есхатологично Царство върху фона на късноантичния езически свят и напротив, е започнала да се проявява определено по-„безшумно” и тихо, с „монашеска” смиреност, когато именно силата на Духа, действащ в нея, я е превърнала във видим и незаобиколим обществен фактор.

Далеч по-важното, което бих искал да изясня в последните пасажи от тази глава, обаче е нещо друго. Приемането на Светия Дух чрез ръцете на апостолите (а впоследствие чрез помазването със св. Миро), твърдя аз, неизменно се схваща в първоначалните времена на Църквата като посвещаване в свещеническа харизматичност. Ето защо всички, които в резултат на апостолската проповед са повярвали, че Христос е дошъл, възцарен е и Той е Иисус (Когото Бог възнесе и постави „от дясната Си страна”); всички, които са се „причислили” чрез кръщението към Неговия народ (лаоса), не могат да не бъдат и „посветени”.15Това всъщност е една от основните тези в първата част от фундаменталния за съвременното православно богословие труд на прот. Николай Афанасиев „Церковь Духа Святого“: „Посветен в тайнството кръщение с вода и Дух в царственосвещеническото достойнство, новопросветеният тържествено се въвежда в Евхаристийното събрание… Евхаристията е λειτουργία, извършвана от народа Божий, събран от Бога в храма на тялото Христово, и затова само онзи, който е поставен в „горното звание“ на член на „народа Божий“, може да взима участие в нея“ – пише Афанасиев. Вж. Прот. Николай Афанасьев, „Церковь Духа Святого“, Рига, 1994 г., с. 35 (курс. мой). „Според съвременното школско богословие – пише също о. Н. Афанасиев – миряните са изключени от сферата на свещенодействието: свещенодействията се извършват над тях, но те не ги извършват. Това е един от най-големите парадокси в църковния живот: онези, които са призовани от Бога и тържествено са поставени от Бога в Църквата за царствено-свещеническо служение, са се оказали без това служение… Свещенодействията обаче се извършват от Църквата в Църквата, която е събранието на народа Божий… включващ в себе си както лаиците в тесния смисъл на тази дума, така и църковната йерархия. Всеки лаик се явява извършител на свещенодействията, но задължително съвместно с останалия народ Божий и задължително съвместно със своите предстоятели“; Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 38-39. „Харизмата на предстоятелството имали (в първоначалната църква, б.м.) само онези, които били призовани за това от Бога и били поставени от Него в това служение. Не харизмата на свещенството [обаче], която била дадена от Бога на всеки член на Църквата, а само харизмата на предстоятелството отличавала едните от другите“; пак там, с. 144 (курс. мой). „Според съвременното школско богословие – пише също о. Н. Афанасиев – миряните са изключени от сферата на свещенодействието: свещенодействията се извършват над тях, но те не ги извършват. Това е един от най-големите парадокси в църковния живот: онези, които са призовани от Бога и тържествено са поставени от Бога в Църквата за царствено-свещеническо служение, са се оказали без това служение… Свещенодействията обаче се извършват от Църквата в Църквата, която е събранието на народа Божий… включващ в себе си както лаиците в тесния смисъл на тази дума, така и църковната йерархия. Всеки лаик се явява извършител на свещенодействията, но задължително съвместно с останалия народ Божий и задължително съвместно със своите предстоятели“; Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 38-39. „Харизмата на предстоятелството имали (в първоначалната църква, б.м.) само онези, които били призовани за това от Бога и били поставени от Него в това служение. Не харизмата на свещенството [обаче], която била дадена от Бога на всеки член на Църквата, а само харизмата на предстоятелството отличавала едните от другите“; пак там, с. 144. Посвещаването им се извършва тъкмо с преподаването на дара (силата) на Светия Дух, т.е. чрез продължаването на Петдесетницата, в която имено всички, безусловно всички миропомазани са „апостолски приемници”.

Да, разрастването на Църквата, както казахме, е перманентна Петдесетница, перманентно из-пълване на „последните дни”. А ако Петдесетница е – в съгласие с пророчеството на прор. Иоил – настъпването на есхатологичното Царство, то всяко присъединяване към Църквата е със самото това посвещаване в членство на „царския народ” на есхатона, на „светия народ”, призван да бъде „царствено свещенство” за народите, неговият „истински Израил”.

Но ето защо, казвам аз, не може да има член на Църквата, който да е „непосветен”. Самото присъединяване към Църквата е присъединяване към „народа на посвещението” и в този смисъл непосветени за Църквата са не онези, които – както масово се смята днес – съставляват някакъв разред (нисша йерархична степен) в нея, а единствено онези, които (все още) са извън Църквата. „Народът” на Христос („лаосът”) е посветен целият, първо, защото именно за разлика от „народите” на света (на „мùра”, на историята), е народът на Месията, есхатологично Царство е и второ, защото, пак за разлика от „народите” на света (на „мùра”), е народ, на който ставаш член именно когато си дарен със силата, с „помазанието” на Светия Дух, когато над теб се е изпълнила Петдесетницата.

Но следователно даряването с дара на Светия Дух, Миропомазанието (което всеки кръстен християнин и до днес приема), го прави от коринтянин, римлянин, елин, иудеин (но също българин, грък, руснак, италианец) – тоест непосветен човек (все още) от „света” (от „мùра” – „мир”-янин) – член на народа на повярвалите (собствено „лаик”, член на λαός-а).

За сетен път казвам: даряването на дара на Светия Дух (Миропомазването) е посвещение. Поради което не може – и днес не може въпреки утвърдилата се употреба – да се казва, че има миропомазан, дарен с „печата на дара на Духа Свети”, който е „непосветен”, или – както се изразяват – „просто лаик”. Непосветен, непосветени са не-миропомазаните, не-получилите дара на Светия Дух, онези именно, които (все още) не са лаици. Което пък, накрай, означава, че посвещението, което дава Миропомазанието, е посвещение в Христовост, в принадлежност към людете на Месията, към есхатологичния Израил, към народа – както ни учи апостолът – на свещениците.

Би могло дори да се каже, че Миропомазанието и Ръкоположението (в определен чин на църковната йерархия), извършвани – много характерно – в началото по един и същ начин – чрез възлагане на ръце, чрез именно ръко– положение, са по същество едно Тайнство (или степени на едно Тайнство), впоследствие разделено на две – на Миропомазание и собствено Ръкоположение, или Свещенство, за първото от които постепенно е започнало да се смята, че макар да посвещава в Христовост (в принадлежност към „лаоса”), не посвещава все пак в свещен[ически] чин, както второто, и значи оставя посветения „просто лаик”. Всичко това според фундаменталната конституция на Църквата, която направихме опит да изясним тук, е обаче абсолютно самопротиворечиво. Защото Миропомазанието (възлагането на ръце над новокръстения) е именно посвещаване в свещения чин на Христовите, на получилите дара на Светия Дух, т.е. посвещаване в осветения и свещенически „народ” – λαός. То е, казвам, Тайнство Свещенство (или поне степен на Тайнството Свещенство) чисто и просто защото е посвещаване в λαός, а посвещаването в λαός-а е посвещаване в свещенство – „изземване” от света на историята (от „мùра”, от „мир”-янството) и причисляване към есхатона.16На показателното присъствие на ключови елементи от чина на тайнството Свещенство в чина на тайнствата Кръщение и Миропомазание обръща внимание прот. Николай Афанасиев: „Поставяният в царствено-свещеническото служение новокръщаван – отбелязва той – се постригва (при Кръщението, б.м.) с произнасяне на литургическата формула: „постригва се Божият раб (имярек) в името на Отца и Сина, и Светаго Духа“. Това пострижение напълно съответства на пострижението на клириците и очевидно е пренесено от тия последните към лаиците. Основната идея на обряда на пострижението – един от най-древните – се заключава в пълното и особено посвещаване на постригваното лице в служба Богу… Като свещеник на Бога и Отца при въцърковението, извършвано след кръщаването, новопокръстеният от мъжки пол се внася в олтара и три пъти се обикаля с него около престола… Според Иполит Римски [пък] след Миропомазанието епископът дава на новокръстения целувката на мира с думите: „Господ да е с теб“, на което последният отвръща: „и с твоя дух“. При поставянето на епископ обаче – по свидетелството на същия Иполит – целувката на мира се дава и на новопоставения епископ… Новопокръстеният получава целувката на мира, тъй като е направен „достоен“ за това – dignus effectus est, за царствено-свещеническо служение (както пък епископът, защото е направен „достоен“ за предстоятелско служение, б.м.)… Пострижението, ръкоположението, облачението и обикалянето около престола – такива са актовете, влизащи в състава на чина на тайнството по приемане в Църквата. Всички тези елементи са налични и в съвременното чинопоследование на тайнството Свещенство. Това съвпадение не е случайно. То свидетелства – заключава Афанасиев, – че в литургичното съзнание тайнството на встъпването в Църквата се разглежда като тайнство на поставяне на новокръстения. Не е важно в каква историческа последователност са възникнали тези или онези моменти на тези тайнства. За мен е важно да подчертая, че литургическата мисъл съзнателно ги сближава, а с това самото сближава и двете тайнства в тяхната основа. Духовно роден в тайнството Кръщение, новокръстеният се поставя на служение в Църквата в своето звание на член на народа Божий – народа на царете и свещениците“. Вж. Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 32-33.

Няма следователно член на „лаоса”, който (съвсем) да не е свещеник (и в този смисъл „просто лаик”). Не е свещеник, повтарям, собствено непринадлежащият към „лаоса”, не-миропомазаният. А щом „лаосът” е въобще „народ”, свещен народ, то значи не в„лаоса” има „свещеници” и „лаици”, но „лаосът” и е „народът на свещениците” в света.

Или още по-точно казано: след Петдесетница в този свят има (Христови) свещеници – и това в него са членовете именно на „лаоса”, на народа на Христовите, на получилите „помазанието” на Светия Дух, на „лаиците” и от него се различават все още останалите народи (ἔθνη) в света, нямащи този свещен дар и следователно люде все още на „света”, на „мùра” – „мир”-яни.17Точно толкова решително утвърждава това и прот. Н. Афанасиев: „Църквата, по израза на Псевдо-Дионисий Ареопагит, се състои от посветените на Бога, за да Му служат в Църквата. Ето защо лаикът не може да се противопоставя на посветения – на ἱερωμένος, sacratus homo – а само на непосветения – profanis, ἀνιέροις, т.е. на онзи, който не е в Църквата, който не е член на народа Божий. Църквата не познава (в себе си самата, б.м.) подобно противопоставяне, тъй като в Писанието и в своя литургически живот тя свидетелства за всички, че са „царе и свещеници“ на Бога и Отца. В Църквата не може да има миряни (βιωσικοί), житейски, мирски люде, защото Църквата не принадлежи на този еон и всички, встъпили в нея, получили залога на Духа, пребивавайки в нашия век, принадлежат на бъдещия еон“. Вж. Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 34 (курс. мой).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).

—————–

Източник: Калин Янакиев “Христовата жертва, Евхаристията и Църквата” (Студии върху библейските основания), София, Фондация “Комунитас”, 2017


 

Бележки

  • 1
    Вж. за това: T. Boman – Hebrew Thought Compared with Greek, Philadelphia, 1960; Петрос Василиадис, „Есхатологичната еклисиология: отвъд пределите на евхаристийната еклисиология“ – http://dveri.bg/com_coment/itemid, 100522; Емил Трайчев, „Божият народ като общност в перспективата на книга „Деяния на св. апостоли“ – В: „Християнство и култура“, 2013, бр. 1 (78), зима, с. 7.
  • 2
    Емил Трайчев, цит. съч., с. 11-12.
  • 3
    Тоест онези, които някога бяха не народ (οὐ λαός), а сега са народ Божий, според казаното на християните като общество в 1 Петр. 2:10.
  • 4
    Че именно това е сърцевината на първоначалната християнска проповед, особено настоява Паул Тилих, В: Paul Tillich – Systematic Theology, v. II, Chicago, 1959.
  • 5
    Петрос Василиадис нарича това „царствено богословие“ на първоначалната християнска проповед. „В първите две десетилетия християнската община – пише той – е схващала своето съществуване като съвършен и истински израз на народа Божи… това означава, че те (първите християни, б.м., К.Я.) се възприемат като светия Божи народ, заради който всички библейски обещания трябва да се изпълнят в есхатона.“ И заключава съвсем определено: „В този домостроителен период древната Църква е разбирала себе си като народ, а не като организация (курс. мой, К.Я.)“. – Петрос Василиадис, цит. съч.
  • 6
    Подробно за тези представи и за тяхното развитие в историята на древния Израил пише Луи Буйе – „О Библии и Евангелии“, Брюссель, 1965 г., особено в глави III, VIII, добавл. I.
  • 7
    Към него, излязъл както от израилтяните „по плът“, така и от „езичниците“, вече определено се обръща св. ап. Павел: И тъй, помнете – пише той на християните в Ефес, – че вие, някогаш езичници по плът, които бяхте назовавани необрязани от тъй наричаните обрязани с плътско обрязване, извършвано с ръце, че вие бяхте тогава без Христа, отстранени от израилското общество, чужди на заветите на обещанието, лишени от надежда и безбожници в света; а сега в Христа Иисуса, вие, които някогаш бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните, и другите имаме достъп при Отца в единия Дух (Ефес. 2:11-18).
  • 8
    „… учението на Христос и особено Неговият живот и дейност не могат да бъдат правилно разбрани без обръщане към есхатологичните очаквания на иудаизма. Тези очаквания не са нищо друго освен очакванията на идещия Месия, Който в последните дни на историята (в т.нар. есхатон) ще установи Своето царство… Във всички Евангелия Христос отъждествява Себе Си с този Месия… Христос отъждествяваСебе Си с Месията на есхатона, Който трябва да стане център на събранието на разпръснатия народ Божи“ – Петрос Василиадис, цит. съч. Вж. също P. Vassilеadis – New Testament ecclesiological perspectives on laity, Thessaloniki, 1988 г.
  • 9
    Действителното обръщение на св. ап. Павел в посланието му, озаглавено в превод Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, е: на църквата Божия в Коринт (τῇ ἐκκλησίᾳ τοῦ Θεοῦ τῇ οὔσῃ ἐν Κορίνθῳ, т.е. пребиваващав Коринт). Това във Второ послание до коринтяни е идентично. Обръщението в Послание на св. ап. Павел до ефесяни пък гласи: Павел, апостол на Иисуса Христадо намиращите се в Ефес светии(…τοῖς ἁγίοις τοῖς οὖσιν ἐν Ἐφέσῳ), а това в Послание до римляните: вие, призваните в Иисуса Христа, които сте в Рим възлюбени Божии, призвани светии (…κλητοὶ Ἰησοῦ Χριστοῦ… τοῖς οὖσιν ἐν Ρώμῃ ἀγαπητοῖς Θεοῦ, κλητοῖς ἁγίοις).
  • 10
    Позовавайки се на Дом Грегъри Дикс (D. Gregory Dix – The Theology of Confirmation in Relation to Baptism, Westminster, 1946), прот. Николай Афанасиев утвърждава, че в първите времена „кръщението с вода и Дух е представлявало едно единно цяло. Разделянето на това единно тайнство на Кръщение и Миропомазание се е извършило в Никейската епоха“. Въобще „високото звание на член на народа Божий и служението на лаиците като свещеници и царе предполага тяхното посвещаване в това звание, тъй като в Църквата всяко служение предполага Божие призвание и даване на благодатни дарове на призвания към служение“. Вж. Прот. Николай Афанасьев, „Церковь Духа Святого“, Рига, 1994 г., с. 24-25.
  • 11
    Едно общоразпространено в школското богословие разбиране на апостолското приемство го свързва изключително с приемството на епископите от апостолите основатели. В много отношения това обаче е неточно, тъй като специфичното служение на апостолите всъщност не се приемства от епископите като такива (последните просто имат друго, различно от апостолското служение). Дори да не се счете за уникално и ограничаващо се в колегията на „дванайсетте“ (в 1 Кор. 12:29 св. ап. Павел сякаш говори за апостолството като специфична харизма дори в поместната църква), служението на апостолите е различно от това на епископите. Да, в първоначалните времена апостолите поставят първите епископи на създадените от тях църковни общности и тези последните получават от апостолите своята специфична харизма на предстоятелстващи общностите, която обаче след това те, тези, дарени с харизмата на предстоятели, преподават на своите приемници. Идеята за приемството на апостолската харизма от епископите може да доведе дори до някои изводи в съгласие с римската католическа еклезиология. Защото нека се съобрази, че ако епископите получаваха именно апостолската харизма на дванайсетте, то (поне) един от тях би трябвало да получи и харизмата на първовърховния сред тия дванайсет – на св. ап. Петър, а по този начин и едно първенство сред всички останали епископи – апостолски приемници. Утвърждаваното тук от нас апостолско приемство на безусловно всички, приобщавани към λαός-а, към есхатологичния „народ Божий“ почива тъкмо върху разбирането ни за получаването на силата на Духа Свети като продължаваща се перманентно Петдесетница, разширяваща своя обхват чрез ръцете на онези, които за първи път са получили в Йерусалим тази сила (т.е. чрез ръцете на апостолите), към онези, които по словото им се приобщават към „народа на Месията“. Вж. например казаното от св. ап. Петър към множеството на самата Петдесетница: покайте се, и всеки да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете (т.е. след нас и като нас чрез нас, б.м.) дара на Светаго Духа (Деян. 2:38). Вж. също описанието на посвещаването на приелите (само) Йоановото кръщение ученици в Ефес: Като чуха това, те се кръстиха в името на Господа Иисуса Христа. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Светий (Деян. 19:5-6). Идеята за апостолското приемство на всички членове на λαός-а, на „народа Божий“, може да се мисли и през възгледа, че „дванайсетте“ представляват всъщност Богопоставените родо-началници на новия, есхатологичен Божий Израил, дарен според пророчеството на св. прор. Иоил с дара на Духа Свети, получаван от всичките му членове чрез ръцете на тия негови родоначалници – „патриарсите“ на „Израиля по Дух“, които го и „раждат“ в една перманентно продължаваща се в света Петдесетница.
  • 12
    Интересно е, че силна критика против това именно убеждение на петдесятниците отправя българският протестантски пастор Христо Куличев: „Действията на Святия Дух – пише Куличев – са различни, но основата на всички тези разнообразни действия е Божията сила. Затова Христос им казва (на учениците, б.м.): „Ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух (Деян. 1:8)“. По какво се познава, че имаме Святия Дух в живота си? Трябва ли да имаме някакъв белег? – пита петдесятниците пасторът и отговаря – Да. Но белегът не е говоренето на непознат език, а силата за живеене християнски живот… Нека обърнем внимание на въпросите, които апостол Павел задава за дарбите на Святия Дух. „Всички апостоли ли са? Всички пророци ли са? Всички учители ли са? Всички вършат ли чудеса? Всички имат ли изцелителни дарби? Всички говорят ли езици?“ Всички тези въпроси имат само един отговор: Не (т.е. не всички в Църквата имат тези екстраординерни дарове и особено дара на „езиците“, б.м.). Всички не са апостоли. Всички не са пророци. Всички не са учители. Всички не вършат чудеса. Всички нямат изцелителни дарби. Всички не говорят езици (1 Кор. 12:29-30) [т.е. това последното не е задължителен признак за онези, които действително съставляват Църква, б.м.]. Но всички имат сила за свидетелство“. Вж. Христо Куличев, „Духът на заблудата. Как работи в света и как работи в църквата“, С., 2016 г., с. 81-82 (курс. навсякъде мой, К.Я. Цитатите от Библията и изписването на думите са според традицията на протестантите и както са в цитирания текст).
  • 13
    Има различни дарби, ала Духът е един и същ… всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза (1 Кор. 12:4, 7); Тъй и вие, бидейки ревнители към духовни дарби, залягайте да ги получите в изобилие, за поука на църквата (1 Кор. 14:12); Кога се събирате, и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване – всичко да става за поука (1 Кор. 14:26).
  • 14
    За тази „нереволюционност“, неагресивност, дори сякаш „незабележимост“ на благодатната сила на Църквата, с която обаче, в края на краищата, тя дълбоко променя почти всички морални и обществени очевидности на античния европейски свят, размишлява Еманюел Муние в „Християнската вяра и цивилизацията“ – вж. в „Християнство и култура“, 2011 г., бр. 4 (61), пролет, с. 39-57.
  • 15
    Това всъщност е една от основните тези в първата част от фундаменталния за съвременното православно богословие труд на прот. Николай Афанасиев „Церковь Духа Святого“: „Посветен в тайнството кръщение с вода и Дух в царственосвещеническото достойнство, новопросветеният тържествено се въвежда в Евхаристийното събрание… Евхаристията е λειτουργία, извършвана от народа Божий, събран от Бога в храма на тялото Христово, и затова само онзи, който е поставен в „горното звание“ на член на „народа Божий“, може да взима участие в нея“ – пише Афанасиев. Вж. Прот. Николай Афанасьев, „Церковь Духа Святого“, Рига, 1994 г., с. 35 (курс. мой). „Според съвременното школско богословие – пише също о. Н. Афанасиев – миряните са изключени от сферата на свещенодействието: свещенодействията се извършват над тях, но те не ги извършват. Това е един от най-големите парадокси в църковния живот: онези, които са призовани от Бога и тържествено са поставени от Бога в Църквата за царствено-свещеническо служение, са се оказали без това служение… Свещенодействията обаче се извършват от Църквата в Църквата, която е събранието на народа Божий… включващ в себе си както лаиците в тесния смисъл на тази дума, така и църковната йерархия. Всеки лаик се явява извършител на свещенодействията, но задължително съвместно с останалия народ Божий и задължително съвместно със своите предстоятели“; Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 38-39. „Харизмата на предстоятелството имали (в първоначалната църква, б.м.) само онези, които били призовани за това от Бога и били поставени от Него в това служение. Не харизмата на свещенството [обаче], която била дадена от Бога на всеки член на Църквата, а само харизмата на предстоятелството отличавала едните от другите“; пак там, с. 144 (курс. мой). „Според съвременното школско богословие – пише също о. Н. Афанасиев – миряните са изключени от сферата на свещенодействието: свещенодействията се извършват над тях, но те не ги извършват. Това е един от най-големите парадокси в църковния живот: онези, които са призовани от Бога и тържествено са поставени от Бога в Църквата за царствено-свещеническо служение, са се оказали без това служение… Свещенодействията обаче се извършват от Църквата в Църквата, която е събранието на народа Божий… включващ в себе си както лаиците в тесния смисъл на тази дума, така и църковната йерархия. Всеки лаик се явява извършител на свещенодействията, но задължително съвместно с останалия народ Божий и задължително съвместно със своите предстоятели“; Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 38-39. „Харизмата на предстоятелството имали (в първоначалната църква, б.м.) само онези, които били призовани за това от Бога и били поставени от Него в това служение. Не харизмата на свещенството [обаче], която била дадена от Бога на всеки член на Църквата, а само харизмата на предстоятелството отличавала едните от другите“; пак там, с. 144.
  • 16
    На показателното присъствие на ключови елементи от чина на тайнството Свещенство в чина на тайнствата Кръщение и Миропомазание обръща внимание прот. Николай Афанасиев: „Поставяният в царствено-свещеническото служение новокръщаван – отбелязва той – се постригва (при Кръщението, б.м.) с произнасяне на литургическата формула: „постригва се Божият раб (имярек) в името на Отца и Сина, и Светаго Духа“. Това пострижение напълно съответства на пострижението на клириците и очевидно е пренесено от тия последните към лаиците. Основната идея на обряда на пострижението – един от най-древните – се заключава в пълното и особено посвещаване на постригваното лице в служба Богу… Като свещеник на Бога и Отца при въцърковението, извършвано след кръщаването, новопокръстеният от мъжки пол се внася в олтара и три пъти се обикаля с него около престола… Според Иполит Римски [пък] след Миропомазанието епископът дава на новокръстения целувката на мира с думите: „Господ да е с теб“, на което последният отвръща: „и с твоя дух“. При поставянето на епископ обаче – по свидетелството на същия Иполит – целувката на мира се дава и на новопоставения епископ… Новопокръстеният получава целувката на мира, тъй като е направен „достоен“ за това – dignus effectus est, за царствено-свещеническо служение (както пък епископът, защото е направен „достоен“ за предстоятелско служение, б.м.)… Пострижението, ръкоположението, облачението и обикалянето около престола – такива са актовете, влизащи в състава на чина на тайнството по приемане в Църквата. Всички тези елементи са налични и в съвременното чинопоследование на тайнството Свещенство. Това съвпадение не е случайно. То свидетелства – заключава Афанасиев, – че в литургичното съзнание тайнството на встъпването в Църквата се разглежда като тайнство на поставяне на новокръстения. Не е важно в каква историческа последователност са възникнали тези или онези моменти на тези тайнства. За мен е важно да подчертая, че литургическата мисъл съзнателно ги сближава, а с това самото сближава и двете тайнства в тяхната основа. Духовно роден в тайнството Кръщение, новокръстеният се поставя на служение в Църквата в своето звание на член на народа Божий – народа на царете и свещениците“. Вж. Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 32-33.
  • 17
    Точно толкова решително утвърждава това и прот. Н. Афанасиев: „Църквата, по израза на Псевдо-Дионисий Ареопагит, се състои от посветените на Бога, за да Му служат в Църквата. Ето защо лаикът не може да се противопоставя на посветения – на ἱερωμένος, sacratus homo – а само на непосветения – profanis, ἀνιέροις, т.е. на онзи, който не е в Църквата, който не е член на народа Божий. Църквата не познава (в себе си самата, б.м.) подобно противопоставяне, тъй като в Писанието и в своя литургически живот тя свидетелства за всички, че са „царе и свещеници“ на Бога и Отца. В Църквата не може да има миряни (βιωσικοί), житейски, мирски люде, защото Църквата не принадлежи на този еон и всички, встъпили в нея, получили залога на Духа, пребивавайки в нашия век, принадлежат на бъдещия еон“. Вж. Прот. Н. Афанасьев, цит. съч., с. 34 (курс. мой).
Posted in Eвхаристийна еклисиология, Еклисиология

Подобни: