Меню Затваряне

Неделя на прошката

Прот. Александър Шмеман

На битово ниво последният ден преди Великия пост винаги се е наричал Неделя на прошката. На този ден в храма се четат думите на Христос: „Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“[1]. Вечерта пък, в самото навечерие на поста, в храмовете се извършва взаимното опрощение, така че да встъпим в поста, в периода на очистване, задълбочаване и освещаване на живота ни примирени един с друг.

Съвестта е тази тайнствена дълбочина на съзнанието ни, от която до нас достигат и разкаянието, и страстното желание за очистване, възраждане и поправяне. И именно разкаянието, този глас на съвестта, ни довежда като първа стъпка по пътя към очистването, към желанието да простим и да бъдем простени – до тази именно неделя „на прошката“. Но защо?

Защо точно прошката и жаждата да бъдеш простен с такава очевидност влизат в нас едновременно с пробуждането на съвестта – като първо нейно изискване, обърнато към нас? Затова, разбира се, защото точно съвестта ни показва самата същност на злото и неправдата – като разделение, като вина пред другите. Чрез устата на стареца Зосима Достоевски е казал: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко“[2]. На пръв поглед тези думи могат да ни се струват не само като нетърпимо преувеличение, но и просто като абсурд.

Че в какво точно ще съм виновен аз пред другите? – някак обидено и надменно ще запитат нашият разум и нашето „външно“ съзнание. Що се отнася до „морала“, той е възможно да се съгласи да признае, че да – в това-онова все пред някого действително съм се провинил, но – веднага ще добави успокоително – нима може да се живее без това?

Да оставим разума с неговите недоумения, да оставим дори и морала с неговите обяснения и оправдания и да послушаме съвестта – там дълбоко, дълбоко вътре в нас, където един тих, но така твърд и безпощаден глас ни говори: виновен си. В какво е тази вина? Не, тя не е в едните обиди и кавги, които, изглежда наистина са неизбежни. Не е и в повърхностните пререкания, нито в дребните раздразнения. Не, тази изведнъж станала така очевидна за мен вина е в друго – тя е в самия ми живот, който от край до край е пронизан от себелюбие, а това означава, че е съсредоточен върху мен самия, а това пък означава, че е отделен от „другия“, от „другите“, които за мен са се превърнали само в средство. Дори когато обичаме, тази любов е отвътре отровена  и осакатена от „аз“-а ни, той като и в любовта сме искали любимия единствено за себе си. И съвестта, само тя е тази, която изведнъж с безпощадна яснота ни показва целия свят като борба на всеки с всички, като постоянна „самозащита“ и затова „нападение“, като арена на животинска борба на всеки за оживяване. Ние си мислим, че враждуващите, ненавиждащите, проливащите кръв – това все са другите. Държави, народи, правителства. Но само да погледнем себе си и веднага ще намерим първоизточника на това разделение, на тази борба на всеки с всички, в която преминава и в която изтича целият ни живот. Едва след като усетим, едва след като осъзнаем това, ние започваме да чуваме с вътрешния си слух истината в думите на Достоевски: „Всеки е виновен пред всички – за всички и във всичко“. Както истината в едни други думи, казани от св. Серафим Саровски още преди Достоевски: „Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят…“.

Спаси себе си! Това обаче означава – спаси се преди всичко от онова изначално поробване от разделението, от тази твоя вътрешна отдалеченост от живота, от хората, от знайното или незнайно състояние на борба, в което живеем.

Прости и ще бъдеш простен! Та нали тъкмо в това се заключава и обръщането от разделението към единството, от враждата към любовта, от отделеността към съединението. Защото да простиш не е толкова просто. Както ние често казваме: „да престанеш да обръщаш внимание“ на недостатъците на другите или още по-лошо – „да махнеш с ръка“ по отношение на другите. Това ли не е равнодушие, това ли не е презрение, това ли не е цинизъм. Да прости и да бъде простен може само този, който изведнъж с цялата сила е осъзнал ужаса от отсъствието на любов в света, цялата бездънна печал на това самотничество, на което – в себеутвърждаването си и в себелюбието си – се е обрекъл човекът. Всичко това се изразява, всичко това звучи в молитвата, с която Църквата се обръща в Неделята на прошката: „Не отвръщай лицето Си от Твоето чедо, защото скърбя…“[3].

Ето я нея – тази светла печал, чрез която единствено стигаме накрая и до корена, и до същността, и до силата на злото: този студ в сърцето, това пресъхване на любовта, това тържество в света на самотното и обречено на самота себеутвърждаване. Молба за прошка, жажда да бъдеш простен… Както малко дете, което, провинило се пред майка си, тъгува за изгубения рай и любов, така и всеки от нас разбира, че с това обръщане на душата, със смекчаването на сърцето, с тази жажда за примирение вътре в нас започва и разрушаването на злото. И затова колкото и далеч да е всичко това от нашия хладен и жесток живот, в който натрапеният ни със сила „колектив“ не преодолява, а увеличава самотата на всеки, колкото и чуждо да би било всичко това на самия дух на времето ни, само тук – в силата на съвестта, в жаждата за опрощение и в обръщането на душата – с началото на нашето духовно възраждане.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.

Източник на изображението: sacredartpilgrim.com


[1] Мат. 6:15.

[2] Из романа на Ф. М. Достоевски Братя Карамазови (Част втора, Книга шеста, II a): „Всякий пред всеми за всех и за все виноват“ (бел. прев.).

[3] Голям прокимен за вечернята на Неделя сиропустна, из Псалом 68:18 (бел. ред.).

Posted in Неделни проповеди, Проповед

Свързани публикации