Меню Затваряне

От покаяние към осиновяване

Преп. Софроний (Сахаров)

Благословен да бъде този час, който ни дава благият наш Господ.

В мир и покой можем да говорим за някои от етапите на дългото ни пътуване.

Нашият път е удивителен. Той превъзхожда ума и духът ни изнемогва да следва примера на Христос, нашия Бог, донесъл на земята огъня на любовта на Отца.

На какво ще се спра днес? Струва ми се, че днес трябва да отговоря на въпроса на едно лице, което присъства тук и да говоря за покаянието, да говоря за осиновяването.

Макар в крайните си степени тези състояния да убягват на всяка човешка дума, все пак ще безумстваме и ще говорим според силите си за явленията, които са безкрайно, неизразимо велики, грандиозни.

Говорихме за това многократно, но все пак ще повторя, че започваме пътуването си с малка крачка покаяние. Краят на този път, според нас, е обожествяването на човека.

Мнозина боязливи хора се притесняват или срамуват, когато дръзваме да говорим за такива неща. Само ако знаеха, обаче с какъв страх е изпълнена душата ни да не би да сгрешим с някоя дума относно най-святото от всички и от всичко – любовта на Отца!

Как да подходим към тази тема? Ще оставим някои детайли и ще говорим за най-същественото.

Началото на Христовата проповед е – „покайте се“ (Мат. 4:17). Когато разглеждаме това понятие, както и в други думи на Христос, откриваме, бих казал, много равнища. (Все още трябва да търсим език за всичко това). И така, ще назова две равнища на покаянието: едното е в пределите на етиката, а другото протича вече не в етически план, а принадлежи на вечността, т.е. на Бога.

Човешкият творчески разум не може дори да разбере как е възможно да се различават два вида покаяние[1].

Единия от тях определих като етическо действие, а другият е преминаване от една орбита в друга – тази на вечността.

На нас ни се струва невъзможен преходът от числото към безкрайността в математиката, или в друга област – преходът от временното към вечното. Ще се опитаме да видим обаче, че има много степени в духовните състояния у различните хора.

Пример за красив акт на дълбоко покаяние е евангелският юноша, който жадува Божествената вечност и пита Христос какво трябва да направи, за да премине от временното към вечното. Господ погледнал юношата с любов и казал: „Опази заповедите!“ – „Кои?“ – Господ казал кои. Юношата отвърнал: „Всичко това съм опазил от младини; какво още не ми достига?“. Тогава Господ му казал: „Ако искаш да бъдеш съвършен, остави всичко, всичко, което имаш, всичките си знания и беден ела при Мене“ (вж. Мат. 19:16-30). Юношата не издържал.

Сега имаме възможност да решим въпроса в такъв ред: по онова време, когато завършило очакването на човечеството за идването на Месия, този юноша стоял етически много високо. Има обаче нещо друго, по-голямо, което се отнася вече към сферата на Божественото, ако може така да се каже, нетварно, изначално Битие.

Друг пример. Около Витания, близо до Йерусалим, живеели две сестри – Марта и Мария. Христос обичал и двете и те Го обичали и вярвали, че Той е Месия. Когато Той отишъл при тях, Марта се загрижила за гостоприемството и се заела да домакинства. А Мария, щом Христос се приближил до нея, седнала при нозете Му, жадна да чуе всяка Негова дума. И какво?Когато Марта, претоварена от домашна работа, грижи и прочее, от цялото тежко домакинство, се обърнала към Христос и казала: „Кажи на Мария да ми помогне“, тогава Господ ѝ отвърнал с любов: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“ (Лука 10:38-42).

Виждаме каква е разликата – планът на етическата или видимата любов, т.е. на нормалните човешки взаимоотношения заслужава похвала, но все още не ни дава Божествената вечност. На друго място Господ казва, че „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат. 24:35). Когато произнасяме тези думи на Христос, неволно си спомняме: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан. 1:1).

Виждате колко близко са живели двете сестри и същевременно какво огромно разстояние има в тяхната жажда. Едната, Мария, е готова да приеме Христос у дома си в небрежна обстановка или, така да се каже в обстановка на домакинско недоглеждане, а другата влага цялата си любов във всяка външна проява. Виждате разликата между двете равнища: едното е – „В начало беше Словото“, а другото все още не излиза извън пределите на епохата, която нарекохме етическа, „епоха“ в смисъл на духовна възраст. (За различаването между психологическото и духовното състояние вж.: 1 Кор. 2:14:15; Евр. 12:25-29).

Преминавайки към друга терминология, ще кажем, че втората степен това вече не е етика, а онтология.

Напоследък на земята се сблъскваме с едно противоречиво явление: от една страна, невероятно жестоко потъпкване на всичко човешко, а от друга – стремеж да се разбере какво представлява човешката личност. Какво е човекът като персона? Къде се движи умът на персоната?

Когато в нас започне да възраства персоналното начало, тогава дори да живеем, в който и да е затвор, вече сме излезли с духа си в безкрайните пространства на сътворения космос. Човек вече не вижда външното, а живее с това вътрешното. Неговото съзерцание на безпределните, бездънни пропасти не може да се определи с човешките думи, които употребяваме сега. Тогава се появява следният контраст: най-бедният човек, който няма нищо, изведнъж се чувства като притежател на безкрайните богатства на Бога във всичко сътворено от Него.

Какво можем да кажем за бездните, откриващи се пред човека, който се потопява в Христовата любов? Какво представляват те, какъв произход имат – външен или вътрешен? Ние не можем да разберем, да определим това. В този свят можем да навлезем само чрез онтологическо покаяние. Но дори и тогава за човека остава неразбираемо дали безкрайността, която се открива пред него съществува „обективно“ или е състояние на нашия ум, създаден по образа на ума на Твореца, на Самия Бог?

Господ нарича този ум, този Дух, Отец: „Бог е дух“ (Иоан. 4:24). И се питаме: този Дух как ще ни докосне без да ни убие? Преходът към това става напълно спокойно, в обикновените житейски форми. Човек желае, ако е възможно, и физически да се освободи от всичко и да живее само с този Бог.

Да, възможно е да почувстваме, че светът е сътворен от ума и волята на Онзи Дух, Когото наричаме Бог и Отец: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Бит. 1:26).

Трудно е да изберем откъде да започнем разговора за огромната трагедия, от която всички сме смазани – от необяснимото хилядолетно страдание на целия свят. Как е могъл Бог да допусне това – да няма повече накъде да се върви в страданията? Какво е станало? Какво е извършил Адам?

Простете ми, умът ми скача от едно на друго нещо и затова се бавя. Искам да говоря за огромната трагедия, която мене самия е смазвала вече хиляди пъти. Как е възможно да се търпят страданията на хилядолетията, изминали от момента, в който е казано: „Да бъде светлина“ (Бит. 1:3)?

В християнската етика ни поразява една картина: Човек, един Човек, възлиза на Голгота, за да понесе върху раменете Си бремето на всички страдания. Аз като човек не знам какво да кажа за Човека, Който възлиза, единствен, за да вземе цялото бреме на проклятието на земята от самото ѝ начало. Етически не можем да видим никаква по-голяма проява на любов, нищо по-велико, по-свято от Христос. Говоря за това, понеже е възможно умът ни да приеме реалността на Битието на Бога и все пак да не знае от какъв порядък е този велик Дух.

В юношеските години ми се случи да прочета думите на Пушкин:

Кто меня враждебной властью

Из ничтожества воззвал?[2]

Мисълта на поета е, че ние страдаме, светът страда, а щом е така, какъв тогава е Създателят на този свят?

Но ето, идва Неговият Син, за да спаси човека, създаден по Божи образ и подобие и така съзираме предвечната мисъл на бога, нашия Творец за човека. Ако човекът е сътворен благ, както е Самият Бог, явил се на земята,  и Светият Дух ни покаже това, тогава вече никъде не можем да избягаме от този велик акт на Божественото Битие. Следователно не нашият Създател е виновен за страданията, а съществото, което е потенциално подобно на Него – човекът, Божие подобие.

Неговото Име призоваваме: „Господи Иисусе Христе, Сине на Отца, Който вземаш върху Си греха на света, помилуй ни. Ти, Който вземаш върху Си греховете на света, приеми нашата молитва. Ти, Който седиш отдясно на Отца, само Ти си наистина свят“. Няма край преклонението ни пред образа, по който е създаден човекът.

Когато човек попадне в тези сфери с ума, със сърцето си, тогава умът му постоянно се носи именно в тях. Как може да се откъснеш от това? То превъзхожда нашия ум и възможности, а нито един опит на ума не ни подтиква да го приемем като откровение за дълбините на Самия Бог.

Простете ми, скъпи мои. Малко време вече ми остана да говоря и затова бързам. Всъщност не смятам, че ви предавам нещо друго, освен туптенето на едно сърце, в което живее светът.

По-нататък се страхуваме да говорим, защото, да, Господ наистина ни призовава да Го следваме. А къде отива Той? В Гетсиманската градина през нощта, а след това отива на Голгота.

Когато станем християни и виждаме страданията на целия свят, започваме някак си да разбираме, така да се каже, „езика“ на Христос. Йоан и Яков помолили да седнат отдясно и отляво на Христос. А Той казал: „Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?“ Те Му отговарят: можем. Като Отец на всички нас, Христос отвръща с любов: „Да, ще пиете чашата и ще приемете кръщението“ – онова, което е приел Самият Той (вж. Мат. 20:22-23).

Постепенно, както мъдро са устроили това Отците в Църквата, ние се възкачваме от дребните неща в живота до виждането на тяхното величие. Истинският човек е образ Божи. И тъкмо заради това – за да се възстанови в нас образът, помрачен от греха и низките страсти – водим своята борба, аскетическата борба на монасите. Тогава умът ни се преражда и вижда всичко в друг порядък, в друга светлина. Това съвсем не означава, че той се е освободил от страстите, не. Ала в Духа пием чашата и се кръщаваме, така както се е кръстил Господ.

В днешната епоха външният свят се отдалечава от Христос. Това е най-печалното, трагично, ужасно измерение на събитията на нашето време – да изгубим Христос за втори път, както Го е изгубил Адам в рая. Как е възможно това?

Нека обаче да търпим малките трудности и обиди в ежедневието и да не изпадаме в гняв, неприязън или нещо подобно и тогава ще видим в човека страданието му, а не лошите страни. Това всъщност е материал за преход към великото битие, за което все още не можем да говорим. А то започва с онова, с което приключвам почти всяко слово: и в най-малките неща пребивавайте с ума си, там, където е Господ – зад завесата на осмия ден. С ума си пребивавайте там, а с тялото си свиквайте да живеете в сегашните условия. В тях духът на човека е поставен, за да започне да чувства Битието. Господ често се държи с нас така сякаш дори не разбира нашата немощ. Не би трябвало да се търпи такъв свят, ако Христос не е Бог. Но ако Той е Бог, тогава всичко е възможно. На този наш Отец при цялото си страдание казваме: „Слава на Тебе, Боже Вишний, слава на Тебе вовеки веков“.

Не знам дали отговорих на въпросите, зададени ми писмено от един от обитателите на нашия манастир: кога Израил получава осиновяването? Може би трябва да кажа две думи и за това.

Когато се молим, според завета на нашия атонски духовник, нека не се обръщаме към Бога с дребни молби, а да просим от великия Бог великите неща. Трябва обаче да различаваме два момента – къде свършва етическият свят и къде започва Божествената онтология.

В един псалм има следния израз: „Твой съм аз, спаси ме“ (Пс. 118:94). Когато казваме тези думи, те могат да ни се сторят пресилени. Как ти, човече, казваш: „Твой съм аз, спаси ме“? Нима Бог има нужда от тебе? Нима това, което вършиш е толкова велико, че Сам Бог трябва да дойде да те посрещне? – и т.н. Но настъпва момент, когато изведнъж Бог казва: „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих“ (Пс. 2:7).

Когато се молим: „Твой съм аз, спаси ме“, не трябва да излизаме извън етическия план. Ние можем да просим истинско осиновяване, но не можем да го постигнем. Това е възможно единствено за Самия Бог. (В рая е била извършена наивна, детинска постъпка – опит да се постигне обожествяване извън Бога).

Когато Сам Бог казва: „Да, Ти си Мой Син“, осиновяването става извечно. Ако аз казвам: „Аз съм Твой“, казвам това единствено в пределите на моята етическа природа, понеже не виждам нищо по-добро от Тебе. Спаси ме. Аз обаче не съм Твой син дотогава, докато Ти Сам не засвидетелстваш за мене, че това е така.

В трите синоптически евангелия виждаме да се казва, че се чул гласът на Отца: „Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте“ (Лука 9:35; вж. Мат. 17:5; Марк. 9:7).

Налага се Сам Отец да свидетелства, за да потвърди с най-висша власт, че в действителност Иисус е Син на Отца.

Боя се да не ви изморя повече от човешките сили. Простете ми. И да завършим. Да благодарим на Божията Майка, която е родила най-святото от всички светии Слово

Юни/юли 1992 г.

Превод: Мила Игнатова

 Източник: Архим. Софроний (Сахаров) „Духовни беседи“, София: Омофор, 2006


[1] Разграничаването между аскетическо и онтологическо покаяние е основно положение в богословието на архим. Софроний (както и при неговия духовен отец – преп. Силуан). Първото е отхвърляне и борба със собствените греховни мисли, действия, страсти, а второто е състояние, в което човекът, след като постигне чистота на ума, преживява дълбоко и непосредствено греховността на човешката природа като трагичен разрив в общението с Бога, преживява себе си като наследник и участник в падението на Адам. – Б. пр.

[2] Цитат от стихотворението „Дар напрасный, дар случайный“. – Б. пр.

Posted in Аскетика, Беседи, Богословие, Етика, Съвременно православно богословие, Християнска етика

Подобни: