Меню Затваряне

Мъченичеството на отец Георги от Мазарачево

Игумения Валентина Друмева

Село Мазарачево, Кюстендилско, обединява маха­лите Боровица и Църна река. Църквата „Свети Никола“ е много стара, строена през робството. До север­ната й стена има пристроени две стаички, приличащи на монашески килии.

Едната се нарича „детска“, защото в нея се кръщава­ли децата от селото и махалите, където нямало храм. А другата носи името „мъртвилница“ понеже в нея оставяли да пренощуват покойниците, донесени от махалите. На другия ден свещеникът извършвал опело и погребение. За селото и махалите гробището било едно в Мазарачево. За­това и името му произлиза от турска дума със значение „гробище“.

В старинния храм служил свещеник Георги Николов Буков. Той е роден в село Скриняно, Кюстендилско, съсед­но на Мазарачево. Израснал в много бедно семейство. След като завършил семинария в София, работил известно вре­ме в Кюстендил. Бил много трудолюбив, честен и чист младеж. Работодателят му го оценил и той се задомил за дъщеря му Виолета.

След ръкоположението бил въдворен за енорийски свещеник в Мазарачево. Живеел на квартира в дома на Борис Христов Маренски. Къщата се поддържа досега. Тя е на два ката, съвсем близо до църквата. Селски път я отделя само от църковния двор.

Сега тя се поддържа от внучката на Маренски – Уляна Боянова Калева, която живее в града, но през лятото остава в нея на отдих. Тя беше добра да ни въведе в южната стая на горния етаж, където живяло свещеническото семейство, и да ни предаде спомени по разказите на роди­телите и на баба си.

Отец Георги по спомени на стари хора от селото бил: „млад, строен, хубавец“. Служел много хубаво. Църквата се препълвала с богомолци. Камбанарията е висока и на десетина метра от храма. Като забиела камбаната срещу неделя и голям празник, малкото китно село се разведря­вало. Селяните спирали дневния труд и се прекръствали. Хубав ред имало и за работа, и за отдих, и за молитва.

Но дошло „партизанското време“. Отец Георги бил жестоко убит от партизани и то от самото село. Това ста­нало към 24-25 май 1944 г. Съседката Цвета Цекова, сега на 90 години, с бистра памет разказва за случилото се през нощта. Тя била свидетелка, разбира се, отдалече наблюда­вала през оградата, защото било опасно.

Вечерта отец Георги късно се прибрал у дома си. Бил заедно с Георги – млад мъж от Македонско. Работата била организирана. Всичко това старателно проследила друга съседка, която поддържала връзки с партизаните. А те били съвсем близо, скрити в камбанарията, точно над дома на свещеника. Тя е висока, мястото е стръмно и те оттам също наблюдавали връщането на свещеника.

Отецът се прибрал, чакан от презвитерата и единст­веното им момченце, което било малко. Още не ходело на училище. Под тяхната стая били домакините Борис и Цве­та Маренски. Пролетната вечер била тиха. Никой не подо­зирал, че ще се случи нещо страшно.

Неговата съседката, която била ятак, изтичала и обадила на партизаните, че отецът вече се прибрал. Те изско­чили въоръжени, нападнали дома, влезли в стаята на све­щеника и го убили пред очите на презвитерата и невръст­ното им дете.

Убийството било много жестоко. С нож бил клан и насичан на много места. Кръвта започнала да тече от дър­вения таван в долната стая, където били стопаните.

Изведнъж се чул силен писък и селото се стреснало. Излизали хора от домовете си, но като разбирали какво се е случило, не се приближавали. Страхували се партизани­те да не са наблизо. Станало „по-страшно от война“. Дете­то силно изплашено плачело с висок глас сърцераздира­телно. Чак отвън на открития балкон и дори на двора се чувало силно хъркане. В големи мъки умирал свещеникът. Стопаните се разтичали за лекар. Но отецът, който силно треперел, издъхнал.

Предателката се казвала Станка, а съпругът й Данко. „Тя не беше добра жена“ – казва за нея баба Цвета. Хора склонни към грях лесно приемали идеите на безбожието. Делото е демонично.

Дъщерята на Маренски – Добринка, била тогава на 11 години. Тя е майка на Уляна. Разказвала как детето пищяло, как кръвта течала като поточе от тавана, как селото онемяло от страх. В тази стая след това никой не искал да живее. Някакъв тайнствен страх ги изпълвал.

Партизаните, силни с оръжието пред мирните селя­ни, горди напуснали селото, още преди да издъхне свеще­никът, уверени, че ще умре, защото бил „накълцан“ цели­ят. Убиецът е Стоян Любенов – партизанин от същото село, увлечен от новите социалистически идеи.

Казват, че не се смущавал от злодеянието, което из­вършил. Бил млад, смел и мислел, че е извършил геройст­во в името на народното добро. Причини нямало. Трябва­ло според указанията на партията да се „чистят“ духовни­те лица, като хора, които заблуждавали народа.

„Но, който вади нож – от нож умира!“ – повтарят се­ляните духовната закономерност. Стоян отишъл на фрон­та и не се върнал.

Единственият пряк свидетел на страшната картина, който се осмелил да се приближи, бил бащата на Младенка – Йордан, църковен клисар. Сега тя е клисарка и разказва какво е говорил баща й за случая. Той се престрашил и отишъл да утешава изплашеното семейство.

Сутринта съобщили на бащата на Виолета в Кюстен­дил. Той дошъл да вземе тялото на убития свещеник, за да го погребе там. Вдигнали с клисаря тялото на убития и го сложили в каруцата. Тя цялата се изцапала с кръв, защо­то всичко било в „кръвища“.

При изнасяне на трупа на свещеника никой от селото не смеел да се приближи от страх. Знаело се, че има наб­людение и ще се отмъщава. За това ли, че дядо Йордан присъствал, изразявайки явно съчувствие, или по други причини, но на 9-ти септември същите партизани убили сина му Стойне, който бил ученик в гимназията.

Тогава отново селото било изтръпнало. Партизаните дошли от с. Драговищица, където бил милиционерският участък. Установили новата власт в Мазарачево и убили още няколко „народни врагове“. Били убити: младежът Митко, кръчмарят, съпругата му и други.

Станала „голяма сеч“ в това малко село и то за „нищо“. Ето затова се смята, че възмездието постигнало убийците. Всички до един били убити по време на Втората световна война, съвсем скоро след злодеянията, твърди баба Цвета. Общо от Мазарачево имало убити 16 момче­та, участници във войната.

Селото сега заслужено носи името си на гробище. Много братска кръв се проляла. Песните и хората в село­то престанали. Църквата била затворена. Само стари хора прекрачвали прага й на празник, за да запалят свещ за здраве на близките си и за упокой на починали и избити.

Всеки се питал: „Защо беше нужно да се лее толкова кръв?“. Селяните били мирни и щели да приемат новата власт без съпротива, защото е власт, крепена с оръжие.

По-мъдрите стигали до точната истина. Те си обясня­вали случилото се с присъствието на някаква демонична сила, която, като влезе в човека, го превръща в звяр. И тя си избирала хора със слаба вира и нисък морал. Те, обла­дани от нея, не знаели какво правят, както мъчителите и убийците на Христос, фактът, че започнали със свещени­ка, говори, че имало демонична омраза към духовността. Затова селяните твърдят, че „за нищо“ станала тази голя­ма сеч в малкото село.

Между селяните, дълбоко покрусени, започнали да се разказват различни „знамения“. Тълкували се сънища, за да се потърси в това изгубената правда. Клисарят дядо Йордан разказвал, че сънувал убития си син Стойне, кой­то бил погубен само на 19 години.

Този сън бил отражение на много тревожни негови мисли, които правели неспокойни безсънните му нощи. Сънувал, че Стойне язди като на кон някакъв човек. Са­мият той проговорил и попитал баща си: „Тате, познаваш ли този човек?“. Баща му отговорил, че не го познава. То­гава Стойне му казал, че това е неговият убиец.

Веднага дошло тълкуването, че убиецът се мъчи на другия свят, а убитият е свободен. Отплатата дошла след смъртта. Този сън, плод на неизразима родителска скръб, се тълкувал от гледище на възмездието за сторен голям грях. Той не е пророчески, защото Бог определя отвъдната участ на хората и раят не е място, където се отмъщава, както правят хората в земния живот.

Но разказаното от дядо Йордан се повтаряло от уста на уста тайно като урок за тези, които са склонни да вър­шат злодеяния. А Миладинка след разказа на баща си, заключи: „Всеки горе си получава заслуженото“.

След тази „сеч“ в селото всичко тръгнало назад. Пар­тизани и партийци се ориентирали към големия град и заели високи постове. Забравили родния край. А селяните, привързани към своето огнище, по неволя започнали да се изселват, понеже частната собственост била забранена, а препитание нямало.

Когато служил в селото отец Георги, то имало 300 жители, а сега са само 20 старци. Някога училището съби­рало 100 деца от Мазарачево и махалите, а сега е в разва­лини.

Тъжно е. Църковният двор е обрасъл в бурени. Баба Миладинка отваря само на голям празник църквата. Стари­те хора едва се изкачват по стръмнината, за да се помолят.

Двете стаички към храма задържат вниманието на посетителя и извикват много размисли. Там някога влез­лият получавал духовни уроци. Те напомнят за цветущото време, когато хората с чиста вяра били по-добри.

Споменът за отец Георги Вуков в Мазарачево и сега е жив. Всички стари хора говорят за него с болка и тъгу­ват за „хубавото време“, когато той служел и сладкогласно пеел в светия храм, когато хората отивали там за молитва и с нея ставали по-добри, когато ведър камбанен звън проехтявал над селото и празнична радост изпълвала всеки дом и всяко сърце.

По спомени на: Цвета Ценова Матова – деветдесетгодишна, Миладинка Йорданова Мъглева – родена в 1930 г. и Уляна Боянова Калева, София, жк „Люлин“, бл. 527, ап. 40.


Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Рубриката води: Николай Джорев

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации