Меню Затваряне

Рождество в Гулаг

Вера Прохорова

През 2000 година, списание Road to Emmaus представя на читателите Вера Ивановна Прохорова с интервюто „Russian Pickwickians : Dickens from an Orthodox Vantage“. Шест години по-късно Правмир публикува някои от нейните спомени за живота в женските изправителни трудови лагери в Сибир. Вера Прохорова е една от очевидците, които се срещат рядко, тъй като нейното повествование изобилства с подробности. Внучка е на последния управител на Москва преди революцията, родена е през 1918 г. и е била лишена от свобода за шест години в лагерите в Сибир и Красноярск. След  освобождението ѝ през 1956 година е приета като преподавател по английски език в Московския държавен лингвистичен университет и до днес преподава, живеейки в центъра на Москва.

Искам да започна с това, че е невероятно как ни се удаваше всяка година да празнуваме най-великото събитие на човечеството в този особен лагер, където всичко беше забранено, където всяка стъпка, предприемана заради празнуването на Рождество, беше изключително опасна; където постоянно се налагаше да прилагаме умения, хитрост, мъжество, за да объркаме безмилостната стража.

За да разберете какво са ни стрували тези празници, трябва отначало да опиша лагера и хората, които се намираха в него. Аз попаднах в лагер заради своя произход. Дядо ми беше индустриалец и това стана основание за моето престъпление. Но моята собствена грешка беше, че когато станах на 15-16 години аз бях вдъхновена от идеалите на комунизма за човешкото равенство и братство, без значение на това, че много от моите роднини бяха арестувани. По това време си мислех: „Това е грешка, грешка“. Властите, разбира се, ми обърнаха внимание, но въпросът беше отложен чак до края 40-те години, когато Сталин започна да преследва евреите.

Познавах един композитор евреин, когото арестуваха. Той не беше изключителен човек, беше страхливец, но се компрометира, критикувайки съветската музика. Привикали го властите и попитали: „Защо вие, който сте композитор, говорите така за съветските композитори? Ние знаем, че имате приятели в музикалния кръг, в който са Есенин-Волпин, синът на поета Есенин…, а също и Вера Прохорова, която е от такова неблагонадеждно семейство… Може би тя също нещо такова е говорила?“ Той отвърнал: „Не знам“. „Е, след като не знаете, ще трябва да отидете в Сибир“. Той бил изплашен до безумие и написал „признание“, в което описал разговори, които никога не са се състояли.

Днешните млади хора не разбират, че когато те изпратят в сибирски лагер, за един човек това означава да изгуби всичко и възкликват: „О, презрени страхливци!“, но аз не бих казала така. Тези хора са били толкова морално сломени, че вече не са можели да се съпротивляват. Аз мисля, че после те са се разкайвали, но много по-ужасни са били не хората, а машината на съветското общество, мачкайки всичко по пътя си.

Представете си човек, който става подозрителен, защото неговият баща или дядо е свещеник. „Вашият дядо е бил свещеник, а вие сте учител… ние със сигурност знаем, че вие се отнасяте към нас без уважение“. – „Но защо?“ – „Тогава докажете обратното. Ние знаем, че вашият съсед…“ (Този съсед може да бъде дори болшевик, но не достатъчно благонадежден). – „Аз нищо не знам“. – „Не знаете ли? Сега ще видим… Известно ни е, че вие се намирате в една компания, когато той казал…“. – „Не съм чул това…“ – „Но другите хора казват, че вие сте чули това и не сте възразили. Ако не ни помогнете, ако не ни разкажете за останалите, ще се отправите към лагера“.

И ето, той мисли за своята жена, за децата, за това, че е единственият източник на прехрана за тях. Този метод е бил безотказен, обичайна тактика и много хора са ставали негови жертви.

Сред жените в нашите лагери имаше както истински престъпници – крадци и убийци, така и осъдени за политически престъпления „против народа“. Сред нас имаше също и чужденки. Сигурно знаете, че след Втората световна война е имало неголям период на смекчаване на режима. Аз помня Червения площад в деня на победата на страните от коалицията: хората от всички националности се прегръщаха – руснаци, англичани, французи, американци, дори с американските цветнокожи, които за нас бяха нещо необичайно. Войниците и мирното население свободно общуваха, и тъй като наблизо беше американското посолство, американците донесоха оттам бъчви с вино и всички пиеха от него, танцуваха, прегръщаха се, целуваха се от радост, че войната свърши. Това беше събрание на всички нации.

Разбира се, по време на това празнуване се случиха много срещи. Една млада американка, полева медицинска сестра, която впоследствие беше с нас в лагера, се оказа в Русия в края на войната. Тя се влюби и се омъжи за руски офицер по време на това смекчаване на режима, докато Сталин не осъзна, че „желязната завеса“ леко се открехва. Те бяха много щастливи, роди им се дете, но след две години ги арестуваха – нея като шпионин, а него – като предател. Имаше много такива истории за английски, американски и френски жени. Те бяха много мили момичета, не бяха проститутки. Тяхното престъпление се заключаваше в това, че се бяха влюбили.

Така в лагера попаднаха много руски момичета, които имаха романси с чужденци, независимо дали бяха или не бяха омъжени. Единственият начин за спасение за тези руски момичета можеше да бъде един – техните мъже да излязат извън Русия. Но по-често се получаваше така, че той се връщаше в Европа или Америка разчитайки, че тя ще го последва, но вместо това нея я арестуваха. По-нататък стана още по-зле. Дори обичайното запознанство с чужденци можеше да стане основание за изпращане в лагер. Това бяха години на огромна жътва.

Сред нас имаше немкини, естонки, латвийки, които получиха присъда за своята националност или произход, имаше китайки и корейки и дори една японка. През 1949 година в Корея имаше смяна на правителството и Съветите застанаха на страната на корейския „герой“ в качеството му на нов лидер и такъв, който вероятно е бил заточен заради социалистическите си идеали. Но когато този човек, приличащ на кореец за първи път излезе пред публика се оказа, че трудно говори корейски и хората започнаха да се смеят. Беше самозванец, агент провокатор, а един корейски чиновник, който познаваше истинския човек казал: „Това не е той“.

Полицията не можа да арестува чиновника, а само от присъстващите там, колкото успяха да хванат. Това момиче тогава беше на 17 години и преживя много години в лагерите. Същото се случи и с китайките. Когато чиновниците започнаха да възхваляват Мао Цзе Дун и Сталин, тези две красиви момичета простодушно попитали: „Защо Сталин? Той е много жесток!“ Тях също арестуваха. С тях беше и една рускиня, която осъдиха заради анекдот, който започва с думите: „Сталин умрял…“.

Запомних също делото на две възрастни комунистки: две сестри, при чиито арест едната е била на седемнадесет, а другата на шестнадесет години. По-голямата сестра близка приятелка с жената на Молотов. Когато двете сестри били осъдени, по-малката вече е била болна от рак. Била обречена и я изпратили в затворническа болница в друга зона. Когато по-голямата разбрала, че нейната сестра се намира на смъртен одър, тя, бидейки непреклонна комунистка, отишла при началника на затвора и казала: „Аз съм комунистка и попаднах в този лагер погрешка. Сестра ми умира, позволете ми да я видя“. Той отказал. Никога не даваха подобни разрешения и сестра й умряла, без да се прости с нея. Тази по-голяма сестра беше по свой начин привлекателна, имаше съвършено сиви коси. Често разказваше за своите „подвизи“ по време на революцията, за това как е работила с Ленин, и т.н. Аз присъствах, когато веднъж, връщайки се от болницата, арестантите ѝ съобщиха, че сестра ѝ е починала. Какво се случи само! Ние видяхме как тя се надигна и като някаква древна иудейска пророчица започна да си скубе косата и да сипе ужасни обвинения против Партията. „Дано всички да погинат! Всички! Те ни лъгаха, ние вярвахме в тях, а те ни изтормозиха! Те мислеха, че ние не разбираме какво се случва, но ние всичко знаехме! Нашите приятели, най-преданите, истинските идеалисти на революцията бяха разстреляни, а ние се преструвахме, че не знаем. Гласувахме с тези, които ги наричаха “врагове на народа” и пак мълчахме. Така те загинаха! Какво тежко проклятие от всички, които ние измъчвахме и убивахме. Ей, вие там горе! Ние знаехме какво ще се случи, но бяхме страхливци! Преструвахме се, че сме щастливи, ръкопляскахме на Сталин, ръкопляскахме на това чудовище! А те всички загинаха!“

Две украинки, една литовка и аз затаихме дъх, слушайки, отначало потресени, а след това вече от любопитство. В нейните думи имаше мрачна красота и зловеща истина и аз разбрах, че комунистите са знаели какво правят, но всичко е било построено на жестокост, глупост и лъжа. Не знам какво стана с нея. Мисля, че някой я докладва и тя изчезна, възможно е да е била изпратена в друга зона.

Животът в лагера

И така, ние жените от различни националности, вероизповедания и социални слоеве, се оказахме зад решетките на изолиран отдалечен сибирски лагер, съвършено отделен от мъжете, откъснати от целия свят и осъдени на принудителен труд. Живеехме в дървени бараки, всяка от които събираше от 60 до 80 жени, които спяха на кревати, разположени на етажи едно над друго. За постеля ни служеха груби одеяла, покриващи сеното. Чаршафите се считаха за разкош. През нощта ни заключваха в бараките и ако някой не се връщаше в бараката навреме, очакваше го наказание – карцер. Наказваха ни по различен повод, но аз нямах нищо против карцера – не намирах нищо неприятно в това да преживееш известно време в уединение.

На гърбовете си имахме номера, моят беше 294. Нямахме имена. Работехме от 7 сутринта до 8-9 вечерта. През деня имахме т.нар. „обедна почивка“, която никога не се променяше и всеки ден беше една и съща. Трябва да уточня, че годината беше 1951-ва, това не бяха страшните лагери на смъртта през 1937 година и при нас нямаше глад. Ние им трябвахме живи, за да работим и получавахме всеки ден по 400 грама хляб.

На закуска имаше някаква рядка супа, която ни подаваха в оловна купичка – това беше бульон, в който плуваха някакви трудно разпознаваеми съставки, сушен морков или още нещо. Всяка сутрин получавахме своята дажба и порция хляб на ден. Можехме да го изядем на закуска или една част да остане за обяд. На обяд, често в полеви условия, получавахме същата супа с подозрителни съставки или още половин чаша рядка каша – нещо като ръж с вода, без никакво масло. Ние не гладувахме, но винаги бяхме гладни; не ни разрешаваха да ядем нищо от това, което намирахме в гората. Забранено беше дори да събираме ягоди, но ние все пак събирахме. Вечерта, когато се прибирахме от работа, ни даваха „рибена супа“ – същият бульон, на чиято повърхност плуваха няколко малки рибки. Сигурно това беше повече или по-малко хранително. Всичката храна се налагаше да ядем с лъжица, защото всичко остро като ножове и вилици беше забранено. Ако намереха в бараката нож, наказваха жената и ѝ даваха 10 дни карцер. За пиене даваха напитка, наподобяваща чай, приготвен от елхови кори и игли, който имаше аромат на хвойна и изобщо не ни насищаше, но така или иначе беше полезен.

Не ни разрешаваха да имаме никакви лични вещи, може би с изключение на гребен и чифт топли чорапи. Всичко останало от това, което вземахме със себе си в лагера, се съхраняваше заключено в специално помещение, наречено „каптерка“[1], което се охраняваше от една от жените затворнички. Ако ви потрябва нещо оттам, трябваше да отидете и да кажете: „Трябва ми чаршаф, леглото ми стана на парченца и не мога да спя, защото сеното излиза от матрака“. Тогава може би ще ви дадат. Дори ако имате излишна кърпа, ще ви я вземат: „Защо са ви две?“

Много строго следяха жените да нямат нищо свое. Представете си колко е трудно да придобиеш нещо извън предписаното продоволствие. Един път в месеца ни беше разрешено да ни изпращат по един малък колет от вкъщи. Ако го получехме, там обикновено имаше курабийки, малко сухари, брашно (пшенично или ръжено), стафиди, понякога малко изсушена риба и естествено – никакво месо или сметана. Често началството изхвърляше всичко това, но понякога колетите пристигаха. Брашното беше напълно безобидно.

Един път в седмицата ни разрешаваха гореща баня. Началството много се боеше от епидемии, затова банята беше задължителна за всички веднъж седмично. В същото време дрехите ни преминаваха през дезинфекция.

Така беше възможно да се живее, но с големи трудности. Нямаше никакви средства за комуникация с останалия свят: нито радио, нито телевизия, нищо такова в това време. Разрешаваха ни да пишем и получаваме по две писма в годината и началството ги четеше, преди да стигнат до нас. Те не можеха да забранят на нашите семейства да ни пишат, но често предпочитаха просто да скъсат писмото, вместо да се затрудняват да го четат.

По наше време ние слушахме разкази за мъжките лагери, където арестантите са можели да разговарят със затворени заедно с тях свещеници и понякога там дори са се провеждали тайни служби. При жените нищо подобно нямаше. Много рядко в продоволствените колети, които ни изпращаха от вкъщи, сред другата храна слагаха мънички парчета просфора, но нямаше нито свещеник, нито служба, нито духовенство, което да знае, че ти си болен или умираш и да прошепне една молитва за теб. Не. Единственото, което имахме, беше едно Евангелие във всяка барака, което някой беше успял да скрие, така че да не го намерят при редовния обиск. Веднъж ми се наложи да стоя до една жена, в чиято дреха беше скрито Евангелие. Ние не можехме да се движим извън редицата и тя ми прошепна: „Вера, аз не знам… всичко е свършено…“. Затворих очи, за да не видя как я обискират, но по някакъв фантастичен начин не го забелязаха.

Когато ни докараха в лагера, дадоха ни ужасна черна дреха: рокля, ушита от груба материя, която напомняше огромна камбана, с много дълги ръкави и без яка. Нарочно беше ушита грозно. Аз и много други руски жени просто се примиряваха с нашата съдба. Надявахме се на тези вещи и ни беше все едно, но немкините, особено момичетата, се опитваха да ги прекрояват. Ако намереха късче разбито стъкло (за нож или ножица не можеше да става и дума), удаваше им се някак да разрежат и ушият наново тези безформени изделия в някакво подобие на рокля. Нямахме игли, но те използваха кости от риба, а нишките вземаха от дупките в своите памучни или вълнени чорапи. Така успяваха да направят нещо, което за разбирането на затворниците беше „елегантна рокля“, с подобие на пояс и скъсени ръкави, така че да изглежда достатъчно женствено. Това дразнеше началството, сред което всички бяха мъже, а един от охранителите, украинец, обикновено казваше: „Ей, вие… нима мислите, че сте жени? Не сте жени, а пълзящи змии. Всички вие ще бъдете тук до гроб, така че не си и помисляйте да се опитвате да изглеждате по-красиви. На всички ви е съдено да останете с нас тук, затова понасяйте своето наказание със смирение“.

Аз никога не се опитах да променям своята дреха, затова той ме посочваше и казваше: „Виж я, тя знае какво е направила, тя е престъпница и не се опитва да го скрие“. Затова в някаква степен, навярно аз бях „любимка“. Тъй че ние бяхме пълзящи змии и работехме седем дни в седмицата по четиринадесет часа на ден без почивка. Едва след смъртта на Сталин ни дадоха почивка в неделя. Какъвто и да е празник беше немислим. Ние бяхме „престъпнички“, замислящи престъпления „против народа, против Родината“, и дори не можехме да си помислим да почиваме през съветските празници: такива като денят на Великата октомврийска революция или на Първи май. Престъпниците нямаха право да се радват на тържеството на народа над своите врагове.

Затова в такива условия никой не би и могъл да си помисли, че може да отбележи такъв велик празник като Рождество Христово. Но ние го отбелязвахме всяка година, и аз имах щастието да присъствам на тези празненства в продължение на шест години в различни лагери, тъй като често ни местеха. Територията по продължение на железопътната линия беше разделена на зони и във всяка от тях имаше лагер със стотици затворници. Ние не можехме да общуваме с никого от другата зона. Имаше такова правило, според което не можехме да се сприятеляваме, а за да попречат на това, местеха ни на всеки шест месеца или всяка година. Аз бях в Красноярска област на линията Братск-Тайшет.

Празнуването на  Рождество

Но нашето Рождественско празненство свидетелстваше, че у хората не може да се унищожи стремежът към нещо наистина небесно. Те не можеха да го овладеят, вероятно защото то е толкова възвишено, че ние всички усещахме Неговото присъствие.

Въпреки, че във всеки лагер празненството се различаваше, огромната духовна чистота на празника беше еднаква – нещо, което аз не бях изпитвала от своето ранно детство. Такова възвишено чувство на единство, братство и любов! Когато възстановявам в паметта си тази картина ми се струва, че такива празненства бяха наистина най-духовни, най-трогателни и най-близки до Бога… Ние чувствахме, че Бог беше сред нас.

Беше забележително как вървяха приготовленията за този празник. Всяко празненство изискваше много енергия, търпение, смелост и издръжливост, а всяка стъпка беше опасна. Приготовленията започваха на първи октомври, когато в Сибир настъпваха първите студове, а скоро след тях падаше сняг. По-голямата част от жените в лагера бяха от Русия или Украйна и вярващите ги наричаха „монахини“. Те не бяха монахини, а просто религиозни жени от селата, чието престъпление се състоеше в това, че са протестирали срещу затварянето на църквите, спорили са с тези, които са идвали да затварят храмовете и затова са ги арестували.  Вземали ги от техните мъже, деца и внуци, и са ги осъждали като „контрареволюционери“, опитващи се да разрушат бъдещото процъфтяване на съветското общество. Тези жени бяха инициаторите на празника, а каква тясна връзка имаше между тях! Те си помагаха една на друга в най-трудните обстоятелства – с храна, с продоволствия от домашните колети и дори при получаването на дрехи от закрития „гардероб“.

За няколко месеца до Рождество Христово всяка жена, която получеше колет, отделяше част от своето брашно, захар, сушени плодове или сушена риба и ги даваше на жената, отговаряща за празника. Всичко това беше грижливо сортирано и скривано по правило в снежните преспи на двора, защото всеки ъгъл в лагера биваше щателно претърсван. През нощта, когато цялата охрана се отправяше по домовете си извън пределите на лагера, печката продължаваше да гори, защото студът беше ужасен. Така че през нощите за седмица напред, тези жени приготвяха на печката в бараката много и всякакви угощения. Те правеха каша от пшеница[2], сладки ястия от зърна със захар или мед и сушени плодове, които обикновено използваме по време на панихиди или празнични дни. Правеха и забележителни пирожки с боровинки, приготвяха сушени картофи по такъв начин, че изглеждаха възхитителни. Правеха това с такова внимание и благоразумие, а след това скриваха всичко. Ако охраната случайно намереше тези неща, унищожаваше ги и наказваше отговорната жена.

Но за великия ден на Бъдни вечер всичко беше готово. Разбира се, беше ни необходима и Рождественска елха. Една затворничка от бригадата работеше на мястото, където сечаха дърветата. В уречения ден всяка жена от тази бригада скриваше по една малка елхичка под своята арестантска дреха. На портата на лагера щателно ги претърсваха, намираха много елхички и ги чупеха. Но студът беше жесток, за обиск на бригадата в конвоя имаше общо трима охранители,  а жените бяха петдесет. Докато обискираха една от нас, две или три преминаваха зад нея. Така че на Бъдни вечер във всяка барака имаше елха. Другата бригада се трудеше на обработката на слюда, прозрачен като стъкло минерал, чиито частички светеха и блестяха. Така от производствения цех, където се трудеха всеки ден, тези жени носеха малки късчета слюда за украса.

Разбира се, масата също трябваше да се покрие с нещо, а тя беше много дълга. На всяка се събираха осемдесет човека, а да си представим такава дълга покривка беше нереално. Но в продължение на месеци в различни дни жените успяваха да се сдобият с чаршафи, които вземаха от заключения „килер“, казвайки: „Разбирате ли, възглавницата ми е цялата разкъсана, не мога да спя на голото сено“. И им даваха чаршафи.

Така на Бъдни вечер във всяка барака цялата маса по дължина беше покрита с бели чаршафи. На всяка маса имаше светеща елха, която сияеше от частичките слюда, красива звезда от цяла слюда на върха. Почти всеки ден в продължение на цялата есен в столовата не достигаха приборите за маса, но за Рождество имаше пълен комплект купи, лъжици и чаши за празненството. Не можете да си представите колко трудно беше това, тъй като обискираха много често бараката, ако намереха под възглавницата дори и само една лъжичка, тя незабавно се конфискуваше. Лагерните лъжици се преброяваха по реда на тяхното връщане, затова да се сдобиеш и да скриеш толкова лъжици, купички и чаши беше голям подвиг. Всичко това правеха седем или осем жени.

По време на ежедневната работа те често се караха помежду си. Представете си събрани на едно място рускини, украинки, немкини. Но в тази вечер аз не можех да ги позная. Как ловко на някоя от тях се удаваше да се сдобие с още една рокля от килера: „За какво ти е тази рокля?“ – „Вземала си на 9 октомври…“ – „Забранено е…“ Но така или иначе, дежурната беше също от затворничките и зависеше от останалите, затова малко по малко отстъпваше.

В 10 вечерта на Бъдни вечер ни заключваха в бараките и началството на затвора и хората от охраната излизаха от тази зона и се прибираха в своите дървени къщи, които се намираха на два или три километра от нас. Затворът беше надежден, затова те си тръгваха без опасения. Разбира се, декември беше на двора, студът беше ужасен и те не искаха да идват през нощта за обиски, защото знаеха, че се намираме в относителна безопасност.

В полунощ жените, които се грижеха да подготовката на масата, приличащи в своите рокли на ангели, една по една отиваха при всяка от нас в бараката и много вежливо ни канеха на масата: „Бъдете така добри, присъединете се, заемете своето място на масата“. Канеха дори комунистките. Някои мърмореха: „Това е в чест на Бога, няма никакъв Бог“, но все едно идваха, много им се искаше да дойдат и по-голямата част от тях приемаше участие в пеенето.

Имаше такава украинска традиция, според която на Бъдни вечер на масата трябваше да има тринадесет приготвени блюда и при нас винаги имаше тринадесет. Прекрасни, много вкусни блюда. Отначало започвахме с малки кифлички със стафиди, после каша със сушени плодове, след това някакво вкусно блюдо от сушена риба и после още и още до тринадесет. През цялото това време елхата в центъра блестеше от частичките слюда.

Целият този криминален свят, тези убийци и крадци, ставаха толкова кротки и благопристойни: те седяха един до друг на скамейките и им се струваше, че са в рая. Когато настъпваше времето за служба, така наречените „монахини“ – вярващи селски жени, които много добре знаеха Рождественската служба, започваха да пеят. Украинките също пееха превъзходно! Отначало пееха православните, после немкините, полякините, украинките католички, а след това протестантките. Всички пееха своите служби. Ами Евангелското четиво! Аз вече споменах, че почти във всяка барака имаше най-малко по една жена, която криеше екземпляр от Евангелието, което успяваше да съхрани след обиските. Всяка година, във всяка барака имаше Евангелие, което се четеше на този ден. Спомням си една възрастна германка, която казваше откъсите наизуст, и американка, която четеше на английски. На всеки език слушахме Рождественската история. И всички пеехме, дори ожесточените убийци и крадци: всички жени, които вярваха в Христа и в Рождеството.

Имахме чувството, че сме на небесата. Сред нас имаше абсолютно духовно единство, като че ли всички ние от различни групи се сливахме в един глас, величаещ Иисус Христос и най-великото събитие на земята. Пееха на латински, пееха на немски своето Stille Nacht[3], а също и полякини, китайки, естонки, украинки, арменки, французойки, американки. Всички те пееха коледните песни на своите страни.

Естествено, че в тези ужасни лагери условията бяха много тежки и никак не способстваха за формирането на добри чувства между хората. Имаше хладност, раздразнителност, несправедливост… естествено влечение към семейството, което беше толкова далеч. Хората често бяха ожесточени, но в този момент един път в годината ние чувствахме, че е настъпил раят на земята. И дълго време след това си спомняхме, казвайки си една на друга: „А помниш ли това, това и това… Беше така прекрасно!“

За шест години само една жена отказа до дойде. Беше комунистка, копие на Троцки, но една от жените ѝ занесе храна до леглото и тя я изяде, като каза: „Тези хора са просто невежи, нямат нито ум, нито култура…, но храната е вкусна“. Тя също беше почувствала празника в такава мяра, в каквото можа. След това престъпничките и комунистките казваха: „Беше прекрасно. Значи Бог е милостив?“ – „Да, да, Бог е милостив“ – казвахме ние. – „Ще ни прости ли?“ – „Ще ви прости, ако вярвате истински и искрено, и ако се разкайвате, Бог ще ви прости. Той не е такъв като началника на затвора. Той е съвършено друг“. – „Да, – казваха те, – ние чувстваме това“.

Всички – млади и стари, с различно културно ниво и различни професии – тези, които обикновено се оказваха чужди една на друга, които често жестоко се караха, ставаха съвършено различни през тази нощ. Ние всички знаехме, че Бог е с нас и бяхме щастливи. Дори тези, които имаха труден характер бяха щастливи да станат част от едно човешко семейство, прославящо Христос и Неговото Рождение. Това беше празник, който ще запомня завинаги и знам, че никаква земна власт няма да наруши това единство.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Правмир


[1] Склад, килер, бел. прев.

[2] В тази каша може да бъде приготвена от ориз и обикновено в нея се слагат мед, стафиди или сушени плодове – така се предлага на панихида. Бел. прев.

[3] „Тиха нощ, свята нощ“, бел. прев.

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет, Публицистика, Разкази, писма и пътеписи

Свързани публикации