Меню Затваряне

Рождество

Прот. Александър Шмеман

В Евангелието не е посочена точната дата на раждането на Иисус Христос. Не е посочено дори годишното време, когато е станало това събитие и съдейки по това, че в евангелското повествование се говори за пастири и пасящи стадото си през нощта, може да се помисли, че става дума за лятото. Оттук и въпросът: откъде и как е възникнала християнската дата на Рождеството – 25 декември? И това не е въпрос на празно любопитство. Защото, отговаряйки на него, ние разбираме нещо и за същността на самата християнска вяра и по-точно – за отношението на християните към външния, все още непознаващ Христос и неповярвал в Него свят.

Работата е там, че в началото на нашата ера, успоредно с разпространението на християнството, в гръко-римския свят с бързи темпове се разпространява и последната голяма езическа религия – култът към слънцето. През 70-те години на III век римският император Аврелиан дори установява религията на слънцето като официална религия на цялата Римска империя. Тази религия прославя слънцето като източник на живота, а поради това и като висша божествена сила. Както и при езичеството въобще, и тук се наблюдава обожествяване на природата и на нейните живоносни сили. Най-важните пък празници на религията на слънцето са дните на т.нар. зимно слънцестоене – последните дни на декември, когато след максималното отдалечаване на Земята от Слънцето отново започва приближаването ѝ към към него и съответно увеличаването на топлината и светлината, наближаването на пролетното възкресяване на природата и на тържеството на живота над зимното умиране.

Разбира се, хората в онази епоха все още не са познавали астрономическите закони на въртенето на Земята около Слънцето. За тях победата на светлината над тъмнината и възкресяването на природата е божествено чудо, в чийто център стои слънцето, което е източник на светлината и на живота. Така култът към слънцето се превръща в последната велика религия на вече осъденото на смърт езичество, а празникът на зимното слънцестоене през декември – в последния голям езически празник. Затова именно за християните този култ е главен противник и съперник, защото именно той оказва на християнството последна съпротива.

В началото на IV век римският император Константин, първоначално поклонник именно на слънцето, се обръща към християнството. Завършва епохата на гоненията и Християнската църква получава възможността открито и безпрепятствено да устройва своя живот, да строи своите храмове и което е най-важно – да проповядва свободно вярата си. Според изчисления на историци, към момента на обръщането на Константин към християнството, християните са не повече от 10% от общия брой на населението на империята, като почти всички те принадлежат към градското население. Земеделската прослойка остава почти недокосната от християнството. Появява се необходимостта проповедта за Христос като за Спасител да достигне тъкмо до тези 90% и те да бъдат обърнати в новата вяра. За целта пък трябва да бъде победено езичеството, при това не с външни, принудителни мерки, а отвътре – с разкриване не само на превъзходството на самото християнство над езичеството, но и на скрития в християнския светоглед универсализъм, на спасителната истина, която християнството носи в света.

В главен метод за обръщане на езичниците са превръща използването на самите техни вярвания, така да се каже, тяхната „сублимация“, очистването и изпълването им с християнски смисъл. И тъй като през декември езичниците също празнуват раждане – раждането на слънцето, в същия ден християните започват да празнуват раждането на Иисус Христос. Този ден те празнуват истинска духовна светлина … Та нима дори и днес в деня на Христовото Рождество в основното празнично песнопение ние не слушаме: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието, Защото в него…се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата…“[1]. Както виждаме, християнството възприема близката за езичниците и за цялата дохристиянска култура тема за слънцето като светлина и живот и я използва за разкриване на своята вяра в Христос. „Вие вярвате в слънцето, но нима самото това природно физическо слънце не е символ, отблясък и оръдие на другото, висше, духовно и Божествено Слънце, в Което са и животът, и светлината, и победата… Вие прославяте раждането на физическото слънце, а ние ви зовем да въздигнете умове от него към духовното и невидимо Слънце“.

Най-древното изображение на темата на Рождество Христово, фреска в римските катакомби на св. Прискила, 2-4 в.
Най-древното изображение на темата на Рождество Христово, фреска в римските катакомби на св. Прискила, 2-4 век

Така празникът на Христовото Рождество се превръща в нещо като изпълнение на същото онова, което празнува и езичеството – празник на събитието, завършващо, изпълняващо копнежите, очакванията и вярванията на всички хора. На всичко онова, което дотогава човекът е влагал в поклонението си към слънцето – на вярата в смисъла на света, в неговата светоносност, в неговата разумност и божественост – на всичко това християнството дава ново име и това име е Христос. Така възниква празникът Рождество Христово, който едновременно и увенчава всички човешки предчувствия и очаквания, отговаря на неизтребимата жажда за смисъл и добро у хората, и в същото време поставя началото на нова религиозна епоха – епоха вече не на обожествяване на природата и на нейните слепи сили, а на поклонение през Този, Който, макар да е отразен в природата, е над нея, Който Сам е източник на целия живот, Който е съдържание и цел на живота. Така езичеството, като поклонение през творението, вместо пред Твореца, е преодоляно отвътре, така, приел от Христос „светлината на познанието“, човекът е вече освободен от своето робство спрямо света и природата.

Светлината на познанието

Рождество Христово, 7– 9 в. , манастир Св.Екатерина, Синай
Рождество Христово (7-9 в.), манастир “Св. Екатерина”, Синай

„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието…”. Това е началото на тропара на празника на Христовото Рождество – той започва с утвърждаването на това, че с Христос в света е влязъл не само образът на съвършения човек, но и висшето и всеобхватно откровение на Смисъла.

Светлината на познанието! Тъкмо тук обаче се води извечната битка и срещу християнството, и срещу самия Христос. Срещу Него въстават всички онези, които смятат, че познанието е у тях и зад тях и че в името на разума и разумността са длъжни да разрушат всичко, което е свързано с Младенеца от Витлеемската пещера.

Този спор продължава вече почти две хиляди години. Ето – пристига апостол Павел в Атина и излиза на Ареопага, където важно седят всички светила на науката и философията от онова време, и там – в сърцето на античния свят – той проповядва за Христос, Разпнатия и Възкръсналия. А те, тези мъдреци, му се присмиват и му казват: „Друг път щем те послуша за това”[2]. А зад тях стои цялата мощ на великата Римската империя.

С християните се борят, преследват ги и ги избиват в продължение на почти три столетия. Те са вън от закона – хора, лишени от граждански права, парии. Учението им е обект на подигравки, обредите им биват осмивани, а самите те – клеветени.

Насред целия този мрак и злоба обаче същият апостол Павел пише (при това така просто, така спокойно) на християните: „Смятат ни за измамници, но ние сме истинни, за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме[3].

Минават години. Лека-полека, постепенно, и философи, и учени започват да се замислят над учението, което доскоро им се е струвало така непонятно, нерационално и странно. И ето че в средата на ІІ век един философ на име Юстин, който е прекарал целия си живот в търсене на истината, като е изучил всички науки, най-накрая стига до християнството. До нас е достигнало негово произведение. Кое обаче е онова, което го е довело до тази преследвана вяра и до мъченическата смърт? Той отговаря: „Светлината на познанието”, висшата разумност, всеобхващащата мъдрост на Откровението на християните. Само то, християнството, отговаря на всички негови въпроси, само то е в състояние да удовлетвори докрай и любознателността на човешкия ум, и жаждата на човешкото сърце.

Християнското учение е Логос, което на гръцки език означава „смисъл” и „разум”. Нима обаче и в Евангелието не ни е казано, че Той е Логосът – смисълът и разумът на всичко? Минават още няколко десетилетия и пред нас застава друг представител на античния Олимп – Климент Александрийски. При него християнската вяра също се открива като връх на познанието, като предел и изпълнение на всички търсения и всички човешки копнежи. А колко много още са хората, подобни на Юстин и на Климент. За да се стигне дотам, че накрая и самата Империя да склони глава пред разпнатия Учител – Същия, Когото тя в продължение на толкова дълго време е презирала.

Така в историята на човешкото развитие и култура започва „християнската ера”. Възможно ли е обаче да забравим корените, от които израства всичко това, с което ние живеем и дишаме? Християнството влиза в плътта и кръвта на нашия живот. Без него днес не може да бъде разбирано нито изкуството, нито философията, нито науката.

Ето че обаче в наши дни гордостта на човешкия ум отново въстава против съкровищницата на познанието, доброто и красотата. Да се вгледаме в това въставане – какво го крепи? Единствено силата. Къде остават тук спорът и убеждението? Оказва се, че в крайна сметка враговете на християнството никога не са разполагали с аргументи, различни от клеветите и пропагандата.

С каква сила обаче – в отговор на това – из храмовете се носи тържествуващата песен: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието”. И ние също толкова уверено, същото толкова твърдо изповядваме, че там, където има честно търсене, жажда за истината и любов към нея, те рано или късно довеждат при Христос. Защото „… в Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците… И светлината – продължава евангелистът – в мрака свети, и мракът я не обзе”[4].

И смисълът на празника на Рождеството е именно в това утвърждаване и в това изповядване. Светлина на познанието, дошла в света и засияла в него на този ден, не си е отишла от нас, не е угаснала. Така далеко сме стигнали днес в изучаването на света, но ето че най-добрите умове от нашето време вече започват да чувстват славата Божия и светлината на Божия разум в този необятен космос – в неговите закони и в неговата красота. Звездата, която води мъдреците към пещерата, престава да бъде умилителен разказ и ние отново слушаме предвечната истина в думите на псалмопевеца: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта!”[5]. Цял свят се стреми към единство, мир и любов. Къде обаче светът може да намери това? Нима в икономиката? Или в дрънченето на оръжията? Или в съперничеството?

Все по-очевидно нараства тъгата ни по нещо, което наистина да влезе в нашите сърца, подобно на освещаващата всичко светлина на живота. Човекът обаче няма друго сърце освен Христос. За него няма друг път освен даруваната му от Христос заповед на любовта. Няма нито друга мъдрост, нито друга цел освен възвестеното му от Христос Царство Божие. Няма други пътища освен пътя на заповяданото му от Христос съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!”[6].

Ето ги космическата любов, с която гори, и светлината, с която ни озарява денят на Христовото Рождество. С духовния си слух отново чуваме тържествуващата похвала на небесното войнство: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение”[7]. С духовния си взор виждаме същата тази Светлина на познанието и с духовния си глас отговаряме на радостната вест с песен на благодарност: „Христос се ражда – славете Го! Христос е на земята – срещнете Го! Христос е на земята – възнесете се!”[8].

Богомладенецът

Богомладенецът Христос, фреска, Московски Сретенски манастир
Богомладенецът Христос – фреска от Московския манастир “Сретение Господне”

„Отроче младо – Предвечен Бог!” С това ликуващо отъждествяване на родилия се във Витлеемската пещера Младенец завършва едно от най-важните песнопения, съставени през VІ век от знаменития византийски химнописец Роман Сладкопевец. Ето и неговия текст в превод:

Днес Девицата ражда Предвечния;
а земята предлага пещера на Непристъпния;
ангели заедно с пастирите славословят,
а мъдреци по (указание на) звездата пътешестват;
защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечният Бог![9].

Отрочето е Бог и Бог е Отроче… И защо дори и у хора, които са топло-хладни към вярата и дори са невярващи, продължава онова особено свиване на сърцето, когато съзерцават в тези рождественски дни единствената по рода си и с нищо несравнима картина: на Майката с нейното Отроче на ръце, а около тях – мъдреците от Изтока, пастирите в нощното поле, животните, небето и звездите? Защо така твърдо знаем и отново и отново разбираме, че на нашата скръбна земя няма нищо по-прекрасно и по-радостно от тази картина, която столетията не са могли да изтрият от паметта ни?

Към тази гледка се завръщаме винаги, когато няма повече къде да идем, когато, измъчени от живота, търсим нещо, което би ни спасило. Та нали в евангелския разказ за раждането на Иисус Христос Неговата Майка не казва нищо; нищо не казва, разбира се, и Младенецът. Сякаш не са били необходими никакви думи, защото с никакви думи не може да бъде обяснен, определен и предаден смисълът на онова, което се е случило и извършило тогава.

И все пак нека опитаме. Не с цел да обясняваме и да тълкуваме, а защото – както е казано и в Писанието – „от препълнено сърце говорят устата”[10]. И човек не може да не сподели с останалите това изобилие.

Защото именно в тези думи – Отроче и Бог – е най-поразяващото откровение на рождественската тайна. Защото в определен дълбок смисъл тази тайна е обърната най-вече към онова дете, което продължава тайно да живее във всеки възрастен. Към детето, което все още продължава да слуша това, което възрастният вече не чува, и да отговаря на него с тази радост, на която нашият скучен, възрастен, уморен и циничен свят вече не е способен.

Да, празникът на Христовото Рождество е детски празник, но той не е такъв само защото за децата са предназначени светещите елхи, а и в един много по-богат смисъл – тъй като вероятно само децата са тези, които не биха се удивили да разберат, че на земята Бог идва в образа на Дете. И тъкмо този образ на Бога Дете продължава да грее към нас от иконите и да се въплъщава в безброй много произведения на изкуството – именно защото това, което е най-важно, последно и радостно в християнството се крие именно тук – във „вечната детскост на Бога”.

Възрастният човек, даже когато разговаря на „религиозни теми”, иска и търси от религията обяснения, анализ, иска всичко да е научно и сериозно. По същия сериозен и в края на краищата, скучен начин разсъждава за религията и нейният враг – атеистът, който я обстрелва с „научните” си оръдия. Нямаме по-презрително отношение към каквото и да било от думите „това е за малки деца”. А това означава: не за възрастни, умни и сериозни хора. Но децата растат и стават също толкова сериозни и скучни.

А Христос е казал: „Бъдете като деца[11]. Какво обаче означава това? Кое е онова, което обикновено отсъства при възрастния или по-точно – кое при възрастния човек е разрушено, удавено и заглушено от дебелия пласт на неговата възрастност? Не е ли то преди всичко така свойствената на децата способност да се възхищават, да се радват и най-вече да бъдат цялостни – и в радостта, и в тъгата? И още – тяхната способност да се доверяват, да се отдават, да обичат и вярват с цялото си същество? И накрая – сериозно да приемат всичко онова, на което вече не е способен възрастният: мечтите, това, което подкопава нашия делничен опит и циничното ни недоверие, възприемането в дълбочина на тайните на света и всичко в него – всичко онова, което се открива на светците, на децата и на поетите. Ето защо, само пробивайки си път към тайно живеещото в нас дете, радостната тайна на идването на Бога при нас в образа на дете може да стане и наше достояние.

Детето няма нито власт, нито сила, но точно в своето безвластие то се оказва цар, точно в безсилието и в беззащитността му е неговата удивителна сила. И Отрочето от далечната Витлеемска пещера също не би искало да се страхуваме от Него. То влиза в сърцата ни не със заплаха, не с доказателства за Своята сила и власт, а само с любовта. Като дете, То ни се отдава и – отново като дете – ние можем да Го обикнем и на свой ред да Му се отдадем.

В света господстват властта и силата, страхът и робството. Именно от тях идва да ни освободи Богомладенецът Христос. Той иска от нас единствено нашата любов – свободна и радостна, желае да Му отдадем сърцата си. И ние Му се отдаваме – на Него, беззащитния, докрай доверил ни се Младенец.

На празника на Христовото Рождество Църквата ни показва радостната тайна – тайната на свободната и на никого ненатрапена любов. На любовта, която е способна да забележи Богомладенеца, да Го разпознае, да възлюби Бога и да се превърне в дар на новия живот.

След Рождество

Избиение Вифлеемских младенцев. Фреска архим. Зинона. Фото из интернета 2.
Избиването на Витлеемските младенци – фреска от архим. Зинон от манастира “Симонопетра” в Атон

Ето че едва докоснали се до радостта от Рождеството, до радостта от този празник на мира и благоволението, които се излъчват от образа на Витлеемския Младенец, и Евангелието ни призовава да станем свидетели на най-страшния изблик на злобата спрямо Него – на злоба, която от този момент и занапред никога няма да се прекрати и никога няма да отслабне. „А когато се роди Иисус във Втилеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Йерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути… И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос? А те му казаха: във Витлеем Иудейски, защото тъй е писано чрез пророка… Тогава Ирод тайно повика мъдреците и узна от тях точно за времето, когато се е появила звездата, и, като ги изпрати във Витлеем, каза: идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът. А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост. И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна. И като получиха насъне откровение да се не връщат при Ирода, те заминаха по друг път за страната си. А след като си отидоха, ето, Ангел Господен се явява насъне Йосуфу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет… Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците. Тогава се сбъдна реченото от пророк Иеремия, който казва: „глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото го няма“[12]. Това е евангелският разказ.

Ще оставим настрана въпросите, които сам по себе си този разказ несъмнено предизвиква у съвременния читател: кои са били тези мъдреци, дошли от изток, за да се поклонят на Христос, как да разбираме появата на звездата, застанала над Витлеем, кои пророци са възвестявали за раждането на Спасителя във Витлеем и т.н.? С всички тези въпроси достатъчно много са се занимавали учените, изследователи на свещения текст, и техните отговори са наистина интересни. Най-ажното в този разказ е друго – реакцията на Ирод. От историята знаем, че Ирод, който господарува в Палестина със санкцията на римските окупатори и е покровителстван от тях, е жесток и несправедлив. В евангелския разказ ни се дава като че ли вечният образ на стълкновението на земната власт, която не преследва други цели, освен да властва и с всички сили да укрепва и да предпазва себе си от всичко, в което вижда някаква заплаха и опасност. Колко познато изглежда всичко това!

На първо място правят впечатление страхът и подозрителността на Ирод. С какво – бихме казали – го застрашава Младенецът, за Чието раждане дори не се е намерило друго място освен пещерата? Достатъчно е обаче някой – в случая тайнствените мъдреци от Изтока – да нарече неизвестния, беззащитен и беден Отрок цар, за да бъде пуснат в ход цял механизъм от разузнаване, разследване и преследване. „Тогава Ирод тайно повика мъдреците…“ Наистина това действие трябва да е тайно, защото подобен тип власт знае, че не може да действа по никакъв друг начин освен тайно, а това на свой ред означава – беззаконно и несправедливо.

И по-нататък: „… идете – казва цар Ирод на мъдреците – разпитайте грижливо за Младенеца“. Тук виждаме заповедта на следователя. Трябва да бъде създадено дело, което да се подготви щателно, така че да бъдат избегнати всички грешни ходове в подготвяната разправа. Идва ред и на лъжата: „Като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня“. Колко такива лъжи сме виждали и колко пъти сме преживявали подобен постепенно подготвян удар! И накрая идва ред на безсмислената кървава разправа. За да бъде унищожен един, са избити стотици. Действа се без риск, безогледно и единствено с оглед запазването на тази въжделена власт, която не притежава никакви други опори освен насилието, жестокостта и готовността да убиваш… От едната страна е светлината на Рождеството, а от другата – тъмнината на властта на злобата, която е развратена от страха и от подозрението.

„Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение“ – това чуваме от едната страна. От другата се сблъскваме със страшното и никога неумиращо зловоление, с умъртвяващото дихание на една мъртва власт. Това е ненавист към света, към мира, към свободата и любовта. Това е желание те за бъдат изкоренени без остатък и отсъствие на всякаква жалост – дори към плача и риданието на майките, които не могат и не искат да се утешат.

Оттогава са изминали почти две хилядолетия. Но противопоставянето между двете власти – властта на властолюбците, слепи в своя страх и страшни в жестокостта си, и светлата власт на витлеемския Младенец – продължава на нашата многострадална земя. На пръв поглед изглежда, че цялата сила и мощ принадлежат на земната власт, на нейната полиция, на нейните следователи, на нейните безсмъртни доносници. Но това е така само на пръв поглед. Защото над света винаги се извисява и свети витлеемската звезда. Защото над света винаги сияе образът на Младенеца в ръцете на Неговата Майка. И песента никога не замлъква: „Слава във висините Богу…“. Не умират нито вярата, нито надеждата, нито любовта. Христовото Рождество остава в миналото, но неговата светлина е с нас завинаги.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.


[1] Тропар за Рождество Христово (бел. ред.).

[2] Деян. 17:32.

[3] 2 Кор. 6:8-10.

[4] Иоан. 1:4,5.

[5] Пс. 18:1.

[6] Мат. 5:48.

[7] Лук. 2:14.

[8] Ирмос на Първа песен от Канона на св. Козма Маюмски за Рождество Христово, по словото на св. Григорий Богослов за Богоявление (бел. ред.).

[9] Кондат за Рождество Христово (бел. ред.).

[10] Мат. 12:34.

[11] Срв. Мат. 18:3.

[12] Мат. 2:1-18.

Posted in Беседи, Празнични проповеди, Проповед

Свързани публикации