Меню Затваряне

Единство по време на пандемия

Ренета Трифонова

През този Велик пост за нас дойде голямо изкушение – пандемия, която обхвана целия свят. Това глобализирано, огромно кълбо, се оказа в плен на своята увереност, че човешкото знание вече няма граници и хората могат да бъдат заедно по всяко време и на всяко място чрез технологиите, създадени от човека. Тази изкуствено създадена „заедност“ обаче изведнъж се оказа капан, който щракна пред опасността от болест и смърт – много държави затвориха своите граници, хората спряха обичайните си дейности и дори се изолираха вкъщи от най-близките си роднини и приятели, за да опазят живота и здравето си – най-висшата ценност за днешния свят.

Вирусът засегна това, което човекът винаги е възпявал по различен начин – любовта и приятелството. В условия на световна пандемия той остана сам, без никого – сам в любовта си, сам с толкова много приятели и познати в света, в който когато поиска, може да стигне до всяка точка на земното кълбо. Човекът се оказа зависим от един микроскопичен и опасен противник, който просто го затвори у дома и блокира обичайния му живот.

Този вирус влезе, разбира се, и в Църквата. Едва ли някой някога си е представял, че ще спори по въпроса има ли зараза в Църквата и как да се причастяваме по време на пандемия. Но ето, че се случи. И засегна Тайнството на Църквата – св. Евхаристия и животът в нея.

Публикувани бяха мнения на руски, гръцки, български свещеници, и бе радостно, че толкова много християни четат, интересуват се, пишат, съгласни са, или не са съгласни с мненията, говорят дръзновено… Прочетох мнения на синоди, на знаменити богослови и всичко това много ме обогати и удовлетвори. Но през цялото време търсех още едно малко и много важно нещо, което ме интересуваше най-много. Не можах да си отговоря на въпроса, как ще се спасяваме в условия на пандемия, която изисква да останем сами, когато ние знаем, че като християни се спасяваме в общност?

Всяка енорийска църква е една евхаристийна общност в Христос. Ние заедно принасяме благодарствената жертва на общото дело и така живеем. Евхаристийната общност е нашата християнска същност, духовното ни семейство, тъканта на християнския живот.

Но ето, че смисълът на тази евхаристийна общност вече е поставен под въпрос само с действието на един микроскопичен вирус, защото колкото и да се бунтуваме, разбрахме, че ние просто не бива да се събираме в храма, за да извършваме общото дело, защото можем да предадем вируса на другите около нас и той да бъде смъртоносен за тях. Това, което бяхме чели в богословските книги, не можеше да остане реалност, защото животът в общност е свързан с приятелство, докосване, прегръдка, общуване. А вирусът нападна точно този вид общуване и принуди хората да се изолират. За колко време – все още не знаем. И ми се струва, не, убедена съм, че това беше важният въпрос, който измести всички останали.

Фактът, че толкова време митрополити и свещеници призоваваха да не отиваме в храма и да останем вкъщи, беше показателен за едно важно нещо – в какво сме се научили да вярваме. Ако се бяхме учили на грижа и отговорност към ближния, нямаше да е нужно призивите да бъдат така многобройни и настоятелни. Защото ако сме вярвали, че в Църквата няма зарази и там сме запазени от всякакви болести, ето, че тази наша вяра се оказа погрешна.

Световните медии донесоха вести, че са се заразили хора в храмове, на богослужение. Един такъв беше случаят с Киево-Печерската лавра, която е запечатана, след като митрополитът призовавал хората да се прегръщат, а впоследствие 4 монаси са болни, а други 50 човека са поставени в изолация*. Затова в такива важни моменти, когато трябва да се прояви разум, човек може да разбере в какво и как е вярвал. Вирусът е опасен и подъл противник, но той помогна в едно важно действие – започнаха да се рушат идолите на нашето благочестие.

Изведнъж това, което трябваше да бъде признак на християнско благочестие – да ходиш редовно на църква, стана невъзможно и дори опасно. Мнението, че „в Църквата няма зарази и никога не е имало“ се оказа не просто невярно, но и откровена измислица. Изведнъж покрай тази пандемия пролича, че българският народ е много благочестив, той редовно ходи на богослужение, причастява се, разбира от евхаристийно богословие и вирусология, и този народ се сети, че никой и никога не може да го накара да спре да ходи на църква. Поне за две или три седмици. Дори посланията на нашите митрополити да останем у дома и да се лишим от богослужение за определен период като жертва към ближния, увиснаха във въздуха пред  силата на „българското благочестие“.

Тази криза обаче повдигна завесата на нашия индивидуализъм[1], който толкова много се опитвахме да избегнем през всичките тези години на свобода във вярата. Веднага пролича, че ние трудно се съобразяваме и не спазваме неписаните закони на църковната общност, най-важният от които е законът за любовта.

„Новото в християнската заповед за любовта се съдържа в това, че ние трябва да обичаме ближния си като самите себе си. Това е нещо повече от поставянето му наравно с нас, от отъждествяването му с нас; това означава да виждаме себе си в другия, във възлюбения, а не в нас самите…“[2]

Любовта и грижата за ближния отстъпи място на любовта и грижата за собствените нужди – аз имам нужда да отида на църква и ще отида, каквото и да ми казват държавните и църковни власти. Аз вярвам, че няма да се заразя, защото Господ ме пази и никога няма да позволи да се разболея – този егоистичен начин на мислене и предизвикателство към Бога, започна да се разпространява по-бързо дори от коронавируса. Вярата в Тайнството отстъпи място на вярата, че няма да се заразим, а грижата за ближния започна да отстъпва място на грижата за себе си. И тогава пролича доколко ние можем и сме се научили на живот в църковна община. Това изпитание, пред което сме изправени, е изпитание преди всичко на личната вяра, на свободния избор, на отговорността, която стои пред всеки християнин. И може би то беше необходимо, за да осмислим за първи път какво точно ни е водило в храма досега – дали някакъв наш идол, благочестиво скрит в сърцето ни, или наистина желанието за общото дело на Литургията. Дали любовта към Христос или любовта към себе си. И вярвам, че след края на тази криза, ще осмислим Литургията наистина като общо дело, на което принасяме благодарствената жертва пред Бога за целия свят. Ще разберем, че Църквата е мястото на нашето спасение и че нашето участие в нея е важно и трябва да бъде постоянно, че нашият живот трябва да бъде… литургия.

За много хора в тези дни се оказа изкушение и начинът на причастяване. Причастната лъжица стана препъни камък, който повдигна буря от дискусии в поместните църкви. Но аз мисля, че не е толкова важно как ще приемаме Христос, важното е, пак да сме заедно, пак да принасяме благодарствената жертва, пак да служим една Евхаристия и пак да се причастяваме всички от една Чаша. Важна е Чашата, а не лъжицата. Спорът за лъжицата обаче измести фокуса от другия много важен проблем: как ще продължи да съществува църковната общност, която трябва да бъде „винаги всички и винаги заедно“ на едно място? Как ще продължим този начин на общение и принасяне на благодарствената жертва, когато Литургията е общо дело, а ние не можем да се събираме „на едно и също“[3]? Не измести ли въпросът за лъжицата въпросът за Чашата и общността, събрана около св. Дарове?

Църквата не може да съществува без живот в общност, защото християнската нравственост винаги е имала литургично измерение, а Литургията е основен център на християнския живот и тя е пулсът, с който тупти всяко християнско сърце. Но този начин на живот, който ни предлага страхът от болестта, трудно може да бъде приет от църковната общност, защото така тя се променя до неузнаваемост, а човекът се затваря отново в своята индивидуалност и самота: „Животът на Църквата не може да бъде отнесен към индивидуалната религиозност и морал, защото той винаги е кинониен, тоест общностен, „социален“, споделен живот[4].

Този важен разговор за общността ще назрява тепърва и ще се води в бъдеще. Може би сега е моментът да се зарадваме на тази велика Божия милост, която ни посочва колко е сладък плодът на този кинониен[5] живот и как не е възможно за човека да се спасява сам, извън него. А може би Бог изпитва и допуска за нас именно това – да осъзнаем какво е нашето разбиране за църква.

В тези дни обаче, когато спорим дали да затворим храмовете и да служат свещениците при затворени врати или да рискуваме да бъдем на Литургия с опасност от зараза, повече от всякога изплува важната тема за католичността на Църквата и нейната същност.

„Същността на Църквата може да се изрази с една дума – единство. Самият гръцки термин „ἐκκλησῐ́ᾱ“ (църква) означава, по определението на св. Кирил Йерусалимски „събрание на всички заедно в единство“[6] и то според прот. Георги Флоровски е немислимо без единството на вярващите.

Ние не можем да решим какъвто и да е проблем, защото между нас няма единство. Ако вместо да спорим кой е по-православен от другия, водехме разговора за католичността на Църквата и за нейното единство, за нас нямаше да има значение в този кризисен момент, че Литургията се провежда в определени храмове и не можем да присъстваме на нея заради строги мерки, именно защото Църквата е католична във всеки от своите членове и  „всяка църковна община, на което и да е място, е винаги живо въплъщение на цялостната същност на Църквата“[7].

Всички сме призвани към тази католичност, всеки един от нас. Разговорът за общността неминуемо открива и нашето задължение като християни да изразяваме това католично единство. Защото дори и само един храм в цялата епархия да се извършва богослужение в такъв момент, когато трябва да останем вкъщи, Църквата пак е в единство, тя пак е католична в лицето на всеки един от нас като нейни членове. Но разногласията в Църквата не са от вчера и съпътстват отдавна християнския живот.

„С печал трябва да признаем – пише о. Александър Шмеман, – че ако продължаваме да изповядваме единството на Църквата, както впрочем и останалите догмати с устата си, то в нашето съзнание това единство се е превърнало в почти отвлечено понятие или пък почти подсъзнателто ние сме подменили изконния му смисъл с наши собствени понятия“[8].

В критични моменти, когато християните трябва бъдат единни около общата Чаша, да проявят любов към ближния и да осъзнаят, че могат да бъдат опасни за другия до себе си, е необходима именно мисълта за това съборно единство. Ако ние не чувстваме тази католичност и не я разбираме с разума и сърцето си, естествено е да държим да бъдем в храма, защото единствено по този начин разбираме членството си в Църквата. Но ако за нас кинонийният живот е нещо повече от ходенето на църква, ако ние вярваме, че дори и да ни няма в храма точно в този ден, ние пак сме част от това Тяло Христово с вярата си в Тайнството на Църквата, за нас не би трябвало да е проблем отсъствието от храма по време на пандемия. Защото любовта към Бога и ближния надхвърля всяка друга любов.

*Бележка на автора: Статията е предадена за печат на 8 април 2020 г. Една седмица по-късно, когато излиза онлайн, в Киево-Печерската лавра вече има нови 63 случая и един починал монах. За повече информация виж тук

8 април 2020 г.

Източник: Вяра и Дело, брой 2 (22), година VI, април 2020 г.


[1] В своя труд „Библия, Църква, Предание“ прот.  Г. Флоровски казва, че да бъдеш християнин в миналото означавало не просто да принадлежиш към една общност, а да бъдеш с „братята“ в „заедност“ с тях, защото християнството означава „общ живот“, „живот в общуване“. Вж. Georges Florovsky, Bible, Church, Tradition: An Eastern Orthodox View, p. 59.

[2] Библия, Църква, Предание, Г. Флоровски, с. 51.

[3] Афанасиев, Н. Трапеза Господня. В. Търново: Праксис, 1999, с. 29.

[4] Тутеков, С. Общението – същност на живота. Християнство и култура/12/2004.

[5] Кинония  (гр. koinōnia) – приобщаване, общение, съпричастие и пълнота на живота в Бога.

[6] Шмеман, А. Неделни статии и беседи. София, Комунитас, 2014, с. 238.

[7] Пак там, с. 242.

[8] Пак там, с. 238.

Posted in Авторски, Вяра и Дело, Пандемия и духовен живот, Проповед, Публицистика, Съвременност

Related Posts