Меню Затваряне

Господнята молитва

Митрополит Антоний Сурожски

Продължение от Когато се молим, трябва да казваме нищо друго, освен истината

Към Господнята молитва Отче наш може да се подходи от две различни точки. От една страна, преподадена ни от Сина Божи, станал Син Човешки, по същността си тя е действително с молитва на синовството въобще и на синовството на Христос, за Когото е казано: Бог така възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син за спасението на човечеството. От друга страна, Господнята молитва е цялостен път на живот; тя е път, тя е ръководство. И ако Христос е казал за Себе Си, че Той е и Пътят, и Истината и Животът, то и за Господнята молитва може да се каже нещо подобно: тя е път, тя ни открива истината и ни довежда до истинския живот.

Ще започна с първата част на молитвата и ще говоря за това, в какъв смисъл тя е молитва на синовството. Разбира се, думите Отче наш вече говорят за това. Да се обръщаме към Бога, към Небесния Отец, към Твореца на вселената, към Вседържителя и да Го наричаме Отец може само при наличие на съзнание за нашето синовство и за това, че Бог действително е наш Отец, а не властелин. И не само това. Ако се взрем в началните думи на тази молитва: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята – ясно виждаме, че цялото внимание, цялата грижа на онзи, който произнася тези думи, са обърнати към Бога и Отца, към Неговата воля, към победата на Неговата правда, към въдворяването на Неговото Царство, към прославянето Му на земята, както и на небето. Тази молитва започва с утвърждаването, че всичко, което имаме и всичко, което самите ние представляваме, можем да забравим, макар и само за миг, и да пожелаем слава на Този, който е Наш Небесен Отец, да пожелаем да се изпълни Неговата блага, чудесна воля и да се възцари на земята Неговото Царство, което е Царство на любовта, братството, единството, чистотата, съвършенството. В тази част молитвата Отче Наш е в пълния смисъл синовна молитва, в която молещият се вече мисли не за себе си, а за Този, Когото обича повече от всичко – за своя Отец.

Втората част на молитвата може да ни озадачи, защото, погледнато конкретно, като че ли не говори за същото. От този възклик, от тази молба всичко да стане по Божия ред, ние като че ли слизаме на една по-ниска плоскост, мислим за земята, за себе си: насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия. Защото Твое е Царството и силата и славата, на Отца и Сина и Светия Дух… Ето този завършек: Защото Твоя е славата, Твое е Царството, Твоя е силата ни възвръща към първоначалната тема за нашето сърдечно синовно обръщение към Бога. Ние молим за всичко това, защото Господ за нас се е възцарил в нашето сърце, ум и, доколкото е възможно, в нашия живот; Той е станал наш Господ, смисъл на живота ни, наша любов. Тогава става понятно какво е съотношението между началото и средата на тази молитва: средата на молитвата действително говори за нас, но нима ние не сме част – и понякога така измъчена и така опорочена част – от тази земя, която трябва да превърнем в Царство Божие, за да бъде Бог всичко у всички (1 Кор. 15:28)? Тази част от молитвата е вик на жадуващата душа, повик – човекът сам да стане достоен син: не само в мечтата и желанието си, не само по вяра, не само в своята надежда и в зачатъка на своята любов, но с целия си живот да стане способен да строи това Царство. А за това са нужни определени условия.

И така, прошенията, които се съдържат във втората половина на Господнята молитва, са като че ли обърнати към самите нас, след като в първата част цялото внимание, цялата любов, целият порив на душата са били обърнати към Бога. Ето затова се молим за себе си така настойчиво – защото сме призвани от Бога да бъдем на земята проводници на Неговата воля, строители на Неговото Царство. Както е казал един от древните Отци, св. Ириней Лионски, славата Божия не е нищо друго, освен човек, достигнал своето съвършенство, своята пълнота… Затова ако не станем наистина синове Божии, дъщери Божии, ако не достигнем до зрелостта да виждаме в Христа (разбира се, в достъпната ни степен) Царството Божие, за което мечтаем и се молим, това Царство по никакъв начин не може да се въдвори на земята.

И ето, обръщаме се към Бога и го молим: насъщния ни хляб дай ни днес… Този израз има две значения. Първото, което веднага ни идва на ум, е: не позволявай да загинем, да умрем от земна нищета, от глад, от студ, от недостиг на това, което е нужно на тялото… Но изразът има и друго значение: не допускай да загинем, заради лишение от онова, което храни и душата, и тялото, и живота ни – не само земния, но и вечния… В руския превод не е така ясно, но гръцката дума, която се употребява на това място в молитвата, означава „свръхестествен хляб“ – това не е само хлябът от житото на нашите поля, а онзи Хляб на Живота, Който принадлежи на Вечния Живот. От Евангелието знаем за какъв Хляб става дума: Христос е Хлябът на Живота. Чрез Своето присъствие, чрез Своята благодат, чрез това непостижимо Бого-вселение, което е станало достъпно за нас, ако Му повярваме наистина – Той ще стане храната, самият Живот на нашия живот. И затова, когато се молим Господ да ни дарува хляба на живота, ние трябва да помним, че това е и земният хляб: нали Господ знае нашите потребности и милосърдно, с обич мисли за всяка от тях, за най-незначителната и за най-насъщната. Но ако ние се молим синовно, трябва да помним, че основното, за което молим, е онази Храна, която ще направи душата ни крепка и жива, способна на подвига на вярата, на подвига на живота.

Следващото прошение играе огромна, решаваща роля в нашата съдба: прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, тоест, прости ни, Господи, както и ние прощаваме… С тези последни думи измолваме нещо много важно за себе си, защото съвсем рядко ще се намери човек, който да няма в душата си горчилка от друг човек; не говоря за ненавист, а просто за нелюбов, за отвращение, за горчивина. И ето пред нас застава въпросът, или по-точно изискването: ако ти не прощаваш, ако ти не се освобождаваш от тази отрова, от тази ненавист, от душевната си студенина и коравосърдечие, не очаквай, че ще влезеш в онова Царство, където всичко е любов – не затова, че Бог ще те отхвърли, а защото подобното от подобно се познава и защото за да се насладиш на любовта, трябва да бъдеш способен на любов. Това е реално, това е правдиво и в най-обикновените човешки отношения: ако някой ни обича, а ние не умеем да откликнем, тази любов не стига до нас; понякога тя се превръща за нас в бреме, в робство, в ограничаване на нашата свобода. Ако сме способни да се отзовем на любовта, на прошката, на дружбата, ние можем да ги възприемем. Ако искаме да получим от Бога прошка, мир, примиреност, и самите ние трябва да се научим да даваме същото на хората, които ни обкръжават: да простим, както и на нас е простено. Ако не простим – Бог все пак ще ни прости, но ние не можем да приемем Неговата прошка.

И по-нататък: и не ни въвеждай в изкушение. Това е много трудно място, защото думата „изкушение“ на църковнославянски език не значи това, което е в съвременния руски. Тя означава изпитание, а не „изкушение“ в съвременния смисъл на думата. Гръцкият текст тук също е труден за превеждане. Всъщност може да се каже така: не допускай да загинем в момент на изпитание, не позволявай да се изправят срещу нас изкушения и изпитания, с които нямаме сили да се справим. Може да се добави: Господи, дай ми мъдрост, дай ми мъжество, дай ми разум и внимание;  и всичко това заедно: вниманието, съединено с мъжество, мъдростта, съединена с дръзновение, но не с дързост, не със самомнение, че „ще покажа кой съм и какво мога“, че морето ми е до колене и че ще се справя с всичко. Не ме въвеждай в изкушение, направи ме мъдър.

И накрая, но ни избави от лукавия. За съвременния човек, особено за възпитания в атеистичен или антирелигиозен дух, мисълта, че „лукавият“ действително съществува, че съществуват тъмни сили – не само неосветените тайници на нашата собствена душа, на тъмни бесовски сили, – с трудно приемлива. Разбира се, ние имаме свидетелства на милиони хора и на хиляди светци, които опитно са познали и са усетили тяхното съществуване и страшната им сила над нас. И тук отново може да се каже: подобното се познава от подобния; ако носим в себе си нечистота, сквернота – използват я тъмните сили. Ето затова молим, избави ни – тъй като сме твърде слепи за тези сили, твърде безсилни и не знаем как да се справяме с тях, не знаем какво да правим… Защити ни, Господи, само Ти (и това се вижда от цялото Евангелие) с едно-единствено властно слово можеш да спреш тяхното действие и да ги изгониш!

Следващата беседа ще започна с пояснение на последното тържествено възклицание: защото Твоя е силата и славата… – и ще опитам да покажа по какъв начин цялата тази молитва може да бъде за нас изпитание на съвестта и път към Бога, към синовството…

Следва продължение

Превод: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний (Сурожки) „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005

Posted in Беседи, Молитвата и животът

Свързани публикации