Меню Затваряне

Мъченичеството на отец Борис от Църква

Игумения Валентина Друмева

Роден е на 16 август 1902 г. в село Забел, Трънско. Завършил духовното си образование и се задомил за Гюна от съседното село Зелениград. Имали три деца: Николина, Любчо и Стефчо. Мариела е дъщеря на Любчо и внучка на отец Борис. Тя е съхранила документи за дядо си, когото не познава, но дълбоко се вълнува, когато раз­казва това, което е слушала за него.

След ръкоположението отец Борис служил в родното си село Забел. После се преселил в село Църква, Перниш­ко, което сега е квартал на Перник. Там служил като ено­рийски свещеник до 1944 г., когато бил жестоко убит.

Като се установил там на енорийско служение, той си купил малка къща, в която сега живее правнучката му Румяна, дъщеря на Мариела. Тя много се зарадва, когато разбра, че се интересуваме от съдбата на нейния прадядо свещеник. В семейната среда много била слушала за него като достоен служител на Църквата. Бил уважаван от всич­ки в селото. Веднага ни свърза е майка си, която е голямо вълнение ни разказа това, което е слушала от майка си и от баба си – презвитерата.

В домашния архив се пази един нотариален акт № 42 от 1942 г. за закупуване на една нива от 10, 2 декара от Витан Цветанов Шошоров в местността Гложге. Отец Борис се погрижил да осигури покрив и препитание на семейст­вото си, за да се отдаде всецяло на духовното си служение.

Той бил: „много добър и състрадателен човек“. По­магал на бедните. Не делял хората според идейните и пар­тийните им пристрастия. Когато се появило партизанско­то движение, не се страхувал да дава храна на партизани­те. За него това било обикновено християнско милосър­дие, независимо че не споделял техните идеи.

Защитавал ги пред властите, жалел живота на мла­дите хора, увлечени в идеята да търсят социална правда без Бога. Със застъпничеството си смятал, че ще им въздейст­ва да отрезвеят, защото доброто между хората идва, когато душите са пропити от християнските добродетели. Ненавиж­дал вътрешната борба на брат срещу брата и страдал.

В Живкова махала имало между партизаните една жена. Той много я жалел. Искал да й помогне да разбере, че тя като жена е призвана да дава живот, а не да го отне­ма с оръжие. Пращал й храна, увещавал я, но тя не се вразумила.

На 9 септември 1944 г. всичките му добрини се забра­вили. Стихията при утвърждаването на „народната власт“, помела спомена за състраданието, което отецът проявя­вал към всички. Дошло нареждането да се „чисти интели­генцията“. Това засегнало най-интелигентния човек в се­лото – свещенослужителя.

В края на септември една нощ късно в дома на отеца дошъл партизанинът Викенти и го повикал. Домашните не се разтревожили, защото отец Борис го закрилял много пъти и дори го избавил от смърт. При това те били съседи. Той се държал като приятел на свещеническото семейство. Но моралът му бил нисък, бързо изменил на верността си.

В това неспокойно време презвитерата останала сама с трите си деца. Мислела, че отецът е в сигурни ръце и нищо лошо не очаквала да му се случи. Но повече не го видяла. Той „изчезнал безследно“ като много негови съб­ратя, достойни служители на Божия олтар.

После се разбрало, че заедно с други арестувани от селото бил натоварен на камион през нощта. Отвели ги в неизвестна посока. „Оттогава ни вест, ни кост от дядо“ – казва през сълзи Мариела.

Убийството не станало непосредствено след 9-ти сеп­тември. Отецът нямал никакви политически прояви спря­мо новата власт. Затова той и всички селяни били спокой­ни, че нищо няма да му се случи, въпреки че започнало да се разчува за избити свещеници наоколо. После, в края на септември, дошло нареждането. Спо­ред изискванията трябвало да бъде включен и той в число­то на „виновните“. Тревогата в дома била голяма. Плач и неизразима скръб покрила този тих дом, където преди това се принасяли топли молитви и се водели духовни беседи. Отецът бил изряден като свещенослужител, проповедник и изповедник.

Цялото село посърнало. Синът му Любчо, тогава уче­ник в гимназията, утешавал майка си, че ще направи всич­ко възможно да издири скъпия си баща. Той не допускал, че е убит, защото знаел, че не се убиват добри хора.

Тръгнал да го издирва. Питал навсякъде, но никой не му давал отговор. След като истината се разбрала вече, някои от тези, които взели участие в злодеянието, отгово­рили, че това станало „по разпореждане отгоре“. Така „из­мили“ ръцете си от кръвта на отец Борис по пилатовски.

Никак не било трудно да се разбере кой бил главният разпоредител, когато се съставял списъкът за тези, които трябвало да изчезнат. Нямало съмнение, че това бил Викенти, който като бивш партизанин заемал първо място в новото управление и неговият глас бил решаващ.

Презвитерата после избягвала да го среща и да разго­варя с него, въпреки че той общувал като „невинен“ с хо­рата от селото. При това те били съседи и неизбежно често се виждали. Срещата с него наново отваряла раната в ду­шата на близките на отеца.

Относно мястото на убиването му започнали да се разнасят различни слухове. Несъмнено станало, че той и другите били убити извън селото и погребани в общ гроб някъде в Радомирско. Работата била тайна и ставала в мрака на нощта.

Мъката на презвитерата и децата била много голя­ма. Те не знаели гроба на отеца, за да изплачат скръбта си по него и да се утешат. Желанието им да се открие и най-малката следа останало в тях завинаги.

След 1989 г. Любчо бил вече покойник. Синът на оте­ца – Стефчо, който бил на 15 години, когато загинал баща му, решил да потърси поне неговия смъртния акт. Не ус­пял. Делата били беззаконни.

Той помнел разговорите с брат си Любчо, който искал да открие нещо за смъртта на баща си и решил да го сто­ри сега, когато вече можело. Децата на отец Борис много страдали като деца на „безследно изчезнал“ свещеник. Не им давали бележки да следват и тримата завършили само средно образование. И в работата им пречели. Страдали дори и братовчедите им.

Но, когато вече можело, Стефчо решил да потърси смъртния акт. Запазена е исковата му молба до Районния съд в Перник. Ще предадем тази молба по запазен препис, защото тя разкрива документално донякъде истината.

Подадена е от Стефчо Борисов Цветков от село Сту­дена, община гр. Перник, Софийска област. Против общи­на гр. Перник, кметство кв. Църква. Адвокат е Петко Грозев от Перник.

„Иск по чл. 443 от ГПК

Господа съдии,

Баща ми Борис Цветков Тодоров – бивш жител на с. Църква, община гр. Перник, Софийска област, безследно изчезва на 30 септември 1944 година, след като е аресту­ван от дома му. Оттогава и до днес нямаме никакво из­вестие от него. Впоследствие научихме, че е убит без съд и присъда.

Негови наследници сме: … (следват имената)

Баща ни е изчезнал при следните обстоятелства. На 30 септември 1944 год. около 22,30 часа е арестуван от къщи от лицето Викенти Лозанов Чаушки и оттогава нямаме никакво известие. Баща ни беше свещеник и уважаван човек и последното му местожителство и местоживеене бе с. Църква, Софийска област.

Акт за смъртта му не е съставен.

Моля на основание чл. 443 и следващите от ГПК, след като се убедите в основателността на изнесените в молба­та ни обстоятелства, да постановите решение, с което да обявите отсъствието и смъртта на баща ми Борис Цвет­ков Тодоров на 30 септември 1944 година и изпратите пре­пис от решението на община гр. Перник кв. Църква за съставяне акт за смъртта му.

ДОКАЗАТЕЛСТВА:

Представям и молим да приемете като доказателст­ва Удостоверение № 575/10.11.1992 г. на община гр. Пер­ник кв. Църква.

Моля да бъдат допуснати, призовани и разпитани, като свидетели лицата: (следват имената)

Настоящата предавам с препис за ответната страна.

4 декември 1992 г. гр. Перник.

С уважение: (подпис)“.

Мариела Любчова поясни, че свидетелят Дончо Черногоров бил син на един от убитите заедно с баща й. А Иван Живков бил съсед на свещеническото семейство. Той бил партиец и председател на ТКЗС.

Викенти не се издигнал в управляващите кръгове на „народната власт“. Той бил посредствен човек с ограниче­ни умствени способности. Останал да управлява в селото, но селяните не го обичали. Всички знаели истината за не­говото предателство, а вероятно и участие в убийството на свещеника.

Възмездието го постигнало още тука. Синът му полу­чил психическо разстройство и починал млад. А Викенти заболял от тежка болест. Останал на легло дълги години. Умрял в големи мъки. В страданието дано да е отрезвял за големия грях, който е сторил, и да се е разкаял.

А отец Борис от село Църква сега тържествува в не­бесната Църква като мъченик за вярата Христова.

По спомени и документи, предадени от Мариела Любчова Петрова. Перник – 8, кв. Църква, ул. „Паисий Хилендарски“ № 4, предадени в дома й на 1 септември 2009 г.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации