Меню Затваряне

Нужно ли е богословието в делото на спасението?

Свещ. Владимир Соколов

Богословието, според мнението на светите отци, има огромно значение в делото на спасението. „Знаенето на божествената истина – наставлява св. Теофан Затворник – е основа за спасителен живот”. Но кой знае защо ние все пак си запазваме, меко казано, едно мнително отношение към богословието. Днес от мнозина свещенослужители може да се чуе, че богословието не е необходимо, даже е опасно, че трябва да се занимаваме не с богословие, а да вярваме в Бога в простота: да се молим и да се каем за греховете си, да се смиряваме и да вършим добри дела.

Но може ли правилно да се молим и покаем, може ли богоугодно да се смиряваме и да вършим добри дела, ако нямаме вярна представа за това, което се явява същност на тези добродетели? Именно тази представа е богословското знание.

Всички молитвословия на Православната Църква са изпълнени с догматически истини, поради което е невъзможно да се молим, без да богословстваме. Църковните молитви са подчинени на един основополагащ принцип: lex orandi lex credenti est – молитвеното правило е правило на вярата, т.е. всички молитви и богослужението изразяват догматическото учение на Църквата. Протойерей Георги Флоровски пише по този повод: „Християнското богослужение от самото си начало има по-скоро догматически, отколкото емоционален характер… От човешка страна богослужението е преди всичко изповядване – свидетелство за вярата, не само израз на чувства”. Не е възможно да се молим на Бога, ако не знаем нищо за Него, а такова знание е тъкмо богословското. „Богомислието или съзерцаването на свойствата и действията на Господа”, както казва св. Теофан Затворник, е било почитано от светите отци като „ключ на молитвата, и то на непрестанната молитва”. Разбира се, главното в молитвата е срещата с Живия Бог. Но тя може да се състои само тогава, когато имаме богословския „ключ” на молитвата”, за която говори св. Теофан.

Също така не е възможно и да се каем без знания за Онзи, комуто се каем. В противен случай, както не рядко се случва, може да ти хрумне да принесеш покаяние на „майката на влажната земя”. Тайнството покаяние винаги е свързано с изповядване на вярата, то е преди всичко изпитание на вярата. Градивният смисъл на тайнството покаяние се заключава в славата, която чрез това изповядване въздаваме на Бога, а още и в нравствено изменение на човека. Самото покаяние, според гръцкия текст на Евангелието, е изменение на ума (metanoia), но да се постигне такова умствено изменение е възможно само когато знаеш какво трябва да бъде променено и по какъв образец. А този образец се формира благодарение на богословските знания.

Светите отци разбират покаянието в по-широк смисъл, не само като изповед пред свещеника, но и като постоянно предстоене пред Бога със съкрушено сърце. Това състояние трябва да съпровожда човека до самата му смърт. „Покаянието – поучава преп. Исаак Сириец – е корабът, а боязънта е неговият кормчия, а пък божествената любов е пристанът”. В покаянието ние се срещаме с отвъдното битие – със своето бъдеще; и се разделяме със съществуващото битие – със своето минало. Покаянието е жажда за друго битие, желание да се промениш. А ние най-често превръщаме изповедта в отчет за свършената работа по натрупаните грехове. Ние търсим греховете, а не инобитието; ние броим и събираме миналото си, а не предприемаме нищо за бъдещето си. Но нали нашето бъдеще е Христос. Покаянието, както и всяко Тайнство, е среща с Христос. За да може срещата да се състои, трябва поне нещичко да знаем за Този, с Когото предстои да се срещнем. Това знание ни го дава богословието.

Смирението също е невъзможно да бъде придобито без богословски знания. Мнозина пастири наивно мислят, че всеки мирянин може лесно и бързо да стане смирен веднага след тяхната проповед за смирението (а на смирения за какво му е богословие?). Но истинското смирение, според учението на светите отци, е добродетел, която се придобива във висшите степени на аскетическия подвиг.

Изкачването на стълбицата на добродетелите започва с придобиването на разсъдливост. Защо именно разсъдливост – на този въпрос отговаря св. Игнатий Брянчанинов. „Забелязва се, че миряните и самите монаси, които не са склонни към духовна разсъдливост, почти винаги биват увличани от измамници, лицемери и обсебени от бесовска прелест, като ги имат за святи и благодатни”.

„Истинското смиреномъдрие – отбелязва св. Игнатий – има евангелски характер, евангелски нрав, евангелски начин на мислене”. Но нали тъкмо богословието е науката, която ръководи мислите по правилния начин и научава правилно да се разсъждава върху божествените теми. Затова без богословие е невъзможно да се придобие смиреномъдрие.

Св. Григорий Богослов казва, че в грехопадението умът пръв е бил поразен. Следователно той трябва и пръв да бъде възстановен. Придобиването на разсъдливост представлява възстановяване на ума. По мнението на Йоан Лествичник разсъдливостта дава възможност да се разпознава волята Божия. А смирението е покорност пред волята Божия. Затова и без разсъдливост е невъзможно да се придобие смирение.

Без придобиване на разсъдливост не може да се постигне и личностното изграждане на човека. Нравствеността е основа на личността. Тя се гради върху личния избор на човека, върху умението му да различава добро и зло. Без такова ум-ение не може да се достигне висшата нравствена степен – любовта, защото без разсъдливост трудно ще събудиш съвестта, а тя е изворът на нравствеността в човека, тя е гласът Божи в човека. „Съвест” и „съзнание” значи „да се съветваш със самия себе си”, а „съ-знание” – е равно на „съ-знаене”. В гръцкия език тези две понятия произлизат от един и същи термин, който едновременно може да означава и съвест и съзнание. Но това е само едно езиково свидетелство, че в съ-вестно състояние на душата ние пристъпваме съзнателно, чрез разумяване.

Човек може да бъде смирен само, когато е свободен, защото смирението не е робство, а свободен нравствен избор. Истинската свобода е изпълнение на волята Божия, същото, каквото е и истинското смирение. Към него човек може да се приближи само чрез осъзнаване на своето достойнство, което се заключава в неговото богоподобие.

Знанието за своето високо призвание и в същото време за дълбоката повреденост на човека, ражда у нас истинско смирение. Но такова познание човек може да придобие само в резултат на богословско осмисляне.

Не е възможно да вършим добри дела, ако не знаем какво е добро. Представите за добро у хората са твърде неопределени и размити – в представите за добро се причисляват и дела, които съвсем не са добри. Така например под призива за любов, търпимост, ненасилие може да израсте хомосексуализъм, педофилия и въобще всякаква безнравственост. Под формата на зле разбрано послушание може да се стигне до отхвърляне на Божиите заповеди. Злото винаги се натруфя в дрехите на добродетелта, като се опитва да смеси представите даже у вярващи в Бога хора. Евангелието предупреждава за такова смешение – като се обръща към учениците си, Иисус казва: „Настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба (Йоан 16:2). Така че и за да извършим добро, пак е необходимо богословие, защото без него може да се върши истинско зло с убеждението, че вършиш добро.

Искрена вяра може да има тогава, когато вярващият има правдив вътрешен образ на Христа, който му дава възможност да придобие целомъдрие и да не се отклони по пътя на безнравствеността. Но това е възможно само за онези хора, които поколения наред са били възпитаване в принципите на християнската нравственост. Да вярваш пълно, искрено и в простота може само при необикновена чистота на сърцето (нравствена непоквареност) и целомъдрен ум (незатлачен с лъжливи идеи). В наше време това практически е невъзможно, защото беше скъсана връзката между поколенията, а в тази нравствена мръсотия, в която днес живее светът, не можеш да съхраниш сърцето си в чистота. Необходимо е дълго и усърдно да го очистваш – при това трябва да се знае от какво е необходимо да бъде очистено, а това вече е от сферата на богословието. Да срещнеш днес чист ум е толкова малко вероятно, колкото и чисто сърце, защото днес обикновените хора в Църквата са бивши комсомолци и комсомолки, т.е. тези, които по един или друг начин бяха приобщени към идеологията на марксизма. Затова сега е необходимо да се покаже и на обикновения човек несъстоятелността на материализма, а това също е в сферата на богословието.

Преживелите времето и опита на богоотстъпничеството вярват много по-дълбоко, защото тяхната вяра е изстрадана (тук е уместно да си спомним притчата за блудния син). Човекът, преживял този горчив опит, не може да има наивна вяра – той не може да съхрани вярата си без отговорите на „последните въпроси” (термин, въведен в духовна употреба от Ф. М. Достоевски. Това са въпросите за смисъла на живота и смъртта, за Бога и човека, за свободата и произтичащите от тази свобода добро и зло. Тези въпроси, естествено, са чисто богословски). Днес той трябва да гради своята вяра съзнателно, а за това е необходимо богословско познание.

Да се вярва в Бога просто така не е достатъчно, защото и бесовете вярват и треперят (Иаков. 2:19). Вярата трябва да бъде и зряща, и умна, а за това трябва знание как да се вярва – без знание сляпата вяра не може да различи ереста от истината, и дори може да доведе до предателство спрямо Христа. Защото Христос е разпнат не от атеисти, а от дълбоко вярващи хора. Така че богословието изобщо не е някакъв екзотичен, рядък или случаен предмет или тема, чието изучаване съвсем не е задължително, а е предмет, необходим за духовния ни живот. Безспорно е, че на кораба, излязъл в открито море, е необходим компас, иначе той ще се отклони от курса и постепенно ще поеме в друга посока. Точно така и богословието е необходимо на всеки, който иска да държи правилния курс на кораба на спасението в морето на греха и съблазънта. Но дяволът се стреми да отклони кораба от правилния курс: дяволът винаги е противник на богословието.

Мнозина младостарци не се уморяват да повтарят: „Няма нужда от богословие, то е вредно”. Но подобни изказвания изобщо не означават, че те действително са се отказали от него, тъй като всички младостарци имат богословски възгледи – те все пак богословстват, само че богословстват от себе си, затова тяхното богословие е „доморасло” и встрани от традицията. Но „католичното (съборното) богословие, пише прот. Георги Флоровски, следва учителния авторитет на Църквата, следва нейните живи традиции”.

Аскетическата практика също е невъзможна без богословието. Основа на аскетиката – т.нар. „умно деяние”: умната молитва, духовният размисъл, внимаването в помислите, промяната на собствените мисли и възгледи и чрез това – преобзразяването на страстите, защото страстите, според учението на отците, са извращаване на добродетелите. Аскетическата практика не умъртвява страстите, а ги преобразява. Св. Григорий Палама, опровергавайки Варлаам, който считал безстрастието за умъртвяване на страстната част на душата пише: „Но ние сме научени, философе, че безстрастието не е умъртвяване на страстната част на душата, а нейното претворяване от по-лошо към по-добро и присъщото й действие в отношение към обожественото, при пълно отвръщане от злото и обръщане към доброто”. Светите отци разбират борбата с помислите не като отказ от мислене и не като постоянно съсредоточаване върху лошите помисли (защото ако мислим за нещо макар и само за да го отречем в мислите си, ние се съсредоточаваме върху него), а като изграждане в себе си на нови божествени смисли, като богомислие.

Богомислието е неотменимо човешко свойство. Както не е възможно да си представим човека без свобода – защото това вече няма да бъде човек, също така е невъзможно да си го представим и без присъщия му размисъл за Бога. Загубата на интерес към богословието в съвременния човек е свидетелство за сериозно духовно заболяване, при което душата е попаднала в плен на външни материални отношения и е станала нечувствителна към вечното. Това подсказва, че човек се възвръща към „състоянието на неразумните животни”, както се изразяват светите отци. Съсредоточаването върху външното е характерна особеност на животиниския свят. Човекът, за разлика от животното, притежава способност към самовглъбяване и съсредоточаване. Може да се каже, че в колкото по-голяма степен човек е способен на това, толкова повече той наистина става човек. Чрез молитвения подвиг и съсредоточаването навътре в себе си аскетът преодолява онази раздвоеност и разсеяност, онова влечение на човека към външното, която склонност е свойствена за животинската природа. Той става човек променящ се, търсещ Царството Небесно. Богословието помага да се извърши това самовглъбяване и тази вътрешна промяна: богословието помага да се търси Царството Небесно.

Източник: Свещ. Владимир Соколов, “Младостарчеството и православната традиция”, “Омофор”, С., 2006 г.

Posted in Мисия, Публицистика, Съвременност, Християнска мисия

Related Posts