Меню Затваряне

Раздвоение на личността

Ренета Трифонова

Достоевски дава ясна характеристика на това състояние чрез някои от своите герои. В „Престъпление и наказание” Разколников е определен като хипохондрик и човек, способен да променя мислите и поведението си всеки момент: „Навъсен, мрачен, надменен и горд; напоследък (а може би и много по-отдавна) – мнителен хипохондрик. Великодушен и добър. Чувствата си не обича да показва, по-скоро жестокост ще прояви, отколкото да разкрие сърцето си. Понякога впрочем съвсем не е хипохондрик, а просто студен и безчувствен до безчовечност, вярно, сякаш в него се сменят два противоположни характера. Ужасно е разговорчив понякога!

Все време няма, все му пречат, а лежи и нищо не върши. Не е насмешлив и не защото му липсва остроумие, а сякаш няма време за такива глупости. Не изслушва до края какво му говорят. Никога не се интересува от това, от което се интересуват в даден момент всички. Има много високо мнение за себе си и, струва ми се, не без известно право.” [1]

Достоевски много често използва думите хипохондрия и изстъпление и много от героите му страдат от болести, свързани с промяната на личността при различни обстоятелства и водят до различни заключения при наличие на престъпление.

Относно хипохондриците: „… В някои случаи могат значително да навредят на нормалния ход на живота и на дееспособността си”. [2] Разколников е типичен пример на раздвоение на личността, човек, който вече не се чувства свободен. В него се проявява едновременно доброто и злото в човека, но злото стига дотам, че границата вече е прехвърлена и Разколников е почувствал тежестта и нищожността на извършения грях. Интересното тук е, че героят сам наблюдава състоянието си и му дава оценка, което при всички случаи е проява на съвест още преди извършване на престъплението: „Сила, сила е нужна: без сила нищо няма да постигнеш; а силата трябва да се печели пак със сила – ето това те не знаят” – добави той гордо и самоуверено и премина моста, като едва движеше краката си. Гордостта и самоувереността нарастваха в него от минута на минута; всяка следваща минута той се превръщаше в човек, различен от този, който беше в предишната. Но всъщност какво толкова се бе случило, че така го бе преобразило? И той не знаеше: на него, като на улавящия се за сламка, изведнъж му се стори, че и той „може да живее, че има още живот, че не е умрял животът му заедно със старата баба.” Може би той прекалено бе избързал със заключението си, но за това не мислеше.”[3] Честите му срещи със Соня, решението да изтърпи и понесе страданието заедно с нея, сцената с Евангелието (около която са възникнали толкова спорове при излизането на романа), четено от един престъпник и една блудница, са напълно противоположни прояви на личност,  която в определени моменти в никакъв случай не би могла да извърши престъпление. Но въпреки всичко Разколников го извършва. А ето и заключението на съдебната комисия, което е от  особено важно значение: „…Престъплението е могло да бъде извършено само при известно временно умопобъркване, така да се каже, при болезнена мономания за убийство и грабеж, без по-нататъшни цели и без намерение за изгода. Тъкмо тогава се прояви и най-новата модерна теория за временното умопобъркване, която в наше време така често не мъчат да приложат към някои престъпници (състояние на хипохондрия, силно раздразнение, раздвоение на личността, б.а.). Против истинския престъпник не е имало не само улики, но и подозрения; недоумение на съдебните власти относно пълните самопризнания”.[4] Болестта, вероятно довела до вътрешно раздвоение на личността, води Разколников до грях, който той чувства, че трябва да извърши, за да “се роди” отново, да преживее страданието и чрез него да стане отново свободен. Християнският закон отхвърля подобно нарушение. Достоевски също не оправдава по никакъв начин Разколников и му налага тежкото бреме на самопризнанието и каторгата. Разколников е считал прекрачването на границата за проява на свобода, но по-късно разбира, че свободата се проявява не в престъплението и греха, а в доброволното страдание, великото страдание, което изкупва всякаква вина. „Господи, – молеше се той, – посочи ми моя път, а аз се отричам от тази проклета … моя мечта!” … Сякаш циреят, който цял месец бе зрял в сърцето му, се бе пукнал. Свобода, свобода! Той сега е свободен от тази измама, от магията, от съблазънта, от кошмара!”[5] Но тази мисли го връхлитат преди убийството. След това, по време на каторжния труд не се забелязва никакво раздвоение на личността. Затова с пълно основание може да се твърди, че решението на съдебната комисия е повече от погрешно и лекомислено, и че престъплението е извършено в пълно съзнание при наличие на всички прояви на съвест и нравствена свобода. Разколников, макар и бавно, но преодолява маниакалната си „идея”, след като тя рухва пред очите му, но Ставрогин не устоява на дилемата – да изкупи ли омърсената си съвест чрез страдание, или да се погуби завинаги. Ставрогин също боледува, но за раздвоение на личността е трудно да се говори. Болестта е още по-силна и психологически не може да й бъде дадено обяснение, освен чрез „бесовете”, които нападат човешката личност и я водят до губителни грехове. Такъв е случаят и с Кирилов, който сам признава, че за няколко секунди изпада такова състояние на вътрешна светлина, което е невъзможно да се опише. Тези състояния отново могат да бъдат наречени „бесове” в истинския смисъл на думата. Но нека говорим тук само за раздвоение на личността, тъй като науката едва ли би признала, че лекуването на подобни вътрешни душевни състояния е възможно преди всичко в духовната сфера, и е много по-малко вероятно или поне много по-малко обяснимо в медицината. Кирилов достига до самоубийство поради неверие и богоотрицание, но в този случай те довеждат до болестта, а не обратното. Злото при Ставрогин и Кирилов се проявява по един и същи начин, с тази разлика, че Ставрогин се самоубива в състояние на пълно вътрешно равновесие и без всякакви предварителни умозаключениия и изстъпления. Непонятното е обаче защо Смердяков не остава жив, защо избира смъртта, по време на болестта си той е бил в ясно съзнание и за раздвоение на личността като при Ставрогин или Разколников не може да се говори, а проява на съвест липсва. Но тук явно се проявява безумната и бесовска човешка гордост: „И рече безумец в сърцето си: няма Бог” (Пс. 13:1).

Интересен е случаят с Иван Карамазов. При него раздвоението на личността се проявява при срещата му с дявола, представен тук като подла и лицемерна лакейска душа. Иван чудесно разбира, че това не е привидение, че това е „второто аз”, онова, което става действителният убиец „по съвест” на собствения му баща. Тези срещи с дявола са най-силните сцени в цялото творчество на Достоевски, защото показват две коренно различни страни на един и същ човек, и защото до края на тези срещи не сме действително сигурни дали това е дяволът или някаква халюцинация в болния вече мозък на Иван. При силен стрес тези халюцинации са напълно възможни, но остава въпросът: дали наистина са халюцинации? Под тяхното влияние Иван едвам не убива Смердяков, т.е. отново се проявява „бесовското начало”. Иван Карамазов определя срещите си с дявола като злото, долно, стихийно начало в самия него, но в същото време вярва, че тези срещи са истински и разговорите наистина са проведени: „ Нито за един миг не те вземам за реалната истина – някак ядосано извика Иван. – Ти си лъжа, ти си болестта, ти си призрак. Само че не знам с какво да те изтребя и виждам, че някое време ще трябва да се страда. Ти си моя халюцинация. Ти си въплъщение на самия мене, впрочем само на една моя страна… На моите мисли и чувства, но на най-отвратителните и глупавите”.[6] Съвестта и болестта – или раздвоението на личността, довеждат Иван почти до лудост: „мъките на гордото решение, дълбока съвест”[7] са признаците на вътрешната душевна криза при  Иван Карамазов.

Достоевски отдава голямо значение на вътрешното състояние на героите си (душевно и духовно) и затова винаги изследва проявата на греха и престъплението, които за съда и прокуратурата се свеждат единствено до голи и неумолими факти (както процесът с Митя Карамазов). За Достоевски болестта (духовната болест), до голяма степен определя и живота на човека. Духовно здравият човек като Альоша не би извършил престъпление, макар и в него да се чувства „карамазовската стихия” като техен брат. Митя не би убил, макар и заканвайки се, защото е вярващ човек и има страх Божий, Иван би убил „по съвест” без да си цапа ръцете, но духовно болният човек, измъчван непрекъснато от „бесове” (нека така наречем тук дори раздвоението на личността) като Смердяков, Кирилов, Ставрогин, Разколников може непрекъснато да прави експерименти със себе си или с ближния си под влияние на външни сили. Болестта за Достоевски е преди всичко вътрешно начало на злото, негова външна проява, слабост на човека, която умело може да бъде използвана. Затова и самият Достоевски е ожесточен противник на съдебни процеси, засягащи единствено външната страна на престъплението.


[1] Достоевски, Ф.М., „Идиот”, НК, С., 1982, т.VI, с.405

[2] Достоевски, Ф.М., “Престъпление и наказание”, НК, С., 1960, т.V, с.210

[3] Пос. съч., с. 187

[4] Пак там, с. 525

[5] Пак там, с. 62

[6] Достоевски, Ф.М., “Братя Карамазови”, НК, С., 1984 г., т.IX, с.669

[7] Пос. съч., с.689

Posted in Достоевски, Етика, Философия, Християнска етика, Християнска философия

Свързани публикации