Меню Затваряне

Причини за възникване на младостарчеството

Свещ. Владимир Соколов

Към първа част

Първата причина за възникване на младостарчеството е психологията на паството. Без да желаем да се променяме, ние прехвърляме отговорността за всичко, което се случва с нас, върху пастира. Такова бягство от свобода и отговорност се изразява понякога в готовността да изпълним всичко, което пастирът поиска.

Втората причина, която посочва и Иван Михайлович Концевич, е обективна. „Съвременното духовно старчество – пише той – се е родило от древното манастирско старчество и представлява негова вторична форма. Благодарение на родствеността на тези явления – духовното наставничество и старчеството – сред свещениците с малък опит, запознати с аскетическата литература само теоретично, винаги може да възникне съблазън от „превишаване на властта” – да преминат границата на духовничеството, за да „старчестват”, – макар че даже и понятие нямат в какво е същността на истинското старчество. Това „младостарчество” (по един точен израз) внася безредие в заобикалящия ни живот. То крие опасност от причиняване на непоправима вреда в душата на наставлявания”.

Третата причина е неподготвеността на кандидата. В Третото правило на Лаодикийския събор се казва: „Новопокръстени не трябва да се ръкополагат в свещенически чин”. Те трябва да преминат съответната подготовка. За съжаление днес поради обективни обстоятелства кандидатите не смогват да се подготвят по съответния начин за приемане на сан, тъй като изведнъж се появи нужда от твърде много свещеници.

Четвъртата причина е недостойнството на кандидата. Кандидат, който е нарушил определени църковни канони, не може да бъде ръкоположен за свещеник. Но днес каноните постоянно се нарушават под предлог, че няма хора, които биха отговаряли на изискванията на тези канони. Не се наемам да съдя дали това е така. Опитът на Църквата, отразен в каноните, говори, че кандидат, който не отговаря на тези изисквания, след ръкоположението се сблъсква с най-силни изкушения от зли духове. Той не може да им противостои, защото те са получили власт над него. Именно каноните потвърждават, че такава власт съществува.

Петата причина е липсата на истинско, а често и на каквото и да било духовно ръководство на самия свещеник. Най-често цялото ръководство се свежда само до една формална изповед пред епархийския духовник или крайно рядко – до посещение при някой старец.

Но най-главната причина – това е повредената в грехопадението човешка природа. Затова младостарчеството, разбира се, не е сбор от влияния и попътни обстоятелства, а напълно самобитно явление. Смисълът на християнската духовна аскетика е във възстановяването на падналата природа на човека, но младостарческото ръководство не способства за осъзнаване на болестта, напротив, всички страсти в този случай получават статут на добродетели. Поради това те попадат в една сякаш „наторена” от влиянията и обстоятелствата почва, в която израстват с особена сила.

Необходимо е да отчетем още и особеностите на нашето време. Комунистическият период от историята ни остави в наследство склонност към тотално лицемерие: защото нали всеки, който принасяше жертва на идеологическия култ, беше задължен да говори съвсем не това, което мисли. Вследствие на това се стигна до дълбоки повреди в някои от способностите на нашата душа. За такава душа атмосферата на лицемерие и лъжа стана обичайна и даже необходима, подобно на всеки вреден навик, който се превръща в наша втора природа. През цялото време силно се потискаше личностното начало: хората се отучиха да вземат самостоятелни решения, да носят отговорност. А тази дълбоко вкоренена привичка заставя хората и днес да търсят друг, който да взема решение вместо тях, да поема върху себе си отговорността за техните постъпки, даже и за безнравствените (греховете). Такива хора виждат в лицето на свещеника онзи, на когото могат да прехвърлят нравствената отговорност.

   Продължителното въздействие на атеизма доведе до разрушаване на християнската култура и християнското светоусещане. Поради това съвременният човек, откривайки за себе си значението на религията, е склонен да възприеме нейните най-архаични, дохристиянски форми. Общата религиозна атмосфера днес, уви, не е християнска, а езическа. Именно нея привнасят в Църквата новообърнатите. Социологическите изследвания свидетелстват, че сред онези, които често посещават храма, вярващите в предсказанията на астролозите са двойно повече, отколкото измежду онези, които рядко или въобще не ходят на църква. Това потвърждава, че у мнозина църковни хора се запазват езическите възгледи, включително и по отношение на старците.

Когато се появи необходимост да бъдат ръкоположени голям брой свещенослужители, младостарчеството стана масово явление. През декември 1998 г. Св. Синод на РПЦ беше принуден да приеме специално решение по този въпрос. „Някои свещенослужители, се казва в него, които получават от Бога в тайнството Свещенство право на духовно ръководство над паството, считат, че това право предполага безогледна власт над душите на хората. Забравяйки, че отношенията между духовника и духовните чеда трябва да се изграждат на основата на взаимното уважение и доверие, такива пастири пренасят строго монашеското понятие за безпрекословно подчинение на послушника спрямо стареца върху взаимоотнощенията между мираните и неговия духовен отец. Те се вмъкват в проблеми от личния и семейния живот на енориашите, подчиняват на себе си пасомите, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която са призвани всички християни (виж Гал. 5:13). Подобни недопустими методи на духовно ръководство в някои случаи се превръщат в трагедия за енориаша, който пренася своето несъгласие с духовника върху цялата Църква. Такива хора напускат Православната църква и нерядко стават лесна плячка за сектантите”. В своя доклад пред юбилейния Архиерейски събор руският патриарх Алексий казва: „Продължават случаите на самочинно налагане на неоправдани забрани, потискане на волята на миряните в онези области от живота, където Църквата предполага вътрешната свобода. Считам за важно да се прекрати такава практика и да се провежда строг контрол от ръководещите архиереи за детайлно изпълняване на споменатото Синодално решение”.

За отбелязване е, че вниманието на Събора е насочено именно към богословието, защото всяко отстъпление от светоотеческата традиция започва с неправилна идея, а младостарчеството възниква там, където съществува заблуждение – вяра в лъжата (вярата в лъжата се корени в порочната воля, т.е. в неправилно ориентираната свобода). Затова липсата на богословски знания може да доведе до много сериозно извращаване на традицията.

Двете крайности в подхода към послушанието

Послушането като метод за духовно възпитание е характерна особеност на Православието. Старчеството е еталон за духовно ръководство, а послушането към старците е образецът за подражание, към който се стремят всички, които се отнасят сериозно към спасението си. Но стремежът към еталона често придобива изопачени, крайни форми.

Свещениците, тръгващи по пътя на пастирското служение, обикновено биват подложени на две характерни съблазни. Първата съблазън е крайната либералност, в която отношенията между пастира и пасомия са дотолкова демократизирани, че смисълът на послушанието като ученичество въобще изчезва, защото в кръга на хора с равен авторитет обучаването и духовното израстване стават невъзможни. И противоположната крайност – причудливо са се съединили влиянието на католицизма и влиянието на източния деспотизъм. Авторитетът на пастира в този случай по дефиниция е недостъпен за критика, а властта му върху душите на пасомите не е ограничена почти от нищо. Грижата на такъв пастир се изразява в диктат или в спускане на директиви. Тъкмо това е младостарчеството. И двете крайности са отстъпление от православната традиция за духовно обгрижване, и двете са разрушителни за духовното изграждане….

Характерни признаци на духовната болест

Младостарчеството постоянно и почти във всичко проявява двусмислие. То произтича от двойственото отношение на младостареца към Бога – това е главното раздвоение, защото (най-често несъзнателно) той поставя себе си на мястото на Бога. Но човек в състояние на двусмислие е недостъпен за критиката, тъй като винаги си намира убежище в единия или в другия край на своето раздвоено съзнание. Младостарецът не съизмерва съзнанието си с истината, затова живее някак си вътре в собствената си раздвоеност. Той е невъзприемчив към трезвите доводи, към прямите и безусловни логически умозаключения. И това е разбираемо: ако мислите се раздвояват, не е възможно да познаеш истината, просто няма по какво да я познаеш – тя винаги ще е раздробена на части. Тази частичност е характерен признак за всяка ерес и идеологическа зависимост, с други думи – признак за нечестие, за кощунство. За такива е казано: „Не изобличавай кощуника, за да не те намрази; изобличавай мъдрия, и той ще те обикне (Притч. 9:8).

Критиката може да помогне само на търсещия истината, а младостарецът не я търси, той вече я е намерил в лъжата – в двойнственото мислене. А то създава едно изкривено пространство, в което действат собствени изкривени закони, изкривена логика, изкривена истина (т.е. лъжа). Всеки, който не се подчинява на тези криви закони, бива изхвърлен грубо и агресивно от това изкривено пространство. Да преживее, да надживее такова пространство може само онзи, който знае правите закони, истинската логика и който дълго време е черпил от истината . Човек, който обича правдата и търси истината, не се страхува от критиката – от нея се страхува само онзи, който се осланя на лъжата и се придържа към греха. Такива младостарци ненавиждат критиката с всички фибри на душата си, защото тя може да подейства на паството им – може да разруши онзи безсъзнателен мост, който така леко, ползвайки се от пастирския си авторитет, прокарват към душите на пасомите. Цялото учителство на младостарците, всичките им проповеди са несъзнателно насочени към привличането към себе си: да се изяви техният авторитет, да задържат покрай себе си съмняващите се, да обуздаят непокорните да разобличат критикуващите…

Всичките разговори на младостарците се свеждат до самовъзвеличаване. А най-лесният начин да се възвеличиш е като унижиш другите. Затова такива пастири постоянно унижават заобикалящите ги. Всички околни са винаги недостойни, некадърни, некомпетентни, лениви и горделиви – с една дума виновни, но никога не става така, че виновник да се окаже младостарецът. Той търси причините винаги навън – защото никога не се насочва към дълбочината на душата си и не работи за своята душа, тъй като счита себе си за „свободен”, „реализиран”. Ако младостарецът прави явна грешка, тутакси прехвърля вината върху другите: да признае своята грешка, своята некомпетентност, за него е невъзможно – защото може да разруши онзи пиедестал на величието, на който се е въздигнал. Затова той постоянно утвърждава авторитета си чрез унижаването на другите…

Един тип младостарец заслужава да бъде споменат специално, защото в този тип много от характерните черти на младостарчеството са дотолкова замаскирани, че е невъзможно да се открият от духовно невъоръжен поглед. Това не са типични представители на съвременното младостарчество, те са по-скоро представители, ако може така да се изразим, на „традиционното” младостарчество. Във всеки случай те са лишени от много от маргиналните качества, присъщи на съвременните младостарци. В тези младостарци няма да срещнеш невежество – те по правило са познавачи на Свещеното Писание и на Преданието. У тях няма и апокалиптичен радикализъм. Сред тях рядко може да се срещне и неофит – почти винаги те са отдавна въцърковени хора. Обичат да богословстват, не са чужди на философското знание (обаче интересът им към философията и богословието е чисто книжен). Те не правят впечатление на духовно незрели хора, напротив, понякога изглежда, че са образец на зрелост (макар по същество все пак да остават деца). Тяхното младостарчество се изразява в умението им тънко да манипулират съзнанието на пасомия, в способността им ненатрапчиво да го склоняват да изпълнява тяхната воля. Те умело прикриват властолюбието си под формата на духовно обгрижване. Но макар и ненатрапчиво, неусетно, те създава култ към самите себе си. Те не са толкова много на брой, но са особено опасни поради влиянието си върху църковния живот, защото повечето от тях са твърде авторитетни и почтени свещеници, а също и защото действат най-вече потайно.

Откъсите са от книгата на свещеник Владимир Соколов “Младостарчеството и православната традиция” , изд. “Омофор”, С., 2006 г.

 

Posted in Етика, Морализъм, Публицистика, Съвременност

Related Posts