Меню Затваряне

Католичността на Църквата: поместно и вселенско

Прот. Александър Шмеман

Продължава от Същността на Църквата

Ето това единство, което е догматичната същност на Църквата, представлява в действителност нормата на нейната уредба, т.е. именно то е, което се въплъщава и във външното, и във вътрешното устройство на Църквата в цялата й земна история – към него сочат и него неизменно опазват църковните канони. „Това единство, т.е. самата Църква, не изглежда като нещо желано и само очаквано. Църквата не е само мислима величина, тя е действително исторически осезаемо явление… В естествения свят Христос е положил началото на особено, свръхестествено общество, което ще продължава да съществува редом с естествените явления“[1]. А поради това и историческите форми на църковната организация, макар да се изменят в зависимост от външните исторически условия, се изменят само поради това, че в тези нови условия неизменно се въплъщава същата тази вечна същност на Църквата и преди всичко – нейното единство. Ето защо изпод многообразието и различието на всичките тези форми винаги откриваме основно ядро, някакъв постоянен принцип, измяната спрямо който или нарушаването на който би означавало да изменим на самата природа на Църквата. Имаме предвид принципа на поместността на църковното устройство.

Поместността на Църквата означава, че на едно място, т.е. на една територия, може да съществува само една Църква или с други думи една църковна организация, изразяваща се в единството на свещеноначалието. Епископът е глава на Църквата – по думите на св. Киприан Картагенски, който казва: „Църквата е в епископа и епископът е в Църквата“. Ето защо в една Църква може да има само един глава – епископ – и този епископ, на свой ред, оглавява цялата Църква на даденото място. „Църквата Божия в Коринт“ (1 Кор. 1:2) – ето с такива църковни единици, разсеяни по целия свят, започва историята на Църквата. И ако впоследствие тази единица и нейната територия търпят развитие – от малка община в даден град до епархия, от епархия до област и от област до огромна патриаршия, самият принцип обаче остава неизменен и в неговата основа винаги остава да лежи все същата тази неразложима клетка: единият епископ, оглавяващ едната Църква на конкретното място. Ако вникнем по същество в каноните, които се отнасят до властта на епископа и до разграничаването на тази власт между отделните епископи, то няма да подлежи на никакво съмнение, че те опазват тъкмо тази изконна норма, изисквайки нейното въплъщаване независимо от конкретните условия.

Защо това е така ли? Това е така именно поради тази единственост на Църквата на всяко конкретно място, което представлява и първото конкретно въплъщение на онова единство, в което се състои самата същност на Църквата и на нейния живот – единството на хората, които Христос е възродил за нов живот и за които „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). И затова не може да съществува никакъв друг принцип на организиране на Църквата освен поместния и териториалния, защото всеки друг принцип би означавал, че някакъв друг естествен признак – национален, расов и ли идеологически – е подменил свръхестественото, над-природно, благодатно единство в Христос. На природните разделения в света Църквата противопоставя свръхприродното единство в Бога и въплъщава това единство в своето устройство.

Същият смисъл се заключава и в другото название на Църквата – в именуването й нов Израил. Ветхозаветният Израил е бил народ Божи и неговата религия е била по същество национална, така че приемането й е означавало да станеш юдей „по плът“, да се включиш към еврейския народ. Колкото до Църквата пък, нейното определяне като „новия Израил“ е означавало, че християните съставляват нов и единен народ Божи, предобраз на който е бил ветхозаветният Израил, и в това ново единство „обрязването или необрязването“ вече не означават нищо – там няма юдеин, ни елин, но всички вече са едно в Христос.

Този именно принцип на поместността е залегнал в основата на католичността (тоест съборността) на Църквата[2]. Гръцката дума католичност означава преди всичко цялостност и приложена към Църквата, сочи не само нейната всемирност, т.е. това, че Вселенската църква е просто сбор от всички свои части, но и това, че в Църквата всичко е католично, т.е. че във всяка от нейните части цялостно е въплътена цялата пълнота на опита на Църквата, цялата нейна същност. Католичната църква, пребиваваща в Смирна“ – така определят сами себе си смирненските християни в средата на второто столетие (Мъченичеството на Поликарп, 16, 2). Към тази католичност, т.е. към съответствие с цялото, е призван и всеки християнин. „Заповедта за католичността – казва о. Г. Флоровски – е дадена на всеки… Църквата е католична във всеки от своите членове, тъй като католичното цяло не може да бъде построено по друг начин освен посредством католичността на всички членове“[3]. И така, всяка църква, всяка църковна община, на което и да било място, е винаги живо въплъщение на цялостната същност на Църквата – не просто част, а член, живеещ живота на целия организъм, или по-добре казано, е самата Католична църква, пребиваваща на това място.

През първия период на съществуването си Църквата се е състояла от множество общини, напълно обособени и самостоятелни, нямащи помежду си никакви канонични връзки – в нашата употреба на тази дума. Докато същевременно никога по-късно сред християните не е било така изключително силно съзнанието за единната Църква, както именно тогава, когато „единната църква не е била просто идея, а най-реален факт“[4]. И това е било така, понеже всяка църква, всяка отделна община – сама в себе си, в поместното си единство – е притежавала живия опит от единството на Божия народ. А „единството на външната организация не го е имало не защото същата уж е противна на самата християнска идея за Църквата, както са склонни да си представят събитията протестантските учени, а единствено защото в действителност е съществувало такова единство, което е било и по-дълбоко, и по-тясно. В сравнение с по-късните форми на общение – формална, юридическа и канцеларска – формите на общение, които могат да бъдат разлъчени в Църквата през ранните времена от нейния живот, свидетелстват за по-голямо проникване на християните от идеята за единната Църква“[5]. Казано с други думи, единството на Църквата не е било определяно от каноничните връзки, а те самите са представлявали развитие, въплъщение и опазване на онова единство, което е дадено преди всичко в единството на поместната Църква.

И така, поместност и вселенскост – такава е двуединната основа на католичността на Църквата. Единната вселенска Църква не се разпада на отделни части и не е някаква федерация от църкви, а жив организъм, в който всеки член живее с живота на цялото и отразява в себе си цялата негова пълнота. Поместното единство се оказва следователно необходимо условие за вселенския характер на Църквата, органична основа на нейната католичност.

Следва

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман “Неделни беседи и статии”, София, Фондация Комунитас, 2014


[1] Троицкий, В. Цит. съч., с. 24.

[2] Точното название на Православната църква е Православна католична източна църква (за това виж Пространный християнский катехизис от митр. Филарет).

[3] Флоровский, Г. прот., Цит. съч., с. 52.

[4] Троицкий, В. Цит. съч., с. 52.

[5] Пак там, с. 58.

Posted in Богословие, Еклисиология, Съвременно православно богословие, Църква и църковно устройство

Свързани публикации