Меню Затваряне

Защо от Църквата си тръгват тези, които отдавна и искрено вярват

Интервю с прот. Фьодор Бородин

Днес Църквата напускат хора, които дълги години искрено са били в нея, участвали са в тайнствата, подчинявали са се на традиционната дисциплина. Какво се случи, че човек, който е в Църквата от 30 години, вече отдавна не се причастява? Какво се предлага на миряните, които духовно надраснаха опитните свещеници, и защо не трябва да изискваме от тях „да стоят зад чина“ и да вдигат ръка като в първи клас? Как на практика се реализира християнската свобода на възрастния човек, може ли да се проповядва на миряните и как да отговаряме на въпросите на хората, които търсят диалог – върху тези въпроси размишлява прот. Фьодор Бородин.

Най-сложното е християнинът за израсне в свобода

– Отец Фьодор, от Църквата излизат не само хора, които са израснали в нея, но и тези, които са влезли в нея в съзнателна възраст. Защо?

– Причините за разцърковяването се осмислят днес по различен начин от различните хора. Например, отец Петър (Мещеринов) счита за главна причина това, че в Църквата няма педагогика за отдавна въцърковени хора. Фактически аз съм съгласен с него, но не и по същество.

Първо, аз вярвам, че най-Главният Педагог обича тези хора и никога няма да се откаже от борбата за тях, макар и на нас да са ни непонятни пътищата на Неговия Промисъл.

Второ, колосалното наследство на светите отци – именно това е педагогиката, науката за това, как възраства душата в християнско устроение. Две трети е Добротолюбието. Монашеска е там само формата, а педагогиката е обща, тъй като няма отделно монашеско християнство.

Трето, обща педагогика за по-старите християни (нека ги наречем отдавна въцърковени хора) по принцип не може да има. Всичко е толкова индивидуално, че този опит не можеш да запишеш и това преживяване на можеш да издадеш – според апостол Павел такава твърда храна може да навреди на този, който се нуждае от мляко (1Кор.3:1)[1]. Самият Христос призовава един човек за ученик, като не му разрешава да отиде да погребе баща си, а отказва на друг, искайки да тръгне след Него. Христос е Един, а хората са различни.

Четвърто, педагогиката се разбира като „детеводителство“, но какво е „детеводителството“ за възрастни, още повече – общо? Но отец Петър е абсолютно прав в това, че общоприетата и считаща се за задължителна практика на църковен живот у нас за всички е една и тази практика е за новоначалните. И в това е огромният проблем.

Ние можем да оприличим въцърковяващият се човек на първокласник. Ето, той е дошъл и трябва да учи: отначало – като задава въпрос по време на урока, вдигайки правилно ръка, после – как да пише красиво и разбираемо. Начинаещите ученици се учат да получават разрешение, преди да отговорят, да подреждат след себе си и да следят в какво състояние е тетрадката им, моливът и писалката да са в несесера и т.н.

Очевидно е, че към учениците от по-горните класове не бива да се прилагат тези методи, каквито към учениците от по-долните, а колко повече това се отнася за студентите.

А се получава така, че у нас съществува една схема за личен църковен живот на човека, без всякакви варианти. Има едно правило – утринно и вечерно, един способ за подготовка за св. причастие, една система на постите…

Постепенно възрастващият във вярата човек влиза в много тежко противоречие с тази безалтернативност. Какво е това молитвослов? Учебник с молитви, прекрасни образци, под които стоят велики имена на светци, и Църквата вярва,  че тези молитви са правилни. Новоначалният трябва да се научи да се моли, за да заобича да прави това.

Трябва да го научим още и на аскеза, да му разясним, че без аскеза няма християнство. Новоначалният трябва постепенно сам да се научи да вижда, че грехът разрушава неговата душа. А не свещеникът 15 години да говори на идващият в храма човек: „Не гледай този сериал“. Трябва човекът сам да се научи да разбира това и да се пази.

Важно е човек сам да жадува за духовно четиво, а свещеникът може само да го посъветва каква книга да чете.

Важно е да се запали в човека желание за Тялото и Кръвта Христови, и той сам да разбере, че без причастие не може да живее, и вече не свещеникът да трябва да решава вместо него кога той да се причасти и кога не.

 И най-сложното в пастирството е, че християнинът трябва да израсне в свобода. Свободата и умението правилно да се ползва от нея (Гал. 5:13) е най-важното качество на израсналия християнин. Духовникът трябва, длъжен е да възпита в нея своите енориаши, без да владее човека. Но, както и във възпитанието на децата, ако искаш да ги научиш да живеят правилно и самостоятелно, трябва с растежа им през цялото време да увеличаваш пространството на техните свободни решения с всички произтичащи от тях последствия. Няма друг начин.

На това между другото, много силно се възпротивяват много от неотдавна въцърковените хора: те искат да прехвърлят отговорността върху свещеника. Но задачата на бащинството е да направим така, че нашите деца правилно да живеят в наше отсъствие. Преподобният Йоан Лествичник казва, че истинският син се познава в отсъствието на своя баща. И го казва именно за духовното ръководство. Без свобода християнството не е истинско.

Християнинът преминава и неофитството, и периодът на богооставеността. И ако в продължение на годините, прекарани в Църквата, той се утвърждава едновременно в радостно и покайно спокойно състояние, необходими са му варианти…

– Варианти на духовен живот?

– Да, например, в молитвения живот. Какво е това утринно и вечерно правило? Това е среща с  Бога в началото и в края на деня. Какво ти помага сега да се срещнеш с Бога? В даден период от живота за някого това е утринното и вечерното правило, за друг – четенето на Евангелието, за трети – Иисусовата молитва, за четвърти – просто мълчанието, за някой – благодарението или славословието. В края на краищата, целият духовен живот и особено молитвата – това е велико творчество, а творчеството не може да бъде еднакво не само при всички, но дори при един творец в различните периоди от неговия живот.

Ние към всички предявяваме еднакви изисквания към подготовката за свето причастие. Но забравяме за това, че у нас има условия за свето причащение – това е правилната вяра, желанието да се причастиш, отсъствието на тежки непреодолени грехове, по възможност да бъдеш в мир с всички, сърдечно съкрушение, евхаристиен пост. Всичко останало са само средства. Те могат да бъдат едни за човека днес, а след пет години съвършено други, защото днешните средства тогава няма да свършат работа.

Да допуснем, че в една зала за тренировки идва майстор на спорта по самбо и момче, което се занимава с това от три месеца. Те не могат да имат еднакви занимания. Предназначените за младежа  нищо не могат да дадат на майстора, а тренировката на майстора може много силно да травмира и дори да осакати начинаещия ученик.

А ние имаме само една загрявка, само една тренировка за всички.

В края на краищата човекът, който отдавна е в Църквата трябва да умее с усилието на волята и многогодишния си молитвен навик практически мигновено да поставя себе си пред Божието Лице, веднага да чувства кога си е отишъл от него Светият Дух, и да разбира защо се е е случило това, т.е. как този майстор на спорта да е винаги готов за бой дори без тренировка.

По-нататък ние неизбежно стигаме до въпроса за изповедта на тези хора. Аз неотдавна имах разговор със скъп приятел, въцърковен вече от почти 30 години. Оказва се, че този човек отдавна не се причастява. Той каза, че в храма, който е до дома му, не причастяват без изповед.

– Както и в повечето други храмове…

– Да, както и при нас, защото се е наложила тази традиция. Разговорът се проведе през Страстната седмица. И приятелят ми, вече идвайки към аналоя, ми каза със сълзи на очи: „Пред лицето на този окървавен Човек аз не мога да се кая заради това, че вчера стоях повече пред компютъра, защото разбирам, че това би трябвало да ме убие“. Човекът толкова дълбоко и правилно преживява, че Христос умира за него, че не може да размени това за дреболия.

Такива хора имат строго, взискателно отношение към себе си, те очакват истинска изповед, и не са готови да я направят просто, защото така трябва. Те знаят, както и е, че изповедта преобръща всяка душа и животът се променя, и именно такъв висок стандарт изискват от себе си. Те искат да се причастяват често, но към всяко причастие е невъзможно да принесат такава изповед. При това покайното съкрушено сърце е станало тяхно обичайно състояние.

Какво им предлагаме ние? Аз познавам много свещеници, по-старши от мен, на чиито духовен опит се доверявам, и които решават този проблем по следния начин. Част от тях казват, че позволяват на такива миряни просто да им се чете разрешителна молитва. Други предлагат: заради послушанието към Църквата елате и кажете: „Съгреших с дело, слово, с мисъл“. Част от тях разрешават на такива миряни, които отдавна познават, да се причастяват без изповед, тъй като тези хора много добре внимават върху своята душа.

Първите два варианта все едно смущават много силно хората, защото им се казва: „Ето, чедо, Христос невидимо стои да приеме изповедта ти“, а те идват при Христос и трябва да изиграят някакъв театър.

Те разбират, че тайнството – това е действие на Бога, че Христос действително стои тук, и не са готови за такъв театър, те не могат за това да разменят своите отношения с Христос.

Получава се така, че традицията на изповедта преди причастие се оказва остър въпрос за тях и възпрепятства евхаристийния живот. И не можем да избягаме от този въпрос. Можем по-нататък да продължим да си затваряме очите за него, но тези хора ги има и стават все повече, и част от тях престават да се причастяват, а оттук до разцърковяването има съвсем малко. Това е така и защото техните израснали души по най-остър начин преживяват неправилността на молитвата на литургията без причастие. Болно им е да бъдат на Евхаристия и да не пристъпят. И аз чувствам същото, когато не се причастявам на литургия, мисля че така е и с другите свещеници.

– Още през 2015 година е приет документ „За участието на верните в Евхаристията“. Защо ситуацията изобщо не се променя?

– Този документ, неговото обсъждане, е утешение за всички нас, защото може би за първи път, започвайки със Събора от 1917-1918 година, цялата Църква така горещо обсъжда важен за всички въпрос, в дадения случай – подготовката за причастие. Бяха получени хиляди отзиви, внесено са много промени. И това е прекрасно!

Но приемайки този документ, ние все едно си даваме вид, че категорията хора, за които аз говоря, не съществува. В документа се казва, че в отделни случаи духовникът може да благослови мирянина да се приобщава с Тялото и Кръвта Христови няколко пъти в продължение на една седмица (през Страстната и Светлата седмица, през светите дни[2]) без предварителна изповед преди всяко причастяване.

Защо в този документ не се казва, че свещеникът, познаващ отдавна своя въцърковен енориаш вече толкова години, може да му даде лично благословение, за да пристъпва той към Светата Чаша тогава, когато неговата душа жадува, а да се изповядва тогава, когато му е нужно, но не по-рядко от един път за някакъв временен период, например веднъж в месеца. В края на краищата, така живеят някои поместни църкви. Защо днес за гърците това е възможно, а за руснаците не бива?

Първоначалните причини са разбираеми. В Гърция не са прекъсвали традиционната църковност през атеистичния период, хората са раснали и са се научили от родителите и духовниците на дълбок евхаристиен живот и отговорност за него. Но у нас през 90-те и нулевите години[3] това беше невъзможно.

И това, че у нас през 90-те години изповедта преди причастие беше задължителна практика, според мен беше действие на Светия Дух, на Божия промисъл за Църквата. Защото именно аналоят, зад който се случва изповедта, стана място на въцърковяване, мисионерство и въвеждане в църковния живот за десетки хиляди нецърковни хора. Хиляди и хиляди часове сме прекарвали около този аналой, изповядвайки, отговаряйки на въпросите на конкретни хора, и само така беше нужно и правилно. Но много от нашите енориаши вече изминаха този етап, те вече не са първокласници, дори не са студенти, те са докторанти и специалисти, те живеят дълбок насъщен духовен живот. Живеят трезво и правилно.

454455-23_b

Свещеникът трябва да има възможност лично на този човек, на когото вярва, да даде благословение да се причастява, когато има потребност. За самия енориаш е важно да вземе такова решение. Но когато няма варианти, хората се сблъскват със стена, и много от тях прекъсват евхаристийния си живот, а заедно с това се прекратява и техния живот в Църквата – второто без първото е невъзможно. Ние знаем, че такова отлъчване от Църквата фактически се случва тогава, когато на човека му казват, че той не може да се причастява.

Да, с новоначалните трябва да се работи, може би 10, може би 15 години, защото хората понякога просто нищо не знаят, не разбират най-важните истини на вярата или имат най-диви представи за християнството, заради които категорично не бива да се причастяват.

Например, човекът на изповед казва: „Изминаха вече три седмици от Великия пост, аз не изневерявам на жена си, защото е Велик пост. Искам да се причастя“. Ако не бях го срещнал, щеше да отиде до Чашата, а след Пасха щеше да започне да се занимава със същото, с което се е занимавал преди поста. А той трябва да дойде на изповед и да поговорим…

Но не става дума за такива хора. Днес духовно израсна удивително поколение от прекрасни, отдавна въцърковени, забележителни хора, обичащи Христос. Аз понякога просто замирам от възхищение, благодаря на Бога за това, че съм свещеник – когато стоя като свидетел при разговора с Христос на любяща душа, до която аз още не съм дорасъл, макар да се изповядва мирянин. У човека има такива духовни навици, които аз още нямам в себе си. И разбирам, че този брат в своя духовен живот в нещо е по-голям от мен и по-високо от мен. Да, поставен съм от Бога, за да извърша тайнствата. Но аз имам на какво да се науча от този брат или сестра.

– Не винаги ще чуеш такива неща от свещеник…

– За съжаление, свещеникът нерядко счита, че щом е получил сан, знае всичко най-добре, той е ръководител. Светите отци казват, че ние чрез Христа сме осиновени от Небесния Отец, че Иисус е наш Брат. Авва Исайя казва: виж, ти постъпваш сега като старозаветен човек или постъпваш по естеството на Иисус – нашият Брат.

Колко повече свещеникът трябва да помни, че всички еноришаши са негови братя. Просто йерархически му е дадено особено служение – чрез неговата ръка Бог извършва тайнствата. Но това не означава, че той може да командва или да се държи неуважително с хората. Колко пъти съм виждал как млад свещеник сочи с пръст енориашка, която на години може да му бъде майка, и ѝ говори: „Щом така съм ти казал, значи е така. Ти не ме слушаш, значи не слушаш Бога“.

А тази енориашка може би е десет пъти по-близо до Бога, отколкото младият свещеник. Преди всичко, ние самите, йереите, трябва да променим тази парадигма на отношенията. Отношението трябва да бъде уважително – уважаващо човека, и неговата свобода, и неговата другост.

И разбира се, християните трябва да изучават вярата. Да узнаят за учението на апостолите, да се потапят ежедневно и цял живот в него. В книга Деяния ние четем за първите християни: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деян. 2:42).

В нашия църковен живот ние усвоихме хлеболомението – Евхаристията, молитвите – също, макар и с мъка. А ето, че апостолското учение (тоест учението на Христа и общението, което е живот в община), в което трябва да пребиваваме ежедневно – не усвоихме много. Ако първите християни живееха така, защо ние трябва да се лишаваме от това? Обърнете внимание, апостолското учение стои преди преломяването на хляба. Тоест, ако човек знае учението на апостолите, влезе в общината и заедно с нея преломява хляба, той не е сам, а сред братя и сестри, разделящи с него вярата.

И ето това апостолско учение трябва да бъде задължително в енориите. През изминалата година аз разбрах колко далеч съм бил от своите по-старши и възрастни енориаши, докато преподавах в детска група на неделното училище. Решихме да четем книга Деяния в неделя след службата, след пиенето на чай. Аз се приготвих, търсих материали, обсъждахме четенето на откъс, опитвайки се чрез него да погледнем на реалността в съвременната Църква. Това се оказа интересно и за мен, и за енориашите – понякога идваха до 70 човека. За хората е важно, нужно и интересно да изучават Словото Божие.

Изучаването на Словото Божие – това е тайнствено действие на Бога, когато Той разговаря с душата на християнина. У нас задължително трябва да има кръжоци по изучаване на Евангелието, Стария Завет, Новия Завет, лекции, вероучителни курсове и т.н., независимо в какъв формат са. Както ако мъжът и жената в семейството не разговарят един с друг със сърцата си, постепенно стават чужди един на друг, така и без насищане на Словото Божие, без постоянно вглъбяване във вярата, човек може да изгуби интерес и да си тръгне. Освен това е нужна проповед.

Проповед на свещениците или също и на миряните?

– В тази същата книга Деяния се разказва как след гоненията, след мъченическата кончина на архидякон Стефан, не само апостолите, но и християните започнали да възвестяват словото Божие, да проповядват по целия свят. Проповядването на Словото Божие – това е нормалното състояние на християнина, в което човек съхранява своята вяра. Той постоянно я формулира за себе си, уточнява, изучава. И ето в това има такава тайна, че огънят на вярата се разгаря тогава, когато ти я споделяш. А когато я вземаш за себе си и с никого не я споделяш – в това има някакво предателство към думите на Христа, Който ни поръча: „Идете, научете всички народи“(Мат. 29:19).

У нас често липсва култура на проповедта дори при свещениците. Много от нас не могат да дойдат дори до заинтересувания благожелател и светски слушател и да му говорят така, че той да чуе за Христа. Не говоря вече за това да се говори грамотно пред скептически и негативно настроените. Почти липсва също и култура на проповедта при миряните.

Започвайки от 1992 година, ходих в няколко общообразователни училища и преподавах там това, което впоследствие започна да се нарича ОПК[4]. Там практически нямаше въцърковени деца. И тогава много ясно разбрах, че проповедта – това е действие на Светия Дух. Ако аз се моля за тези деца, ако аз прося от Бога помощ Той да ме запази от тщеславие, тогава се получава. На практика това действие Божие не е задължително да се осъществи чрез проповедта на свещеника, може и чрез проповедта на мирянина.

Ето аз стигнах до вярата чрез мирянка, чрез моята кръстница. Но зная точно, че Светият Дух, действайки чрез проповядващия, утвърждава, укрепява във вярата самия него. Ние знаем колко е важна личността на проповядващия. Той трябва чрез себе си и чрез устроението на своята душа да разкрие това Царство Христово, за което говори. Това могат да го направят най-добре отдавна въцърковените християни. Те имат какво да предложат след десетилетия църковен живот. Но ние не им даваме тази възможност, боим се или не искаме да създаваме тези нови форми, тъй като не можеш да контролираш във всичко свободният възрастен човек. Но не гасне ли затова огънят на вярата, защото ние не им даваме да я споделят?

– Вие казахте, че вярата трябва да се пази. Тоест това ли е процесът на съхраняване на вярата?

– „Пътя свърших, вярата опазих“ – четем у апостол Павел (2 Тим. 4:7). Той казва това, виждайки вече, че си отива от този свят. Човекът, който е бил взет до Третото Небе, комуто се е явил възкръсналият Христос, който от гонител станал първовърховен апостол и фактически е ръководил процеса на кръщение на езическия свят, се нуждаел от съхраняване на своята вяра. И победата в това той вижда като главен резултат от своя живот. От тези негови думи ние можем да разберем, че съхраняването на вярата е борба, която продължава през целия живот на всеки вярващ човек. Или той става невярващ…

Причина за изгубването на вярата, както и придобиването й, е винаги вътре в човека: от външната страна са само поводите. Най-често това е някакъв тежък грях, някаква страст, несъвместима с Евангелието. Както има травми, несъвместими с живота на тялото, така има и такива, несъвместими с живота на душата. Има грехове, с които, ако човек се съгласи да живее, те неминуемо го отлъчват от причастие, а после го отделят и от Църквата и убиват вярата.

– Изглежда, че човек среща Христос в Църквата, как може да си тръгне от Него?

– В Свещ. Писание и богословието взаимоотношенията между Христа и душата на човека често се разглеждат през образа на взаимоотношенията между жених и невеста или мъж и жена. И ние виждаме днешната ситуация в страната – 9 развода от 10 брака. По-голямата част от тези хора са се обичали, били са уверени, че това ще е завинаги. Но те не са запазили нито вярата, нито любовта един към друг. Сега не говорим за брака, но механизмът на загубата на любовта в семейството и изгубването на вярата си приличат.

Затова не мога да се съглася с това, че щом един път човек е излязъл от Църквата, значи той не е срещнал наистина Христос. Аз познавам искрени, дълбоки – за съжаление вече бивши християни, съвсем изгубили вярата или излезли от Църквата. Но не бива да се отчайваме и да униваме по този повод.

Когато човек в своята младост за първи път влиза в храма или открива Евангелието, или отправя първата си молитва и явно вижда присъствието на Христос в своя живот, лице в Лице се среща с Него, от този момент започва диалог. Това е любов на единия към Другия: душата на човека и Богочовека Иисус Христос.

Любовта предполага действие, внимание, грижа и от двете страни. Затова да помним, че Господ е взел този човек под Своята опека. Докато човекът е жив, нищо не е приключило.

Аз съм уверен, че много хора от тези, които са се отказали от вярата си, поскитали са по света, виждайки, че в света няма нищо по-прекрасно и по-истинно от Христос, все пак ще се върнат. Сега виждаме, че се връщат млади мъже и жени, израснали в нашите неделни училища през 90-те. През нулевите години те си тръгнаха от Църквата, а сега, когато са по на 30 години, много от тях се връщат в храма.

А през 90-те години десетки старци, отказали се от вярата през своята младост, вече на смъртния одър със сълзи на очи се връщат при Христос при моето свидетелство като свещеник. Мисля, че за всеки йерей от моето поколение, а и за старшите йереи, такива случаи са много. Каква радост беше!

– Животът в община може ли да помогне на човека да остане в Църквата?

– За отдавна въцърковените хора е трудно да живеят без община, тъй като тя е в природата на Църквата (вж. Деян. 2:42)[5]. Това е нормално състояние на енорията, когато тя се явява семейство. Ако човек не открие това, след време ще има дисонанс. Защото на Тайната вечеря с Христос са седели хора, които са се обичали един друг (всички, освен Иуда). Не е правилно, ако човек не намери това в храма. Общината трябва да се пази, да се изгражда.

– Общината – тя е само за общение на хората (освен с Него, разбира се)?

– Важно е човек да се включва в живата дейност на общината. Това може да бъде дейност на милосърдие, на проповед.

Някой може да окачи рафт на енориашка с деца, изоставена от мъжа си. Някой може да помогне на многодетно семейство. Друг може да се погрижи за болен старец. Някой може да дойде и да приготви в същото това многодетно семейство борш за два дни. Друг може да вземе децата от училище, ако живее наблизо.

Вярата винаги е действие, винаги е служение. Ако ние се затворим в себе си, можем да я изгубим.

Аз считам, че въцърковяващият се човек след определено време, когато въведе някакъв първоначален ред в себе си, в душата си, трябва да започне да прави нещо безвъзмездно заради Господа. Един път в месеца, един път в седмицата, един път на две седмици – да отиде в дом за стари хора, някой някъде да заведе, на някого да помогне, да ушие нещо за някого, да му помогне да си научи урока. Избери сам това, каквото най-добре умееш да правиш. И ако дори цял живот работиш, избери си и направи с твои усилия нещо безвъзмездно заради Господа, но задължително го прави системно. Общината, където всички един с друг се срещат, дава поле за избор на служение.

Християнското служение е пряко свързано със съхраняването на християнската вяра. Евангелието свидетелства за това, че апостолите по време на задържането на Христа се разбягали от страх, предали своя Учител, а учениците и жените – не. Защо станало така? С какво тяхното ученичество се отличавало от апостолското? Те значително по-малко са слушали словата на Христос. Но те са Му служили с уменията си и с ръцете си. Чистели, готвели… Апостолите само получавали, а когато престанали да получават, се разбягали. А мироносиците служили, т.е. давали.

Християнинът, докато не започне практически занятия по милосърдие, докато не разбере, че това служение му е нужно, не е твърд във вярата. Може би на този, който си е тръгнал от Църквата, не му е достигнало енорийско служение? А може би ние не сме могли да го организираме?

– А ако у човека, за когото говорите, възникват някакви сериозни въпроси за вярата, за Църквата, той ги задава, и в отговор чува: „Не мъдрувай, това е грях…“

– Представете си випускник от медицинския университет, който вече стажува и помага на известен хирург да оперира. Той идва в училище, сяда зад първия чин и му казват: „Защо задаваш въпроси, без да вдигаш ръка?“. Той просто ще се обърне и ще си тръгне. Такъв човек иска не само да вярва, но и да разбира.

Удивително е, но в последните три години, а мисля, че е така и при другите свещеници, значително повече разговарям с отдавна въцърковени хора, отколкото да кажем, преди 10 години. Те имат много въпроси, изискващи диалог. Тези въпроси по-рано не се задаваха. Но вярата е път. „Път Господен“ е първото наименование на християнската вяра. Пътят, по който Наричащият Себе Си Път, води възлюбилата Го душа. Разбира се и задачите, и изпитанията, и въпросите от година на година стават все по-сложни и по-дълбоки. Свещеникът може сам да не се сблъска с такива трудности, които сега притискат енориаша.

Помня разговор с един събрат, много талантлив, зает се с най-разнообразна успешна църковна дейност. Той ми каза веднъж: „Отец Теодоре, пет години се моля като в железобетонен таван. Няма никакъв отговор, нито веднъж!“. Човекът гори, а в очите му – сълзи. След година отново го срещнах: „Всичко мина. Господ отново е близо!“

Такъв йерей приема енориаша, чиито път сега минава през пустинята на богооставеността. Поема го и го утешава: „Аз бях там, и преживях, и запазих вярата си“. Израсналият християнин се нуждае от израснал духовник, както в Гърция, където само най-опитните йереи имат благословение да изповядват. Но у нас това е невъзможно.

А ако човек все пак изгуби вярата си и задава безумни въпроси, ако сърцето му е решило да си тръгне, ние сме длъжни да му припомним притчата за блудния син. Какво прави бащата, когато при него идва младият син със своите грубиянски нелепи изисквания? Той му дава част от имането. Не разговаря с него, защото разбира, че сега е безполезно. Човекът, израснал в грижата на баща си, сега нищо не оценява и не слуша. Той го пуска, само се моли и гледа пътя. Там блудният син трябва да се нагладува, да дойде в себе си и да разбере какво е изгубил. И само тогава той ще бъде приет като син.

Това е също период на духовно израстване. Има хора, които без този етап няма да станат истински християни. Върнали се в Църквата, те вече са истински християни, защото са опитали и са разбрали като синът от притчата, че няма вече на земята друга истинската красота в сравнение с дома на Отца. Като апостол Петър – човекът, който предал и бил простен само по една причина:  Христос го обичал. Преминавайки през това, Петър  никога вече не Го предал.

Докато те, като подрастващи в преходна възраст, пребивават в пълно отхвърляне от Майката Църква. Дори в демонстративно противостоене и грубост към Нея. Но Небесният Отец чака и вярва.

Аз имам отделен лист с имената на млади мъже и жени, които в детството си, в младостта са израснали в нашите храмове и са заминали. Ако те не кощунстват и не се наричат атеисти, аз ще продължа да ги поменавам на всяка проскомидия. И вярвам, че те ще се върнат, макар и не в този храм.

Но все пак трябва да се молим за тях. Това е също борба, и тя не е завършила – Бог продължава да се бори за този човек. Защото бащата от притчата продължава да обича своя блуден син, както и по-големия – за всеки от тях той има своя грижа. И когато измъченият изгубва всичко и идва при него, бащата го приема като син. Бог не е съгласен на други отношения с човека. Той цени много човека и много го обича.

И много ще се върнат, аз съм сигурен, просто за тях трябва да се молим и да ги чакаме. И трябва да се приготвим да ги посрещнем достойно в нашите храмове. Не бива да се представяме така, че след такава среща бащата да започне да отчайва сина си заради това, че не бива така да се облича например, или така да си слага обувките в коридора.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: pravmir.ru


[1] „И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте“ (1 Кор. 3:1-2). Бел.прев.

[2] В текста е използвана думата „Святки“, което на руски език означава зимен празничен период, състоящ се от 12 празнични дни „от звезды до воды“, т.е. от появата на Витлеемската звезда, възвестяваща Христовото Рождество до Кръщение Господне във водите на р. Йордан. Периодът е от 24 декември, до 6 януари. „Святки“ означава святи, празнични дни. Бел. прев.

[3] „Нулевите години“ наричат годините от 2000  до 2010 г. Бел. прев.

[4]  ОПК – Основи на православната култура. Бел. прев.

[5] „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деян. 2:42). Бел. прев.

Posted in За Св. Причастие, Интервюта

Свързани публикации