Меню Затваряне

Защо ни е богословието, когато падат цените на нефта?

Интервю с Олег Давидов

Олег Давидов е философ, научен сътрудник в училището за хуманитарни науки на Далекоизточния федерален университет . В интервю с него, той разказва какво могат да дадат християните и богословието на света, как трябва да се развива то, и откъде идва усещането, че сме обкръжени от врагове и всички са против нас.

Уважението към другостта (различността) е в логиката на християнството  

–  Какво се случва днес във вътрешността на православното руско общество, как се развива то?

– Дълго време руското общество беше социално и културно маргинализирано, тъй като му беше нужно просто да оцелее, а това означава да се консервира, за да съхрани макар и това, което има. Не му е било до развитие. Ситуацията рязко се промени преди 30 години, но при цялата риторика на „възраждането“, менталността на гетото не си отиде. Остана усещането, че ние сме обкръжени от врагове и всички са против нас. Оттук идва и традиционализмът – това не е живо отношение към традицията, а желание да се живее, гледайки само назад, да се противостои на настоящето, и още повече – на бъдещето.

Как се проявява това в богословието?

– В съвременния свят живеят седем и половина милиарда души, от които примерно една трета са християни. Католицизмът е по-голямата по численост християнска конфесия – към нея принадлежат по-голямата част от християните в света. Значителен е делът и на протестантизма. Православието по численост е примерно 1/10 част от световното християнство.

Това е пъстра, сложна, динамично изменяща се картина, в която се случват активни процеси, постоянни дебати между богословите, взаимно влияние. Но ние сме встрани от тези процеси, у нас разнообразието не е толкова ясно изразено, защото за нас е крайно необходимо другояче на гледаме на себе си и на останалите. Богословието възниква от потребността за обсъждане на острите въпроси на живота, които изникват в диалог с другите – не с такъв като теб, а с различаващия се от теб. Той има друг поглед и друго мнение, с което ти си съгласен или не си съгласен. Това може да не бъде само богословски въпрос, може да бъде въпрос, свързан със социалния живот, с философията, с морала, с културата. Богословската мисъл възниква като искра от съприкосновението с различни възгледи.

Затова различието е нещо много добро. Уважението към другостта е [заложено] в самите дълбинни основи на християнството, дори и в неговата логика. Ако християните се държат враждебно към този, който се различава от тях, какъвто е другият, те не разбират себе си и се лишават от възможността да разберат себе си. И тогава не може да има развитие, още повече и богословие, а само обредоверие и безжизнена универсална доктрина с готови отговори на някакви въпроси.

Говорите за руската ситуация?

– Не съвсем, но някои у нас има някои черти на това, което казах, в това число заради това, че хората често бъркат понятията разделение и различие.

Християните трябва да преодоляват разделенията, възпрепятстващи общението, но не трябва да отхвърлят различието.

Проблемът е, че естественото противопоставяне на хората към всичко, което излиза извън рамките на обичайното, е резултат от обикновен мързел. Човекът идва в храма и среща всичко наготово, обясняват му, как трябва да се прави, какво трябва да се мисли, как да се моли, как да пости. Той се интергира и постепенно сам започва да възпроизвежда това механично, плюс склонността към „реконструкторство“ и страхът да не се отклоним от образеца, страхът от другостта – всичко това, което е свързано със сложната историческа съдба на християнството в нашата страна.

Справедливото внимание и почит към традицията, доведени до крайност, довеждат до своята противоположност. Богословието не е свободно безотговорно размишление, скрито зад „научна обективност“, а дело на живота, произхождащо от догматите, които са изразени в учението на Църквата. Това не е някаква абстрактна доктрина от миналото, а изразяване на живото, трайно във времето отношение на Църквата с Христос и чрез Него със света.

Ако попитаме съвременните вярващи какво е това богословие, навярно много ще отговарят, че това е за светите отци, че е много древно. Защо липсва усещането, че богословието е живо, че се развива, включително тук и сега?  

– Светите отци, които за нас са безусловно авторитет и камертон, са били съвременници на други християни и са живели в своята епоха – с нейната сложност и проблеми, преживявали са философски, културни и други колизии и дебати. Те са били живи, страдащи, преживяващи, съмняващи се и грешащи понякога хора. Дистанцията на времето скллонява съвременните хора към мисълта, че светите отци са свръхчовеци, които всичко вече са направили, и не е нужно ние вече нищо да правим; всичко е готово, а ние само вземаме това, което е достигнало до нас, и това е достатъчно. Но светите отци са творили в много тесен, драматичен, напрегнат диалог с философската езическа култура, живеели са в контекста на вътрешно-християнските богословски спорове. Такава наситена с острота полемика, мисли и живот, в далечните времена трябва да бъде за нас не гола информация, а източник на вдъхновение. Разбирайки тяхното наследство, приближавайки се към техния дух, ние сме длъжни да им подражаваме и да носим предадения ни огън на истината в съвременния свят.

Традицията не е древна пепел в сандъка, а огън, който  гори, докато се предава.

Защото днешният свят и днешната култура страдат необичайно и деградират без абсолютна цел, без истина, без красота. Секуларната култура, в това число интелектуалната, е ужасно, тягостно и угнетяващо нещо. Тя се втурва в пустотата, откъсната от реалността – всичко това, което Ницше нарече нихилизъм. Ницше е „духовният отец“ на нашата епоха. Той добре е разбрал незаменимостта на християнството, жизнената роля на богословието за културата и цивилизацията. Той е разбрал, че отказът от християнството води не към нов хоризонт на свободата, а води в нищото. Среден път няма, изборът е само един: Христос или нищото. Ницше е направил своя избор – безкрайното падение в ужаса на пустотата и безумието. Постмодерната култура е и отчаян вик на падането в бездната.

А ние, съвременните православни християни, можем ли в нашето днешно състояние да дадем нещо на света?

– Затова трябва в началото да погледнем внимателно себе си. Да видим, че християните не живеят във вакуум или стъклена топка, където нещо се реконструира и запазва; те говорят на някакъв неразбираем език, имат свои теми, своя атмосфера. Те живеят в света, който диша съвършено друг въздух, с други въпроси, измъчвайки се от това, което не могат да намерят в себе си. Християните дори и не подозират, доколко това, което търси света се намира в тях. Тоест, затворени в себе си, те не осъзнават достатъчно мисията да бъдат светлина за света.

Всички страни на живота в съвременното общество са секуларни, а руското общество* е много по-секуларно, отколкото западното. Под секуларност имам предвид това, че религията е важна в живота за много малко хора. Става дума не за посещаемост на храмовете, а доколко във всекидневния живот хората се ръководят от разбирането за реалността като творение, доколко сериозно се отнасят към Евангелието.

Нерядко хората, считащи себе си за християни, възприемат света така, както го възприемат и светските хора – като механична, безлична, обективна реалност. Според тях християнството не може нищо да каже за реалността, защото то е за вътрешния свят, за тайните на душевните преживявания.

Но в крайна сметка православното богословие не служи за безкрайно психологическо вглъбяване, а за реалното Божие откровение във всичко, за слава Божия, за истината, за благото. Това е безкраен призив към творчество, познание, любов към ближния, милосърдие. Но съвременният вярващ често свежда това неизчерпаемо богатство до психологическо самоизтезание и непрестанно “копаене” в себе си.

Това свързано ли е с егоцентризма на съвременния човек?

– Да, с егоцентризма, индивидуализма, позитивизма, утилитаизма. Съвременният католически философ Чарлз Тейлър написа книгата „Секуларният век“, в която проследява как „християнският свят“ става свят, в който религията е маргинална. Започва се от средите на западното християнство през Средновековието, когато се повява стремеж Католическата църква да повиши християнското самосъзнание на масите. В продължение на хилядолетие масовото съзнание на миряните в християнския свят е било близо до езическото, основни за християните са били магизмът и обредността.

Църквата предприела огромни усилия за християнското просвещение на масите, за станат те християни не просто по име, а да живеят по-християнски, да се стремят към развитие на християнския живот и творчество. В резултат на това през XII век масовото християнско съзнание действително започнало да надделява. Но това довело дотам, че към учещата Църква започнали да бъдат предявявани претенции: църковната йерархия и клириците не съответствали на този идеал, на който тя ги учела. Получило се така, че миряните в християнския си живот преуспявали повече, отколкото учещите ги клирици. Това станало причина и за Реформацията, за възникването на идеята, че между човека и Бога не е нужно посредничеството на църковната йерархия.

В края на краищата, дългият път на сложните и драматични промени довел до възникването на светското общество, което се позиционира вече извън християнството. Това се отнася и до западния, и до православния свят, а у нас секуларността стана дори още по-агресивна, отколкото в другите страни. Днес ние живеем в свят на религиозна неутралност, когато се предполага, че изборът предшества целите.

IMG_20190331_181547-450x600Но от богословска гледна точка не може да има никаква неутралност – невъзможно е да бъдеш неутрален към Христос. Нито ти към Него, нито Той към теб, защото „който не е с Мене, е против Мене“.

Всеки човек живее в контекста на сложните отношения, които богословието нарича сътворение. Богословието е християнската мисия според творческия отговор на Божественото Откровение, но то трябва да говори за всичко, за всяка една сфера на живота. Всяка наука и всяко знание и култура по природа са неразривно свързани с богословието, защото ние живеем в тварен свят и всичко, което съществува и се изучава, изхожда от Бога чрез Христос. Затова за християнина неутралност няма и не може да има.

Ние обсъждаме с десетилетия едни и същи идеи  

Какво се случва с родното богословие?

– Ние усвоихме това, което беше направено от предшествениците ни. В голяма степен на руски език и в неизмеримо по-малка степен се обърнахме към това, което ни дава светът днес. Това са огромни масиви от текстове, дебати, обсъждания. Ние практически бяхме изключени в продължение на сто години от световните богословски процеси.

Рускоезичната християнска мисъл все още се намира буквално в черупката си: в продължение на десетилетия се обсъждат едни и същи идеи. И това не се прави творчески, извън обвързаността с днешния ден и с тези процеси и проблеми, които се обсъждат в целия свят. Трябва да се излезе от обичайните кръгови пътеки и да се види, че светът е огромен, разнообразен, интересен и нееднозначен. Да знаем, че има много интересни съвременни, дори гениални богослови. Може много да се научи от католическите, протестантските, англиканските и други автори. Не е задължително да се съгласяваме с тях и да приемаме всички техни идеи, но е важно тези идеи за се знаят и обсъждат. Иначе се оформя съвършено периферна, маргинална ситуация на застой и въртене в кръг.

А водим ли дискусии?

– Да, но дискусии, които касаят основни и технически, вторични, допълнителни моменти. Дори там, където има претенция за богословска мисъл, тя е или преразказ на това, което вече е казано, или копаене в най-малките исторически детайли, в които може десетилетия да блуждаем, без да виждаме цялото, и така и да не разберем защо е нужно всичко това, как е свързано то с живота на Църквата, с въпросите и проблемите на хората, които живеят днес, тук и сега.

Как според вас се проявяват проблемите с богословието в съвременното църковно изкуство?

– Църковното изкуство отразява общата ситуация – прекомерният традиционализъм, транслацията на идеалистически романтизираните картини на прекрасното минало – смутно, замъглено, но разпознаваемо, така че най-накрая се появява нещо, съответстващо на някакъв образ на руско-православното. Но в църковното изкуство има хора, които се стремят да изразят красотата в своето творчество, обръщайки се към реалността на Божия свят и това послание, което Бог съобщава чрез Своето творение.

Тук е важен християнският образ на разбирането за творението и неговата история. Да, ние повтаряме, но повтаряме всеки път по различен начин. Ако повтаряме едно и също, ако копираме, това ще бъде типичен постмодернизъм. Християнският подход към изкуството е друг и е творчество: ние казваме същото, но по друг начин, съобразявайки се със сиянието на винаги новата красота. Но за това е нужно богословското виждане за света: какво е това творение, каква е тази развиваща се, трайна във времето музика, изразяваща тринитарната истина. Какво е историята – не хаос от случайности, а движение към Второто пришествие. Всяко уникално събитие получава своето съдържание и форма от Събитието – въплъщението на Христа, неслитното съединение на крайното и безкрайното, Божественото и човешкото в единна ипостас.

Такова видение на битието дава възможност на художника всеки път да създава нещо действително, истинско. Тогава той не изразява себе си, не си измисля „от вятъра“ нещо  от серията „всичко ми омръзна, искам нещо ново“, а художникът игнорира себе си, става инструмент на Бога, настройва се с ритъма на битието, встъпва в диалог, в общение с реалността чрез красотата. Защото красотата е свойство на битието.

Красотата е естетическа категория, а вие гледате на нея от друг ъгъл?

– Не, но аз говоря за богословската естетика. В модерната епоха разумът и волята на човека престанаха да съзерцават самостоятелното разкриване на Божественото Откровение в света, в битието, и се обърнаха към себе си. Субектът на модерната епоха е затвореното в себе си мислене, отчуждено от реалността. За него красотата стана субективна категория. А богословието говори за това, че красотата е красота на Христа, красота на Бога, и тя не зависи от човека и неговата способност на възприятие и мислене. Тя просто съществува, доколкото е Откровение на Бога. Човекът се удивлява от видяното и срещата с красотата е начало на славословието, начало на богословието, начало на молитвата. Красотата не е вторична декорация на някакъв възвишен и сериозен смисъл, а битието такова, каквото е.

Но какво да кажем за съществуването на безобразното, порочното? Съвременното изкуство на миналия век дава примери, когато всичко това се възприема именно като красиво.

– В епохата на модерността човек самоволно постави себе си в центъра и реши, че той е този, който преобразува обективната истина за себе си и счита, че може да я използва, защото знанието е сила. Неговата задача не е да съзерцава, да благовести, да се радва, да се сърадва с Бога в творението, а да експлоатира и подчинява на себе си света. Реалността започва да се възприема като неутрална, тя не е нито добра, нито лоша, не е нито красива, нито безобразна. Тези категории са субективни – понякога тя е неутрална и безлична, няма достойнства като Божие творение, с нея [човекът] не може да прави каквото поиска. Възникна идеята за творчеството като самоизразяване – източникът на творчеството лежи в мен и аз го изхвърлям навън – на картината, в музиката, в поезията.

Богословите не измислят нещо от себе си

Вие преподавате философия в светски ВУЗ. А хубаво или лошо е да има  катедра по теология в светско висше училище?

– Само по себе си това не е лошо, но е въпрос на съдържание. Ако на вратата на кабинета си сложиш табелка „катедра по богословие“, това нищо не променя. Трябва дълга и тънка работа, добре разработена програма, уникални специалисти. Например в технически ВУЗ са нужни хора, които са ориентирани в съвременното богословие, във философията на физиката.  На Запад има много примери за блестящо богословско осмисляне на съвременните естествени науки. За да не започнем да преподаваме на студентите в съвременните ВУЗ-ове курсове по учебници от XIX век, когато са били други представите за физиката, биологията и т.н., ни е нужен богословски поглед върху съвременните проблеми на физиката. Нуждаем се от западните текстове за диалога на богословието и науката и тяхното качествено обсъждане. Затова човекът, който се занимава с богословска естетика, ще бъде по-подходящ за някакъв художествен университет или консерватория.

А какво ще кажете за преподаването на богословието в семинариите?  

– То съществува като школска дисциплина, нужна за подготовката на свещениците. Основното богословие е пастирското богословие – целият този комплекс [от знания] се е сформирал в продължение на столетия. Когато начинаещите свещеници излизат от семинарията, получават диплома, отиват в енорията, служат, извършват требите и след месец вече нищо не помнят от това, което са учили пет години. Назубрили са, взели са изпита и са забравили всичко. Семинарското образование е само един аспект от богословското знание.

Главното в богословието е актуалната отговорна мисъл на християнската общност за себе си и за реалността.

И тази мисъл трябва да се осъществява не случайно, а на определено философско и културно ниво. Винаги има хора, които по-добре от другите могат да формулират тези мисли и да ги изразят, да търсят, да са в крак със съвременните проблеми, да четат и пишат. Ако такъв човек се намира в конкретна църковна енория и сподели своите изследвания и открития с другите хора – това е прекрасно, защото далеч не всички имат време и възможности за това.

На Запад в някои общини има такава длъжност – по правило щатен богослов, който е и преподавател в университета или семинарията, но може да бъде и академичен учен. Той работи към енорията, занимава се с просветителска дейност, чете лекции и беседва с хората.

Какви са различията между такъв богослов и катехизатора?

– Катехизаторите извършват първичното обучение в основите на вярата, догматиката, основните моменти от църковния живот. Те не поставят дълбоките въпроси за реалността, за обществото, за изкуството. Кой катехизатор ще разсъждава върху темата за богословската актуалност на съвременното изкуство? Богословието е насочено към повишаване на интелектуалното и културно ниво на вярващите, на тяхната откритост и проверка за съответствието на вярата им с техния живот.

„Как ще отида при енорийския богослов, ами ако той каже нещо от себе си?“ – ето тази реакция може да се чуе сред енориашите.  Как да бъде тогава? Ами ако те критикуват?

– Ако човекът е с добри намерения и критикува отговорно, аргументирано и убедително, това е нормално и полезно за цялата общност. Различието в богословските мнения е хубаво – не са длъжни всички да мислят абсолютно еднакво за всичко (разбира се, не става дума за догматите). Иначе няма да бъде вече жива общност, а някакъв инкубатор. Нищо чудно, че апостолът казва: А и трябва да има помежду ви разногласия, за да изпъкнат достойните между вас (1 Кор. 11:19). И още: Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте (1 Сол. 5:21).

Ние не сме длъжни да гледаме само православни телевизионни канали, да слушаме само православно радио, да четем само православни книги и статии. Тогава ще останем в своя пашкул и няма да разберем какво се случва около нас.

Освен това богословите не измислят нещо от себе си. Те влизат в критичен диалог, изхождайки от опита на Църквата, в това число и с нехристиянска мисъл и отговарят на критиката. Но тя не бива да бъде банална апологетика в стил „при нас всичко е различно, а вие всички сте лоши“, защото ако апологетиката остане сама, без позитивната философска и богословска работа, ще отиде в задънена улица. За да защитаваш нещо, трябва да го имаш. Как ще стане това, ако имаш само сандък със стари прашни книги, които не разбираш? По-голямата част от съвременните православни християни не разбират за какво им е всичко това. Ето, имало там нещо във Византия преди 1500 години, но ние сега имаме други проблеми: цената на нефта пада, пенсионната възраст се повишава, защо ни е цялото това богословие? На съвременните проблеми може да се погледне от друг, богословски ъгъл.

Как може богословски  да се гледа на цените на нефта?  

– Ние живеем в потребителско общество, което експлоатира обкръжаващия го свят, варварски унищожава екологията, раздува потреблението си, а води до изтощаване на природата и деградация на човека. Всичко това произлиза  от неправилно богословие, от виждането за човека като машина за потребление, чието желание е безкрайно то да расте, без да го удовлетворява. Това може да се избегне само тогава, когато за човека се говори като за същество, което безкрайно иска да се приближи до Бога. И само тогава човекът ще придобие пълнота и достойна посока на своя живот. Когато безкрайното неутолимо човешко желание от вертикала се превърне в хоризонтала за нещата само от този свят, то с нищо не може да се засити и човекът унищожава всичко около себе си.

У нас едва неотдавна започнаха да се появяват групи за изучаване на Библията, защото това е страшно. Но ако изучавайки, отидеш в неправилната посока?

– Естествено е желанието да се оградим със сложност, тъй като в нея не е просто да се живее. Трябва да мислим, да слушаме другия, да търсим, да се развиваме, да четем, да учим езици, да научаваме, да общуваме, да пишем. Но не всеки има такива душевни и морални сили, време и желание.

Много по-лесно е да изгоним всичко различно, да изчистим територията, да я пазим и да кажем: вече има ред, ще сложим една ограда и всичко ще бъде нормално. Но това не е християнски подход.

Ако апостолите бяха решили, че трябва да действат така, историческото християнство щеше да завърши още в своето начало. Но Божият промисъл е бил друг…

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Правмир


* Този анализ не касае само руското, но и българското общество, тъй като проблемите са сходни (бел. прев.).

Posted in Интервюта, Съвременност