Меню Затваряне

Мъченичество на отец Георги от Гълъбник

Игумения Валентина Друмева

Селото носи името на гористата местност, в която е основано. Там имало много гълъби. Старото средновековно селище било на 2 км от сегашното. Църк­вата „Свети Николай“ е стара, строена през 1869 г.

Селото носи името на гълъба – символ на мира, но то познава страшно кърваво размирие, свързано с проливане на братска кръв, при което се родил един мъченик, него­вият енорийски свещеник.

Отец Георги Иванов Дангъров заместил стария местен свещеник отец Методий, който починал през 1930 г. Роден е в село Долна Диканя, Радомирско. Родителите му – Иван и Марийка, били много благочестиви. Имал трима братя: Йордан, Кирил и Рангел и четири сестри: Стефана, Рилка, Василка и Кремена.

Учил се в началното училище в родното си село. След това завършил гимназия в Радомир и Духовна семинария в София. Задомил се за Христина от село Гълъбник. След ръкоположението станал енорийски свещеник в Гълъбник през 1934 г. Служил десет години в това село.

Построил си малка къща. Имали четири деца: Стай­ко, Митко, Симеон и Емилия. Синът му Симеон живее сега в нея и разказва за трагичната смърт на баща си.

При установяването на атеистичната власт на 9 сеп­тември 1944. г. от селото били убити десет души, освен свещеника. Те били: кметът, фелдшерът, чиновници, все от интелигенцията на селото.

Арестували ги, измъчвали ги дълго и ги убили на 10 октомври 1944 г. Отец Георги „нямал никаква вина“. Не е участвал в партии, не се месел в управлението.

От селото имало партизани и те се разпореждали. През юни 1944 г. бил убит Кирил Пчелински, 29-годишен млад човек. Той бил хванат, интерниран в концлагер, след кое­то го убили. Сред селото е паметникът му.

Отец Георги не очаквал, че ще го сполети такава участ. Но през нощта бил направо „отвлечен“ от дома си. Заедно с десетте души от селото и още други от околните села бил качен в товарна кола. Откарали ги към с. Чуковец. Смята се, че са избити в гората между селата Гълъбник и Чуко­вец. Гробът им не се знае.

Презвитерата и децата се изплашили. Тя много „пре­теглила“. Останала с четири невръстни деца. Къщата им, състояща се от две приземни малки стаи и една по-голя­ма, била отнета и превърната на училище.

Свещеническото семейство останало на улицата. За тях нямало нито грижа, нито милост. Даже ги презирали като народни врагове. Понеже била родом от Гълъбник, тя се приютила в дома на баща си.

Починала в Гълъбник, но още след загубата на отеца тя направила гроб и поставила надгробен паметник на отец Георги, но тялото му не било там. После децата й погреба­ли в същия гроб майка си. Там отивали на задушници да почетат паметта на отеца.

Децата израснали и се пръснали. Отишли да учат в София, Радомир, Дупница. Всички завършили средно об­разование. Като деца на убит свещеник по-високо образо­вание не им се полагало.

Разсипало се не само едно семейство, но и църквата.

А духовният живот в селото замрял. Атеистичното възпи­тание на подрастващото поколение било задача от пър­востепенна важност. Плодовете са горчиви. Сега почти не се среща млад човек по селските улички.

Църквата била изоставена. Няколко пъти била окрадена, както навсякъде у нас. Сега се ремонтира от младия кмет на селото. Той полага много грижи, но няма млади хора да го подкрепят. Селото някога имало 1300 жители, а сега са 250, от които повечето приходящи от градовете. Училището едва се крепи.

Гонителите на вярата не били щастливи. Всички имат тъжни лични драми – възмездие за злодеянията им. Например видният партиец Георги Соколов не успял да изгради щастие за семейството си без Бога. То се разпад­нало. Останал на стари години тъжен самотник. Дано да е дошло разкаянието.

И Симеон – синът на отец Георги, е самотник сега, но при него е съвсем друго. Съвестта е чиста, вярата – креп­ка. Заварихме го седнал на скамейката пред малката портичка. Погледът му е ведър, озарен от светли мисли и тиха тъга. Той не помни баща си. Едва извиква в съзнанието си образа му. Повече помни вида му в черно расо.

Като говори за него, очите му плуват във влага. Не каза лоша дума за убийците на баща си. Претърпявал в училище пренебрежителното отношение на децата, чийто бащи били начело на управлението, и си мълчал. С кро­тост победил лошите настроения.

Станал счетоводител на селската потребителна коо­перация и после председател на същата. Прекарал скромно живота си, без да търси сметка за злодеянията спрямо баща му и цялото семейство.

А особено като малък много разпитвал майка си за него. И той знае само това, което е слушал от нея. Тя му разказвала, че отецът бил много грижовен баща. Купил две нивички. Обработвал ги, поддържал къщата. Но топ­лото огнище загаснало.

Симеон показва снимки на баща си е голямо вълне­ние. Малко говори, защото болката го задушава. А в дома му е топло. Атмосферата е благодатна. Израснал без ба­щина грижа, но се съхранил, защото вярата в Бога го кре­пяла и пазела от лоши увлечения.

Споменът за баща му, който бил достоен свещеник, го възпирал от лоши постъпки. Той още като дете носел с достойнство името „попски син“. Сега е щастлив, че е син на мъченик за Христовата вяра.

 

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации