Меню Затваряне

Душевноболните хора

Прот. Владимир Воробов

Трябва може би да завършим тази беседа с разговор за това, че днес в живота ни има много душевноболни хора. В целият свят те са много, у нас пък особено. Те са много и в Църквата. Къде да иде душевноболният човек, ако не там? Това е неговото последно убежище, там той може да разчита, че ще намери милост. Църквата е пространството, където и той може да има някакво свое местенце. Навсякъде другаде му отказват, той не е нужен никому. А тук той се надява, че на Бога всички са Му нужни, и той също Му е нужен. Идва и търси тук това милосърдие, чака го. Тези хора могат да си намерят в храма някакво предназначение и да се трудят с голяма полза. Но заедно с това те създават много тежък товар и болезнена атмосфера, която ляга върху раменете на свещеника. С болните си чувства, с болните си души те натоварват свещеника вече не в качеството му на духовник. В наше време свещеникът трябва да е и психиатър.

Странно много психиатри идват днес в храма и молят свещениците за помощ. Те казват:

– Ние можем да дадем лекарства, да извадим човека от острия стадий. Ама нали не можем да го държим вечно в болницата? Какво ще стане с него по-нататък? Нека да иде в храма.  А вие трябва да го задържите там.

И наистина се оказва, че в храма такива хора се възстановяват, намират начин да живеят. Но заедно с това, те изискват много голямо внимание към себе си, деликатност, усилия от страна на свещеника.

От друга страна, сред тях има такива, които не искат да се признаят за болни. Те искат да се считат за здрави и не съзнават своята болест. Това са най-мъчните случаи. Свещеникът трябва да обясни на такъв човек, че душевната болест не е позор. Това не е някакво задраскващо от живота състояние. Това е кръст.

Някой куц, да речем, идва в храма. Нали никой няма да се прави, че го смята за здрав, никой няма да му каже: „Тичай и скачай като здравите хора“. Всички усещат недъгавостта му и няма да му дадат послушание, което той не може да върши. Така е и с душевните, психичните заболявания – те също са кръст. Такъв човек не може да прави някои неща, които здравите хора правят. Но все пак той може да се смирява и трябва да се смирява. Той много неща не разбира, но трябва да слуша. И ако успееш да убедиш такъв болен, че трябва да се смирява, тогава всичко е наред. Той непременно ще се възстанови и ще може да води нормален живот в храма. За него не са затворени нито Царството Божие, нито вечният живот. Но ако такъв човек не пожелае да се смири, ако по време на психичните си кризи той трови с психично нездравата си атмосфера и свещеника, тогава става лошо. Такива хора задължително трябва да се лекуват. Те много често казват:

– Ама защо ме благославяте да пия хапчета? С хапчета ли ще ме излекувате? Ето, аз дойдох в храма, прося благодат Божия, искам Бог да излекува болната ми душа. А вие защо ме пращате при лекарите? Какво, не действа ли Божията благодат?

Да, Божията благодат действа. Всекиго, дори най-болния, Бог в един миг може да излекува от всяка болест. Хромия Той може да изправи, слепия да направи зрящ, лудия нормален; това е безусловно. Но защо Бог не иска да го стори? Ето, ти си куц и ще си куцаш цял живот. Защо? Ами защото Господ те смирява по този начин, този кръст ти е възложен от Него. А може и сам да си избрал този кръст някога. Това също е напълно възможно.

Трябва да се смиряваме. Ето, на теб не ти е съдено да гледаш с двете си очи, а само с едното. Ти пък си глух… И всички сме такива: глухи, кривогледи, слепи, сакати, и всеки от нас трябва да носи своя кръст. По същия начин и психичноболният трябва да носи своя кръст. Аз имам високо кръвно, трябва да пия хапчета. Господ може да ме излекува, да имам нормално кръвно. Но Той предпочита да пия хапчета, а не да получа изцеление по чудо. Не съм достоен за такова чудо.  Необходимо е да се смирявам и да съзнавам всеки ден своята немощ и безсилието си, да влача този ярем и да страдам от болестта си.

Същото е с всяка друга болест, и с психичната също. Господ може да те излекува. Но засега, или може би дори през целия ти живот, Той иска да пиеш хапчета. Това изобщо не значи, че не трябва да се причастяваш и че лекарствата ще ти бъдат вместо причастие. Аз също се причастявам, живея с благодатта Божия, но това не значи, че мога да не пия хапчета за високо кръвно. Трябва да ги пия. Господ може да ме изцери, но не го прави.

Трябва да успееш да убедиш човека в необходимостта да проявява послушание и да се стреми към смирение. Той трябва да се примири, че е болен и да приеме своята участ. Духовният живот е възможен само, когато човек се съгласява да признае истинското си положение и да се смири; когато човек приеме да живее с кръста, възложен му от Господ. Точно това е вярата. Ако човек не иска да живее така, както Господ му заповядва, не приема кръста си и не следва Христос, не вярва, че пътят, на който Господ го е поставил, е спасителен, това значи, че той е невярващ. А ако е невярващ, с какво можеш да му помогнеш? Ето че и на свещеника му се налага да търпи, да се смирява, да се мъчи, да страда. Той си мисли: „Щом Господ ме товари с това, ще търпя, може би Господ ще стори нещо“. Във всеки случай свещеникът е длъжен непременно да види истината, да не позволи да го измамят с душевен сурогат. И трябва да каже истината на човека, за когото се грижи. Дори ако той не иска да я чуе и да я приеме, свещеникът все пак трябва да я каже. Да свидетелства за истината е негов дълг. А след това – каквото Господ даде.


Бях обещал да говоря за пастирската дейност, която не се затваря в рамките на енорията и не се простира непременно върху духовните чеда. Свещеника много често го канят при болни, умиращи, често му се налага да действа в критични ситуации. Случва се да дойдат млади хора, мъж или жена и да кажат, че в семейството им е ужасно, заплашва ги развод, или пък че детето им е заболяло безнадеждно, или пък идва майка и разказва, че синът или дъщеря й се отбили от правия път, или съпругата. С една дума, животът на свещеника е съпътстван от множество драматични, трагични ситуации. Свещеникът, когото досега разглеждахме като водач на енорията, като човек, призован да ръководи някакво сформирало се духовно семейство, трябва едновременно да действа и като „бърза помощ“. Той трябва да е готов през всяко време на деня и нощта да отиде при умиращия, да го изповядва и причасти, да го напътства в смъртния му час.

Трябва да се отбележи, че и църковните канони предвиждат особено отношение на свещеника към тези проблеми. Ако викат свещеника при умиращ, той трябва да остави службата и да върви при болния. Дори литургията трябва да се остави, ако не е стигнала още до Херувимската песен. Ако се пее вече Херувимската песен, свещеникът няма право да я остави. Той трябва да я изслужи докрай и да връчи съдбата на умиращия в Божиите ръце.

Днес на практика това не се се случва. Някога, когато са били писани тези канони, се е знаело, че във всяко село, всяко малко градче има храм и богомолците живеят около него. И можеш да идеш през селото пеш, да причастиш човека и да се върнеш обратно. Сега у нас такива общности често липсват. По-правилно сякаш е да ги наричаме „автомобилности“, защото богомолците идват често с кола, често отдалеч, събират се не по териториален, географски признак, а търсят някакъв конкретен свещеник, колкото и далеч да се намира храмът му. Днес е почти невъзможно да изповядаш умиращ. Освен това почнаха да викат при умиращи доста рядко. Обикновено причастяват болни, а не умиращи.

Въпреки това, на свещеника му се налага да ходи доста редовно при болни и тежкоболни. Случва се умиращият да стане за съвсем малко, за остатъка на дните си, духовно чедо на свещеника. И през тази последна отсечка на жизнения му път свещеникът го отвежда при Бога. Ако умиращият е още в съзнание, ситуацията е особено благоприятна за делото на свещеника. Умиращият бива вече откъснат от всичко земно, от земните грижи, страсти и пристрастия. Той наистина мисли за вечността, надява се само на Бога. С него свещеникът обикновено бързо намира дълбок контакт. На умиращия можеш да обясниш просто и лесно най-главното. Трябва да го насърчиш към изповед и той обикновено се мъчи с всички сили да си припомни най-тежките си грехове, да очисти непременно съвестта си. Лъжливият срам и всичко от този род се оттеглят.

За един млад свещеник тези случаи са много полезни, не го научават на много неща. От свещеника тук се иска любов и само любов. Духовническа опитност се изисква в по-малка степен, защото задачата е по-проста. Не може такъв умиращ човек със студенина или строгост да осъждаш, укоряваш, възпитаваш. Тук е нужна само милост.

В наше време много хора умират от рак. В древността, когато се е създавало последованието за причастяване на умиращи, не е имало толкова много смърти от това заболяване. Раковоболните често страдат от непроходимост, те не могат да гълтат. Ние създадохме завинтваща се Чаша, в която можеш да отлееш от Светата Кръв и да причастиш умиращите с малко количество от нея, без да им даваш частица от Тялото Христово, което те не могат да преглътнат. Точно така бил причастен отец Йоан Кронщадски преди смъртта му. Той се причастявал всеки ден, но болестта му била ракова и не можел да гълта.

Такива умиращи са трудност за свещеника. Случва се такъв болен да повръща непрекъснато, тогава той не може да се причастява или пък ни остава да се надяваме на чудо. Случва се болният да е заразен, да умира от туберкулоза или охтика, да има реална опасност от заразяване на свещеника. Случва се болният да предизвиква силно чувство на погнуса, да се разпада приживе, тежко е да се общува с него. Случва се човекът да е силно обезобразен от своята болест. Всичко това свещеникът трябва да преодолее с любовта си. И във всеки такъв човек трябва да видиш чедо Божие, свой брат, трябва да го съжалиш, и тази жалост и любов да преодолеят погнусата и страха. Свещеникът е на служба при Бога, той трябва да мисли не за себе си, а за тази каеща се, стъпила пред последния праг душа. И тук, разбира се, свещеникът повече от всякога трябва да се моли, да помага на човека в смъртния му подвиг да не изгуби мъжество, да не изгуби вяра. Много често на свещеника се налага да каже на умиращия, че болестта му е смъртна, да го каже дори тогава, когато роднините не смеят. Понякога се налага да кръщаваш такива умиращи хора, защото не са кръстени.

Има и трудности то съвсем друг род. Например, често викат свещеника при човек, който по същество вече не е напълно контактен, а понякога и съвсем неспособен за контакт. Има канони, които забраняват причастяването на, казано на славянски, „изумените“, сиреч тези, които са в пълна безпаметност, в безсъзнание. Каноните забраняват причастяването на такива хора, защото всяко тайнство се извършва с вяра, а тук човекът вече не може да осъзнае, да усети, че го причастяват.

И все пак по този въпрос може да има различни подходи. Ето, да речем умира ваш близък, енориаш или енориашка, който постоянно е идвал, причастявал се е, молел се е, познавате целия му живот. Той се е разболял тежко, може би инсулт или нещо от този род, и сега умира. Как няма да го причастиш? В този случай свещеникът има дръзновението да причасти такъв човек или с капка от Светата Кръв, ако болният вече не може да гълта, или с малка частица от Светите Дарове, защото е сигурен, че човекът не е отпаднал от Църквата, бил е в Църквата през цялото време и няма пречка да бъде причастен в този момент. Налагало ми се е много пъти да бъда в такава ситуация. Стават удивителни чудеса, случва се да причастиш някого и той да дойде на себе си, дори да се пооправи и да живее още известно време, макар и смъртноболен.

Но ако свещеникът е при човек, който никога по-рано не е ходил на църква, дори се определял като невярващ, и този човек е в безсъзнание, вече умиращ, без да е показал отношението си към Бога, тогава свещеникът няма право да го причастява. Тук канонът трябва да се приложи с пълна сила, защото не може да се причастява невярващ човек, човек, който не иска да се причасти. Ние не знаем дали е искал или не е искал, вярвал ли е или не е вярвал. Той не е молил за това, не го е заявявал.

Срещат се различни изкушения. Ще ви дам пример. Една християнка, много темпераментна дама, еврейка, обърнала се към вярата, прекарала в храма много години, в течение на голяма част от своя живот се опитваше да обърне към вярата и сестра си. Но сестра ѝ в никакъв случай не искаше да се кръсти. И макар че тя толкова години се опитваше да я убеди, склони, обясни, книжки ѝ даваше, сестрата винаги гневно отхвърляше всичките ѝ предложения и не искаше да се кръсти. И ето, че се разболя тежко, а сестрата-християнка отиде в болницата да я гледа. Там я увещавала: „Виж колко си зле, може скоро да умреш, кръсти се“. Но безуспешно. Най-накрая болната сестра изгубила съзнание. А сестрата-християнка решила, че сега вече нищо не ѝ пречи да я кръсти. И започнала да звъни, да пита разни духовници и дори епископи, как да постъпи (а тя имаше големи връзки). Едните казвали: „Не, не може. Как така ще я кръстиш, щом не е искала?“ А другите: „Какво пък, опитай.“ И като не чула еднозначна забрана, тази дръзновена християнка все пак кръстила умиращата си сестра, която тъй и не дошла на себе си преди смъртта си. Значи, умряла вече „кръстена“ и можело да се опее; нали най-важното у нас е човекът „да се опее“.

При цялото ми уважение към тази вече покойна християнка, аз ѝ казах, че такъв начин на действие е абсолютно неприемлив. Такова насилие върху съвестта на човека, върху волята му, ние не можем да извършваме. Всички подобни случаи са невалидни, разбира се. И аз не бих се решил да призная такъв човек за кръстен. Ако го признаем за кръстен, значи вярваме в някаква православна магия. Значи не разбираме що е православно тайнство. Вярно, постъпката ѝ беше продиктувана от обич; тя се оправдаваше, че невярващата ѝ сестра е кръстена с вярата  и любовта на вярващата. Но в случая едно такова „заместване“ е невъзможно. Ако умиращата поне малко я беше насърчила, ако бе казала поне: „Да, вярвам, кръсти ме“, преди да изгуби съзнание, тогава е можело да постъпи така. Но тя нито веднъж не бе отговорила с „да“ на многобройните ѝ молби.

Точно така не можем да причастим и човек, който не е изразил вярата си. Имах подобен случай. Една дъщеря ме повика да причастя умиращата й майка. Отидох. Видях, че тази възрастна жена е вече в пълна безпаметност. Питам:

– Тя някога причастявала ли се е?

– Не.

– Е, поне искала ли е, говорила ли е за това?

– Ами не, не е говорила.

– Е, поне вярваща ли е?

– Ами май да, но всъщност не знам със сигурност.

Трудно ми беше да откажа, но й казах, че не мога да причастя майка ѝ.

– Хайде, казах ѝ, с вас да се помолим на Бога, тя да дойде на себе си. Когато дойде на себе си, тогава ме повикайте.

И си тръгнах. На другия ден (или след няколко дни) дъщерята пак дотича и ми каза:

– Отче, тя се е съвзела.

Отидох при нея, а тя изглеждаше по старому, почти напълно в безсъзнание. Но дъщерята я побутна и тя отвори очи. Попитай я:

– Искате ли да се причастите, вярвате ли в Бога?

Тя каза:

– Да, вярвам, искам.

Причастих я, тя веднага изгуби съзнание и умря.

Разбира се, в този случай вече няма възможност да изповядаш човека подробно за целия му живот, както е редно. Но тука трябва да се оставим на милостта Божия. Не можем да откажем последно напътствие, причастие на човек, който желае това. Вярно, каноните предвиждат понякога забрани и отлъчване от Църквата дори на смъртен одър. Но обикновено забраните биват „с изключение на смъртния одър“. Когато човек умира, той може да бъде причастен, дори ако се намира под запрещение. В подобни случаи не може да има формализъм. Ако знаеш обаче, че човекът има някакви тежки грехове в живота си, трябва да го склониш да се покае за тях поне малко.


Има още една голяма категория инвалиди, хора нещастни, болни, непълноценни деца, които понякога не могат да се смятат за духовни чеда. Просто защото са много тежко психичноболни, или съвсем непълноценни хора. Те са доста много в наше време. Работата на свещеника с тях е безперспективна от земна гледна точка, разбира се. В рамките на обикновеното човешко общуване може да се направи много за възпитанието или превъзпитанието. Но с тези хора не може да се направи нищо; те просто изяждат силите на свещеника и нищо не дават в отговор. И все пак тъкмо тази работа е една от най-плодотворните, колкото и да ни е чудно. Тук винаги действа чудото, благодатта Божия. Свещеникът, който бърза да помогне, който се грижи за нещастните, болните, обезправените, ненормалните, непълноценните, получава стократна награда от Бога. Често смятаме, че тези хора са товар, безполезен баласт за Църквата. Но това съвсем не е така. Те са, ако щете, скъпоценни хора за Църквата. Те са хубостта на Църквата. Всички тези немощни, болни – това са хора, които заемат особено прекрасно място в Църквата. Грижата за тях е тъкмо най-пълната проява на християнския дух, въплъщение на Христовата любов. И когато свещеникът служи на тези хора, той усеща голяма радост, задоволство, защото тук винаги се чувства благодатното присъствие Божие.

Пастирската дейност на свещеника е многостранна, както виждате. И много често се случва така, че той трябва да остави, според Христовото слово, своите 99 благополучни, здрави овце и да се затича подир една загиваща или пропадаща овца. Налага се да отдаваме предпочитание на несретниците, хората, изпаднали в тежки обстоятелства. А общността, която вече е при свещеника, се оказва понякога пренебрегвана. Тази специфичност на свещеническото служение противоречи на земната сметка, на земните подходи.

Има такива думи на Христос: „Нека лявата ти ръка да не знае, какво вържи дясната“. В живота на свещеника това се потвърждава с особена сила. Ако свещеникът върши добри дела, може би дава милостиня, пари или просто си отдава силите, времето си, не се щади, той постъпва като че ли абсурдно. Случва се да има някаква малка сума пари, а да е женен, с деца. И изведнъж идва при него човек, изпаднал в беда, гладен, моли за пари. Практически винаги, ако свещеникът си даде парите с любов, той ще получи много повече. Господ непременно ще му прати някой, който ще му ги върне неколкократно, ще ги възмезди десет пъти, сто пъти. Разбира се, тук не можеш да действаш със сметката: „ако дам, може да получа много повече“. Но свещеникът трябва винаги да помни, че е служител Христов, и ако живее праведно, чисто, Христос ще бъде с него. И всички евангелски заповеди, всички евангелски обещания непременно ще се изпълнят в неговия живот, в неговото служение, ако той искрено, по съвест служи на Бога с любов и с вяра. И наистина, така става винаги. В своята работа свещеникът трябва да бъде и разумен, и разсъдлив, но да живее по вяра. Не по земна сметка, а по вяра.

Първото и най-главното е да се изпълни Божията воля, заповедта Божия. Ето го първичния дълг, ето го начинът на живот.

Още от същия автор:

Въцърковяването на децата

Трудностите на детската изповед

Превод: Илиана Александрова, Андрей Керезов

Изображение: pixabay.com


Източник: Протойерей Владимир Воробьов „Покаяние, изповед, духовно ръководство“, София, „Омофор“, 2002.

Posted in Дякония и мисия, Мисия, Публицистика, Съвременност

Свързани публикации