Меню Затваряне

Мъченичеството на отец Христо от Рашка Гращица

Игумения Валентина Друмева

Има четири китни малки селца в Кюстендилско, раз­положени в съседство: Рашка, Горна, Долна и Недялкова Гращица. Рашка Гращица било средищно селище с прогимназия. Църквата „Свети Илия“ е построена през 1903-1905 година.

Това будно селце дало духовници на светата ни Църк­ва. Помнят се двама от тях. Единият е свещеник Христо Николов Стоилов, който приел мъченически край заради вярата Христова.

Роден е в това село. Къщата им била в махала Сухар, която наричали още Чорбаджийска, защото там били по-богатите селяни. Но семейството на отец Христо живеело бедно. Баща му бил убит по време на Първата световна война. А семейството било многодетно.

Майката едва изхранвала седемте деца: Данка, Фима, Лоза, Милан, Никола, Христо и Петър. Най-ученолюбив бил Христо. Завършил прогимназията в родното си село. След това го изпратили да учи в Софийската духовна се­минария като силен ученик и сирак от войната. Селяните го издържали. Искали да имат свой постоянен свещенослу­жител.

Като завършил духовното си образование, той се задомил за Павлина от село Четирци, Кюстендилско. Ръко­положен бил през 1931 г. за енорийски свещеник в Рашка Гращица.

За първи път се среща името му в регистъра за вен­чаване на 1 февруари 1931 г. В родното си село служил 14 години, до септември 1944 г. Вълнуващи спомени разказ­ват негови съвременници, които тогава били деца. Под­робности помни Милан Лазаров, чийто баща бил църко­вен настоятел и той често посещавал с него храма. Високо интелигентен, той много добре познава историческото минало на селото, което дълги години изследвал.

И сега помни отец Христо като „много интелигентен, възпитан човек“. Пеел прекрасно, преподавал вероучение в училище. Бил висок на ръст, красив. Друг като него „тол­кова учен човек“ в селото нямало. Майка му много се гор­деела с него.

Най-жив е споменът, свързан с една хубава църковна традиция, вече забравена там и навсякъде. Спомня си с въл­нение как тогава се погребвали покойниците. Участвали пет деца, единият от които бил той.

Те водели шествието. Двете били облечени като иподякончета и носели фенерите, от които се палели свещи. А другите три деца носели кръста и хоругвите. Всички вър­вели пред ковчега на покойника от дома му до църквата. След опелото пак водели шествието до гроба. Камбаната биела непрекъснато. След погребението децата отново се връщали в храма да оставят фенерите, кръста и хоругвите.

Слагало се трапеза под големия навес в църковния двор „за Бог да прости!“. Ако се случело в пости, ястията били постни, обикновено фасул и картофи. Имало хубав ред. Цялото село изпращало покойника. В заключение Милан казва: „Хубаво беше тогава. А после неверниците започнаха да погребват човека без молитва. Нея заменяха със слова, от които душата няма полза. Потъпкаха хуба­вата традиция. Отнасяха покойника като нещо ненужно…“.

Той учил вероучение при отец Христо, а и често слу­шал проповедите му в храма като дете. Запомнил, че тя­лото изгнива в гроба, но то ще възкръсне при Второто пришествие на Христос. Не бива да се „изхвърля“ в земя­та като ненужно, а трябва да се почете, защото е носило душата в земния път.

Отец Христо ръсел из селото четири пъти в годината. Милан ходел с него. Носел менчето със светената вода. Много било тържествено, защото отецът пеел хубаво. Се­лото се пречиствало. Хората ставали по-весели. Понеже били бедни и нямали пари, давали по едно-две яйца вместо пари. Но това не било важно. Живеели всички задружно като едно семейство. Сплотявала ги вярата в Бога.

Чуди се Милан дали злото им завидяло, но на 9-ти септември станало лошо. Невежи хора „скочили“ да гонят доброто. Ето как станало:

В Рашка Гращица имало едно момче Асен Иванов Китанов, родено през 1930 г. През 1943 г. бил на 13-14 години. Подмамили го някои „прогресивни хора“. И той бил шест месеца нелегален. Полицията го открила.

Стрелял и убил двама полицаи. Ранили го и той пад­нал. Осъдили го на разстрел. Сега сред селото се издига неговият паметник. Той е едно изваяно от камък дете с ученическа фуражка – борец против фашизма.

След 9-ти септември в селото дошли няколко милици­онери от Кюстендил да укрепят новата власт. И още да раз­дават „справедливи“ отплати. Носели, казват селяните, „списък“ кого да премахнат. „Викат човека в Околийското уп­равление по работа и той изчезва безследно“ – казват те.

От Рашка Гращица са убити седем души, на два пъти. Отец Христо е във втората група от петима. Това станало на 24 октомври 1944 г.

Преди това убили на 18 октомври двама: Иван и един ученик на 18 години. А свещеникът и другите четирима след една седмица през нощта били изведени вън от село­то и жестоко убити. Мястото се сочи там, където река Елешница се влива в река Струма. Като се мине през Стру­ма, отсреща в ливадите ги убили. Ръцете им били вързани и ги биели, докато паднат в несвяст. Все още живи ги заравяли.

На въпроса по каква причина убили свещеника, Ми­лан отговори: „Мътна вода беше тогава. Никаква вина нямаше отецът. Не беше от друго нещо, а само защото се отмъщаваше за Асен Китанчев. За един – седем!“.

А дядо Драган Николов добавя: „Нарочили да пре­махнат попа и толкова! Друга вина нямаше. Качили пет­те души в една каруца и ги извели в нощта към брега на Струма. Някой от убийците после разказвал, че накарали попа да ги опее четиримата и тогава го убили с лопатите“.

Съвестта ще е проговаряла в убийците и те въпреки нежеланието се издавали може би, за да им олекне на съ­вестта. „Не е шега работа да убиеш Божи служител и то невинен“ – твърди дядо Драган.

Гробът им сега не се знае. Изненадата ни беше голя­ма, когато след разказите отидохме в църковния двор, къ­дето е гробището на селото. Намерихме надгробна плоча с имената на седемте убити. Паметникът е правен някога с кръст. Там ги няма телата на убитите. Той е само симво­личен.

Относно причините за убийството Милан потвърж­дава истината: „Попът не беше в нищо виновен. Не е има­ло нищо да е сторил. Новите управници мразеха учените хора, а той беше най-ученият“.

След убийството презвитерата напуснала селото. Про­дала къщата. Най-голямата мъка останала на майка му. Тя била жива, когато го убили. Останала да живее при другите си синове Милан и Борис, които били като отеца много „възпитани мъже“.

Селото не останало без свещеник. Бил назначен отец Любен Г. Спасов, родом от същото село. Той служил до края на живота си там. Много жалел за убития си събрат. Често посещавал „гроба“ на убитите и прочитал заупокойна молитва. Там намирали утеха и много от духовните му чеда. Всички мълчали. Опасно било да се говори. Но ни­кой не можел да им забрани поне да казват: „Харен човек беше!“. Но само толкова.

Възмездието постигнало убийците. На новия кмет на селото се родило ненормално дете. А той и другите нови управници много пречели на вярващите. Заблудата била голяма. Искали да затворят църквата. Отец Любен пре­живял много притеснения.

Милан не се уплашил. Той ходел и с новия свещеник да ръси из селото. А това плашело неверниците. С кръста Христов и светената вода се прогонват злите сили, а убий­ците оставали „сами с гузната си съвест“.

Още повече се озлобявали. Гонели вярващите и в това като че ли намирали временен покой. Като раздавали браш­но от общината, на Милан не се полагало, защото ходел със свещеник Любомир да ръсят из селото, докато още не било съвсем забранено.

Всички знаели, че отец Христо е светец на небесата и се утешавали с това. Дори разказват, че усещали присъст­вието му между тях. Той не умрял не само в спомените, но и в сърцата им. Укрепявал ги невидимо. Те имат свеще­ник – мъченик на небесата, който бди над духовните си чеда.

По спомени на: Милан Лазаров Спасов, Драган Николов Митев, Люба Златева от Рашка Гращица, предадени лично на 29 август 2009 г.


Спас Райкин, Проблеми пред българската емиграция. Проб­леми на Българската Православна Църква. С., 1993, с. 22-23.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации