Меню Затваряне

Притчата за Страшния съд

Прот. Александър Шмеман

Христос е казал следното: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен“[1].

Тази притча – „За страшния съд“, както отдавна я наричат християните – се чете една седмица преди Великия пост, когато Църквата ни призовава да проверим себе си, своята съвест, своя живот на фона на цялата пълнота на християнското благовестие, т.е. на фона на учението на Христос, и по възможност да се завърнем към главното – към самата сърцевина на това учение.

За мнозина често изглежда, че главното в религията – това са обредите и обичаите, красотата на богослужението, възможността да се докоснат до свещеното, до небесното, до божественото. Христовата притча за последния съд обаче ни открива, че всичко това ще бъде безплодно и ненужно, че то ще бъде пуста и мъртва религия, ако не се основава върху любовта и не води към любовта.

В крайна сметка нас ще ни съди Любовта. При това не любовта въобще, не любовта към абстрактното, към отвлеченото човечество – не. А любовта към живия и конкретен човек. В наши дни християнската любов е ужасно изопачена. В името на любовта към отвлеченото човечество нас ни призовават да не обичаме и да преследваме други хора, които ни заповядват да смятаме за врагове и по отношение на които дори жалостта и състраданието се оказват престъпление. В притчата за страшния съд обаче Христос сякаш ни казва: мечтите за щастието на отвлеченото човечество не само ще останат мечти, но и ще се обърнат в ненавист и жестокост, ако отначало не обърнем тази наша любов и тази наша грижа към всеки човек. При това не отвлечена, не теоретична грижа, а най-конкретната възможна. „В тъмница бях, и Ме споходихте – казва Христос, – гладен бях, жаден бях, болен бях…“ А какво друго може да означава всичко това, ако не че Христос веднъж и завинаги се е отъждествил с всеки човек и че затова християнската любов се състои именно в тази „невъзможна възможност“ – във всекиго да видиш, да осъзнаеш, да срещнеш Христос.

На нас не ни е заповядано да питаме и да анализираме – достоен ли е човекът за нашата помощ, заслужил ли е нашата грижа. Не ни е казано да проучваме: защо той е поставен в тъмницата и защо е гладен и защо е гол. Казано ни е да отидем при него с любов и само в тази любов, която никога не пита за заслуги, достойнства, възгледи и убеждения – да срещнем човека, изпратен от Бога в нашия, в моя живот…

Отново и отново ние разбираме главната, радостната тайна на християнството – тайната на личността, представляваща Божествената ценност във всеки човек – това, което можем и което трябва да обичаме в него. Именно тази тайна са отхвърлили и продължават да отхвърлят светът и господстващите в него идеологии. За тях човекът се определя от външното – от своята класова, расова или национална принадлежност, от своята полезност за отечеството, от своите заслуги или – напротив – от своите грешки и престъпления. Свои, чужди… Съюзници, врагове… Ние, те…

И ето че това, което всички правят, е да говорят – за освобождението на човека, за щастието на човека, за предназначението на човека, за борбата за светъл, щастлив и свободен живот. А на практика всички са обединени против някого, на практика всичко се движи само от страха, от подозрителността  и ненавистта. И така и ще продължава, докато хората не разберат, че да се обича човечеството, да се служи на човечеството е не само невярно, но и невъзможно, ако тази любов не е вкоренена в любовта към човека, към всеки човек … И именно в любовта, т.е. в признаването на самия човек, вън от всяка зависимост от нашите земни, „човешки, твърде човешки“ мерки и категории, до които ние свеждаме и с които оценяваме хората. Всичко това е осъдено веднъж и завинаги от Този, Който е казал и Който говори от името на всеки: Аз бях в тъмница… И това Аз е достатъчно, за да знаем, че всеки човек е наш брат, че Бог е дошъл при всеки човек и всекиго обича и че в лицето на всеки човек на мен ми е дадена възможността да осъществя самия себе си в Божествената, възраждаща и спасяваща любов.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014


[1] Мат. 25:31-46.

Posted in Неделни проповеди, Проповед

Свързани публикации