Меню Затваряне

Нова година

Прот. Александър Шмеман

Стар обичай е в навечерието на Новата година, когато в полунощ бие часовникът, да се измислят желания, да се обръщаме към неизвестното бъдеще с мечта, да чакаме от него нещо необходимо, заветно.

И ето че отново е Нова година. Какво обаче да пожелаем на себе си, на другите, на всеки и на всички? Накъде е насочена нашата надежда?

Тя е насочена към една никога неумираща дума – думата щастие. Нова година – нов късмет! Към всеки от нас това щастие е обърнато по своему, лично. Но самата вяра в това, че то може да съществува, че може да бъде чакано, че можем да му се надяваме – това е обща вяра. Кога обаче човек е истински щастлив?

Сега, след столетията човешки опит, след всичко онова, което ние сме разбрали за човека, вече не бива да се отъждествява щастието с едно нещо, с нещо външно – например с пари, здраве, успех – за които не знаем съвпадат ли с това винаги тайнствено, винаги неуловимо понятие – щастие.

Да, ясно е, че физическото доволство е щастие. Но не пълно. Ясно е, че парите са щастие, но и мъчение. Ясно е, че успехът е щастие, но и страх. И е поразително това, че колкото по-голямо е това външно щастие, толкова по-крехко е то, толкова по-силен е страхът – да не го изгубим, да не би да не успеем да го съхраним, да не го изпуснем. И може би затова именно в новогодишната нощ ние говорим за нов късмет, защото „старият“ така и не се е случил истински, защото все нещо не му е достигало. Така че ние отново тръгваме напред – отново се взираме с молба, с мечта  и надежда…

Боже мой, колко отдавна са казани евангелските слова за човека, който забогатял, построил си нови хамбари за урожая и решил, че вече притежава всичко – всички гаранции за щастие. И се успокоил. И в сънищата тази нощ му било казано: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“[1].

И разбира се, точно тук, в това скрито знание, че така или иначе нищо няма да можем да удържим, че ни предстои само разпад и край, е стаена тази отрова, която трови нашето мъничко и ограничено щастие. Навярно затова е възникнал и този обичай – обичаят в навечерието на Новата година, когато в полунощ започнат да бият часовниците, да се шуми, да се крещи, светът да се изпълва с грохот и шум. Това е страх – от страха в тишината и самотата да не чуеш ударите на часовника, този неумолим глас на съдбата. Един удар, втори, трети – и така неумолимо, отмерено и страшно, до края. И нищо да не можеш да промениш, нищо да не можеш да спреш.

И ето ги двата истински дълбоки, неизтребими полюса на човешкото съзнание – страхът и щастието, ужасът и мечтата. Новото щастие, за което мечтаем в навечерието на Нова година, е онова щастие, което докрай би усмирило, би разтворило и победило страха. Щастие, в което не би имало този ужас, който гнезди някъде в дълбочината на съзнанието и от който ние през цялото време се вардим – с помощта на виното, на грижите, на шума, но чиято тишина побеждава всеки шум.

„Безумнико!“ Да, по същество безумна е неумиращата мечта за щастие в повредения от страха и смъртта свят. И във висините на своята култура човекът знае това. С каква горестна правдивост и печал звучат думите на великия жизнелюбец Пушкин: „на света щастие няма“[2]. От каква висока печал е пронизано всяко истинско изкуство. Само там, долу, шуми и крещи тълпата и си мисли, че от шума и мътното веселие ще дойде щастие.

Не, то идва само тогава, когато човек се вглежда в живота правдиво, мъжествено и дълбоко, когато паднат всички завеси пред лъжата и самоизмамата, когато страхът бива гледан в лицето и когато, накрая, се разбере, че щастието – истинското, трайно, неумиращо щастие – е в срещата с Истината, с Любовта, с онова безкрайно високото и чисто, което човек винаги е наричал и нарича Бог.

„В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”[3]. А това означава – не я погълна чрез страха и ужаса, не я разтвори в печал и отчаяние.

О, да можеха хората в суетливата си жажда за мигновено щастие да открият в себе си сили да се спрат, да се замислят, да се вгледат в дълбините на живота? Да можеха да чуят какви думи, какъв глас са вечно обърнати към тях в тези дълбини. Да можеха да разберат какво е това – истинското щастие.

„И радостта ви никой няма да отнеме!…“[4]. Нима обаче, когато бие часовникът, ние не мечтаем точно за такава радост, която вече не може да бъде отнета?… Но ето – колко рядко ние стигаме до тези дълбини. Как, странно защо, се страхуваме от тях и все отлагаме – днес не, но утре – вдругиден ще се заема с главното и с вечното. Днес не. Има още време. Но времето е така малко! Още малко и стрелката ще стигне до съдбовната черта. Защо да отлагаме?

Та нали тук, до мен, стои Някой: „Ето, стоя пред вратата и хлопам“[5]. И ако не се бояхме да погледнем към Него, щяхме да видим такава светлина, такава радост и пълнота, че навярно бихме разбрали какво означава тази неуловима, тайнствена дума щастие.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман “Неделни беседи и статии”, Комунитас, 2014.


[1] Лук. 12:20.

[2] Из стихотворението на А. С. Пушкин Пора, мой друг, пора! (1834 г.): „Предполагаем жить, и глядь – как раз – умрем. / На свете счастья нет, но есть покой и воля…“ (бел. прев. ).

[3] Иоан. 1:4.

[4] Иоан. 16:22.

[5] Откр. 3:20.

Posted in Проповед

Свързани публикации