Меню Затваряне

Нашият брат е нашият живот

Преп. Софроний Есекски

Преп. Софроний Есекски

Служейки литургия, аз се моля, разбира се, за целия свят, и не се съмнявам, че докато в света се извършва тази жертва на любовта, светът ще продължи своето съществуване. А когато престане да принася тази жертва, тогава неизбежно светът ще изгори в огъня на всеобщата ненавист. Да, и до ден днешен през изминалите векове не откриваме такова време, когато християнството да е било възприето сериозно в живота на хората. По-точно казано, отсъствието на Христовата любов в душите на тези, които с насилие над най-слабите са заграбвали властта, е довело до страшни извращения в целия живот на човечеството и оттук – невъзможността да е явно за всички усещането на Божието присъствие. Ослепели от ненавист, хората изобщо загубват това усещане; и тогава за тях “Бог умира”. В потвърждение на тази ми мисъл, още отдавна обърнах внимание, че и четирите Евангелия започват с позоваване на пророчеството на Исаия…

Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му; всеки дол (тоест унизените и потъпканите от насилие хора) ще се изпълни, и всяка планина и рътлина ще се снишат (тоест насилствено господстващите над братята си), кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки; и (едва тогава) всяка плът ще види спасението Божие1Лука. 3:4-6. Ис. 40:3-5. Срв. Мат. 3:3. Марк. 1:2. Иоан. 1:23. Срв. също: свт. Григорий Палама. Беседа 59. – Беседы (Омилии). В 3 т. Т. 3. / Пер. С греч. Архим. Амвросия (Погодина). Монреаль, 1984. с. 195..

Да, аз също реших, че тайната на човешките взаимоотношения ще остане за мен неразрешена до края на дните ми, вече близкия край2Този абзац е отговор на отец Софроний на писмо на Мария от 2 юли 1968 г., в което тя пише за някои недоразумения в отношенията с една тяхна позната.. В мен се усили съзнанието, че всички ние, хората, в една или друга степен сме слепци. Ние виждаме само известна частица от живота на света и в съжденията си излизаме от тази наша „частична“ видимост. Този малък отрязък, този индивидуален поглед тъй силно завладява човека, че той престава да съди другояче, освен изхождайки от своето възприятие или виждане за нещата. Като следствие от тази присъща на всички ни слепота ние разбираме – всички ние, без изключение – кога нараняваме другите, кога разрушаваме живота им, кога съдим за тях по реакция, която може би е следствие на някакво наше действие. Знаем, че в основата на съзнанието ни  стои желанието за добро, търсене на съвършенство, и сигурни в правотата на своето търсене, ние сме неизлечимо склонни да оправдаваме сами себе си. Това е наша обща болест. Оттук и неразрешимите конфликти в целия свят. Неразрешими, защото всеки оправдава себе си, отхвърляйки истината на другия, отсрещния.

Пиша, не за да те натоваря с каквото и да било. Не зная кой пръв с една или друга душевна реакция е нанесъл рана на другата душа. Зная само, че мирът може да се спаси по единствен начин: и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си3Мат. 6:12.. Тази Сила на прощаването на нанесените рани произлиза от Светия Дух. Тя е била естествена за човека до падението му, но е свръхестествена за нас сега. Не можем със собствени сили да простим преживяната от нас болка.

Вече бях ти писал, мисля, че твърде отдавна съм започнал да разглеждам всичко „натрупано“ в мен не само като моя лична драма или даже трагедия, а и като откровение за случващото се в хорския океан, в безпределността на космическия живот, който преминава през мене, както морето през някакъв „пролив“. Този пролив не е самото море, но водата в него е същата, която е в морето. И това е път към по-задълбочено разбиране на Христовите думи: както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях4Мат. 7:12; Лука. 6:31.. Това е нашето училище, нашата школа, това е пътят към познаване на всемирния живот, към усвояване на Христовото учение, и до ден днешен неразбирано, изопачавано, осакатявано от нашите страсти, от нашата „слепота“.

Относно молитвата „Отче наш“5Тук отец Софроний отговаря на писмо на Мария от 27 септември 1968 г.: „… Някога, отдавна, бях чела за оптинския старец Амвросий, който казвал: „Не лъжете, когато произнасяте думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Тогава това ми направи таковас илно впечатление, че не можех да казвам „Отче наш“. Но можеш  ли да се откажеш от Господнята молитва?! Оттогава винаги изпитва някаква боязън: дали не лъжа, казвайки „прощаваме на нашите длъжници“, а търся правдата“.. Една жена в Париж преди няколко години ми каза, че не дръзвала да казва тази молитва след думите: „Да дойде Твоето Царство“… Тя така се боеше, че ако честно каже на Бога: „да бъде Твоята воля“, то ще е длъжна да приеме „всичко връхлитащо“ в живота с готовност да го понесе безропотно, без малодушие и прочее. Неотдавна и някой друг ми бе казал същите думи, както и ти, относно „и прости нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници“…

Самият аз смятам, че ако бихме казвали само първите две думи на тази молитва, тоест „Отче наш“, възприемайки техния дълбок смисъл, целият ни живот във всичките му аспекти и проявления би се променил коренно. Щом аз съм син на безначалния Отец – значи смъртта няма власт над мене; значи не съм роб, а господин, по образа на Господството на Самия Бог; значи съм истински свободен в същинския смисъл на свободата. Пребивавайки в такова състояние, човек възприема всеки друг свой събрат като син на възкресението, и този вече престава да бъде за мен „нищожество“ или „чужд, не свой“, а е мой вечен брат; как бих могъл да убия този брат? Нали аз ще се срещна с него във вечността, извън която е немислимо съществуването и самото време. Или, както старецът Силуан казваше, „Нашият брат – това е нашият живот“6Архим. Сафроний. Старец Силуан. С. 22.. С такава нагласа човек лесно и естествено прощава на всички и всичко и действително обича враговете. Но подобно наистина евангелско състояние достигат само истински вярващите. Молитвата, произлизаща от такава „детска“ непосредственост на вярата, открива пред човека други хоризонти, пред които всичко останало бива лишено от смисъл…На теб ти е познат този ход на мислите ми, да преминем на друго…

Ако човек не вярва във възкресението, ако този кратък и жалък живот е единствен за него, след който човек отива в абсолютното нищо, то как ще може да прощава на онези, които ще му вредят в неговата нищета? Защитавайки се от удари, той ненавижда враговете, отвращава се от всеки насилник. Нещо по-лошо: в своята нищожност той иска да изпита себе си като властник и насилник и така попада в престъпно злодеяние над брата си. Оттук и безкрайните конфликти, братоубийствени и междуособни войни, които никога не престават. Според моето разбиране, единственият път към истински „здрав“ и истински „човешки“ мир – това е цялото човечество да се уподоби на Човека Христос Иисус7Виж: 1 Тим. 2:5.

За всички нас е предвиден такъв път, та после вечно да пребиваваме с Него: да не търсим благодарност за всичко, което сме сторили за някого; да благотворим за всички, ако е възможно, като им състрадаваме, защото те още не познават истината за вечната любов на Небесния Отец.

Когато някой от близките ни го сполети беда, или катастрофа, или нравствено падение – страдаме силно. Но трябва също да състрадаваме и когато беда постигне съседа ни, или някой далечен човек. Силата на това преживяване, което ни се е случило, несъмнено в същия момент сполетява и множество други хора, може би милиони по света8Срв. 1 Петр. 5:9.. И за да се научим да съ-страдаваме на цялото човечество, трябва да възприемаме всяко от нашите преживявания като откровение за страданията на целия свят. Само така човек може да стане наистина универсален, като преодолява своята „индивидуалност“, ставайки „ипостас“ по образа на Ипостаста на Христа Бога.

Докато всички хора не се уподобят на Христос, няма защо да очакваме радикално поправяне на живота на земята. Ако човеците продължават да бъдат все така егоисти, тогава как е възможно всемирно братство между хората? Как ще може целият свят да познае нашия Бог Отец? Ако ние сме надарени повече от този или онзи наш брат – нека му помогнем да се извиси, без да очакваме от него благодарност. Ако носим в себе си съзнанието, че след отиването си от този свят влизаме в друга форма на Битие – това е Божието Битие, тогава всяко добро дело, който и да го е сторил, всяко човешко постижение, творящо добро за ближния, и всичко друго подобно ще бъде наше всеобщо вечно достояние. Във вечността нищо не ще се скрие от нас. Тук да не завиждаме на никого; тук да не търсим собствена слава; тук да се радваме на всеки добър успех на всеки човек, съдействайки на когото може; да помагаме според силите си; и за всяко сторено малко нещо ще наследим безмерно великото вечно битие. А и по-ценно е страданието за доброто и смиряването в себе си, отколкото тържествуването на временното насилие над ближния – като при зверовете, опиващи се от кръвта на себеподобните. Може би, след тези продължителни и безумни страдания, които светът преживя в протежение дори само на двадесети век, хората ще станат по-възприемчиви към словото на Христос и човечеството ще се научи да живее като едно семейство, работейки за благото на това семейство безвъзмездно. Докато това не стане, дотогава не ще се прекратят братоубийствените войни; дотогава не ще се промени начинът на живот на целия свят; насилието и експлоатацията, каквито и да са, не ще бъдат преодолени.

И така, необходимо е всички хора да станат универсални в християнския смисъл на думата, тогава би се възцарил мир на земята, тогава Земята би се уподобила на рай. Но нека оставим другите да действат според мярката на своето съзнание. А ако на нас ни е дадено да го разберем и проумеем, нека благословим Бога за този дар свише и да се постараем да живеем според такова съзнание.

В историята е имало период, когато известна група хора са пробвали да живеят именно така; когато множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо9Деян. 4:32.. Когато хората живеят с чувството, че цялото човечество и в миналото, и в настоящето, и в бъдеще – това е моят живот, тогава възприятието за Божието присъствие в света ще стане възможно. И четирите Евангелия започват с пророчеството на Исаия: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни, и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки; и всяка плът ще види спасението Божие10Лука. 3:4-6..

За какви хълмове, планини и рътлини говори пророкът? – За неравенството между хората на земята, за несправедливостта в подялбата на богатствата, и което е по-важно, в поделянето на страданията от прекомерния труд на един от „извънмерния“ комфорт на други. За робството на едни и за господството и насилието от страна на други. За съжаление,, до ден днешен в света едва-едва и само някъде се среща такова християнско отношение към всичко случващо се. Ние трябва да считаме себе си за избраници, но не по достойнство, получили това познание, и да се стараем да служим на всички и на всеки, без да търсим от тях благодарност; ще дойде час, когато всичко сторено „тайно“, ще стане „явно“, както повелява Христос, и тогава ще възсияе слънцето над нас.

Превод от руски: Венета Дякова

Източник: Архимандрит Софроний (Сахаров) “Писма до Русия”, Омофор, София, 2015

Използвани са откъси от писма 38, 45, 55.

  • 1
    Лука. 3:4-6. Ис. 40:3-5. Срв. Мат. 3:3. Марк. 1:2. Иоан. 1:23. Срв. също: свт. Григорий Палама. Беседа 59. – Беседы (Омилии). В 3 т. Т. 3. / Пер. С греч. Архим. Амвросия (Погодина). Монреаль, 1984. с. 195.
  • 2
    Този абзац е отговор на отец Софроний на писмо на Мария от 2 юли 1968 г., в което тя пише за някои недоразумения в отношенията с една тяхна позната.
  • 3
    Мат. 6:12.
  • 4
    Мат. 7:12; Лука. 6:31.
  • 5
    Тук отец Софроний отговаря на писмо на Мария от 27 септември 1968 г.: „… Някога, отдавна, бях чела за оптинския старец Амвросий, който казвал: „Не лъжете, когато произнасяте думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Тогава това ми направи таковас илно впечатление, че не можех да казвам „Отче наш“. Но можеш  ли да се откажеш от Господнята молитва?! Оттогава винаги изпитва някаква боязън: дали не лъжа, казвайки „прощаваме на нашите длъжници“, а търся правдата“.
  • 6
    Архим. Сафроний. Старец Силуан. С. 22.
  • 7
    Виж: 1 Тим. 2:5.
  • 8
    Срв. 1 Петр. 5:9.
  • 9
    Деян. 4:32.
  • 10
    Лука. 3:4-6.
Posted in Аскетика, Богословие, Съвременно православно богословие

Свързани публикации