Меню Затваряне

Не за това се разказва в Евангелието

Светла Несторова-Асенова

Сядам да пиша този текст от умора и тъга, не заради многото въпроси, които си задаваме в дните на епидемията като вярващи хора, а заради „отговорите“, които уверено намираме и препоръчваме за истинни. Не съм си представяла, че практиката на причастяване може да заживее свой живот, нито че горката лъжичка ще се разрасне до размерите на всеобщо изкушение и ще заживее в карикатури с полу-футболен характер: малка иконоподобна фигурка на Христос, стъпила в лъжичка, шутира коронавируса право напред… Но най-вече не съм си представяла до каква степен сме склонни да подменяме Христос и с какво.

Подменяме Го с каквото ни дойде на ум и доказваме валидността на подмяната с „физически“ експерименти в псевдонаучни лаборатории (и истиннонаучни да бяха, все тая).

В руските лаборатории, използвайки огледални отражения, е установено, че осцилацията на ултразвуков диапазон на църковните камбани унищожава бацилите на чумата, а с тях и всички вируси, носещи се във въздуха – четем в уебстраницата на православен храм в южна България, където се аргументира необходимостта църковните камбани да бият всеки ден. А в едно писмо-молба, публикувано в електронна медия четем за „научно доказания ефект на камбания звън да убива бактерии и да не позволява на вирусите да се развиват“ (!).

Камбанният звън е прекрасен и хармоничен – разбужда сетивата, ободрява тялото и ни напомня за молитва, насочва мислите ни към Бога. Това е чудесно. Нека звънят. Даже и куп хубави и валидни причини се формулираха, за да бият камбаните и Слава Богу за това. Обаче защо ни е нужна „осцилация“ в „руски лаборатории“? За да приемем самия звън за лекарство? Нещо, което по наша воля ще ни реши проблема, ще ни защити, ще ни „оправи“, ще ни избави от страха, от чувството ни на уязвимост. Бием ги 15 минути, а литургиите да са непременно 5, ако не помогне, ще делим на 3,14.

Кръстния знак убива микроби и променя оптическите свойства на водата намираме в иначе популярен православен сайт, препечатка от руски вестник, наречен Живот, през руски уебсайт (и китайски да беше, все тая). Споделя го млад вярващ, самият той с научна кариера и конспиративно добавя „za syzhalenie vsjakakvi takiva nauchni resultati umishleno se krijat“.

Кръстното знамение носи дълбок богословски смисъл, то е форма на изповед на основни истини на нашата вяра – триединния и единосъщен Бог, двете природи на дошлия в плът Син, и предаването на цялото ни същество на тази Истина. Защо е нужно „бактерицидно действие“ да съпроводи нашата изповед, съдържаща се в кръстния знак? Да, той е мощно оръжие, но наистина ли ни интересува въздействието му върху оптическите свойства на водата при облъчването й в ултравиолетовия спектър? Или е по-важно като печат на нашата вяра върху тялото и душата ни и напомняне кои сме в подредбата на света?

Защо ни е това? Представете си някой, когото обичате и общувате с него ежедневно. Сега си представете, как започвате серия от експерименти, за да изследвате физичните проявления на тялото му/й или пък да докажете неговото съществуване и химичните ефекти на плътта и кръвта му. Как започвате с практики и заклинания да се опитвате да го принудите да направи това, което ви се иска в момента. Така ли си представяме любовната връзка? Това ли е вярата ни всъщност, затова ли сме в Църквата?

Суеверието е изобилие на страх и оскъдица на любов. Христос не ни призовава към страх, нито към невежество, напротив. Няма нужда да си невеж, необразован и инфантилен, за да си християнин. Да, той ни казва, че трябва да станем като деца, за да влезем в Царството, но децата не са глупави, а искрени. И се стремят към истина и знание, а не към нарочно ослепяване и оглушаване и подмяната им с нещо лесно. Чужда на децата е именно подмяната, лукавството. Суеверието не е чистота, нито невинност, а подмяна на Живия Бог с идол, на вярата – с връзване на червен конец, подмяна на молитвата – разговор с Бога, с четене „против уроки“.

А нашата вяра твърди, че зад този свят стои Създател – жив и личен, че даже и триипостасен. Със своя воля. И ние сме призвани към общение с Него. Нищо в нашата вероизповед не изисква намесата на руски лаборатории и японски учени, нищо. Ако се вслушаме внимателно в молитвите в началото на всяко богослужение или последование, няма да намерим никъде такова нещо. Молитвата Отче наш, Символа на вярата, 50 Псалом –  нищо не ни принуждава да направим компромис с разума и съвестта си, а само с егоизма си, със солипсизма си (чувството, че си център на света). Православието не дава рецепти, а сочи път. Страшно нещо е живият Бог – не можеш да Го подредиш, нито да Го контролираш. Нищо не можеш да си гарантираш, в нито един момент. Нищо не ти е сигурно, освен Любовта Му. И няма да ти остави никаква сигурност и лесна рецепта, освен Себе Си. Само това. И то е всичко.

Можеш да  пееш, да биеш камбани, да четеш псалми и да галиш изображенията на светците със златна боя и това е прекрасно, ако е от преизобилие на любов към Него, от надежда, от молба. Не можеш да Го впримчиш с това, което правиш, можеш само да Го помолиш. Елеят, светената вода, благовонието, поклонът – всички те са указатели към Него, а не рецепта за лечебна отвара.  Тропарът и кондакът са спомен, разказ, възглас, а не заклинания. Всички тези неща заедно са религия, тоест връзка.

Както в брака ни сме свързани от всичко, което правим заедно – вечерите, празниците и ритуалите, общите спомени и шеги, действията на телата, пръстените на ръцете, но всъщност всички тези неща са връзка към онзи другия, с когото сме свързани и той е в центъра на сърцето ни, и никой семеен ритуал и действие не може да го замести, няма смисъл без него. Така и всичко, което правим в Църквата ни свързва или отделя от Онзи, към Когото се стремим, но което и да е от тях, без Самия Него е мъртво, а ако опита да заеме мястото Му става идол, става самата мъртвост.

А Той не ни е оставил и грам съмнение в кого и как можем най-непосредствено да го намерим, на кого трябва да служим, за да служим на Него. Ближният. Онзи труден ближен, който често е самият ад за нас. Болният, гладният, затворникът, самарянинът, врагът. Онзи, който има нужда да го посетим, нахраним, простим, помилваме. Оня малкия, когото не трябва да изкушаваме. Бог ни е умил краката, преди да умре за нас, за да ни даде пример, какво да правим за брата си. Не ни е оставил никакво място за извинение и никакви лесни отговори. Посочил е Себе Си за отговор, казал ни е, че Истината е Личност.

Няма формула и ритуал, които да дават отговора на всеки въпрос или да ни купуват спасението. Няма. Има жива връзка с Жив, Абсолютен Друг – това изисква постоянно усилие. Изисква също жива любов към наличния ближен, защото ако в него (брата ни) не видим Него, значи не Го виждаме изобщо.

А за тези, които истински вярват в „осцилацията“ на камбанния звън и в „антибиотичния“ ефект на кръстното знамение и ги считат за ценности за християните: няма да докажете Възкресението в руска лаборатория (нито американска) и няма нужда от научно доказателство за истините на вярата. А от псевдонаучно – съвсем. В първия опит се крие гордост, във втория – лъжа и страх. Не знам, кое от двете е по-лошо и дали изобщо е лошо, не ми е работа да преценя. Но знам със сигурност, че не за това се разказва в Евангелието.

Posted in Публицистика, Съвременност

Свързани публикации