Меню Затваряне

Историческата криза на Православието

Прот. Александър Шмеман

Прот. Александър Шмеман

„Историческата криза на православието“. Струва ми се, че никога не съм я усещал толкова ясно – в целия й обем и дълбочина – както в тези дни на чести разговори с живеещия у нас М. М. и от самите тези разговори, тъй като всичко, което Миша казва и разказва (като например вчера – за онзи млад съветски йеромонах, постриженика на Никодим, преминал – като че ли със знанието на самия Никодим – към католицизма и до ден днешен живеещ в някаква старческа енория, в едно постепенно духовно и психологическо разложение…), аз вече го знам, а защото те ме водят до размисъл, до „синтез“ на всичко онова, което така или иначе съм мислил през всичките тези години.

Гледано исторически, православието винаги е било не толкова Църква, колкото „православен свят“, своеобразна православна „ойкумена“. То остава такава православна „ойкумена“ и тогава, когато се разпада на много национални, етнически, малки светове. Стеснен е духовният хоризонт, но не и основното „самочувствие“ на православието. Но това самочувствие винаги е изключвало категорията на историята, на промяната, а оттам и способността да „реагира“ на промените, което винаги е било силата на западното християнство. Казано на езика на Eliade (във  Fragments dùn journal) 1[Мирча] Елиаде (Откъси от дневник) (фр.)., който сега чета), то – тоест православието – е крайно „архетипно“, но не и „исторично“. Всяка промяна в ситуациите, тоест самата история, е предизвиквала и все още предизвиква сред православните един крайно отрицателен рефлекс, състоящ се в действителност в отричане на промяната, в свеждането й до някакво „зло“, до изкушение и демоничен натиск.

Това обаче изобщо не е вярност към вярата, нито – да кажем – към догматите, оставащи неизменни при всички промени. Православният свят отдавна е престанал да живее и да се интересува от догматите, от „съдържанието“ на вярата. Именно в това е и отричането на промените като категория на живота. Новата ситуация е безверна, лоша – само затова, защото е нова. И това й априорно отричане не позволява тя дори да бъде опозната, оценена в категориите на вярата и истински „посрещната“. Имаме напускане и отричане, но никога не и разбиране. Винаги в православието исторически централна и определяща е била не категорията православие по същество, тоест Истината, а именно „православният свят“: неизменен, само защото е православен,  и православен – защото е неизменен. Доколкото пък този свят неизбежно и дори радикално се променя, то като първи симптом на кризата трябва да бъде призната дълбоката шизофрения, постепенно навлязла в православната психика – живеенето в нереален, несъществуващ свят, който е утвърден като действителен и съществуващ.

Оказва се, че православното съзнание „не е забелязало“ нито краха на Византия, нито Петровите реформи, нито революциите, че не е забелязало революциите в съзнанието, в науката, в бита, във формите на живота… Казано накратко, то не е забелязало историята… Разбира се, това отричане, това „незабелязване“ на историята не е могла да мине безнаказано. Вместо да разбере „промените“ и по този начин да се справи с тях, то се оказва просто смазано от тях. В действителност православието се оказва вътрешно определено и украсено, и смазано точно от онези „промени“, които самото то отрича, оказва се определено от една „прекомерност“.

Това „прекомерно“ напускане на всяко едно нещо – все едно дали ще е в посока към „Отците“, Типикона, католицизма, елинизма, „духовността“, русизма, бита или безбитността, но непременно ще е напускане и отричане, е по-силно от утвърждаването – то е вкопчване в стила, във формата, в буквата, то е страхът, който пронизва православния „свят“. Този всичко ускоряващ разпад на Църквата, лишена от „православен свят“, тази невъзможност за православните да разберат каквото и да било и дори самите себе си, пълното отсъствие на православна мисъл като разбиране и оценка на историята – всичко това са капки, плодове от същата тази основна криза: кризата на вътрешния, дълбинния „антиисторизъм“ на православието или – още по-вярно – на православния свят, неспособността на този православен свят да се справи отвътре с главната антиномия на християнството: „в този свят, но не от този свят“ – неспособност да се разбере, че и най-„православният“ свят все пак е от „мира сего“ и че всяко негово абсолютизиране  е измяна.

И дотогава, докато православието не осъзнае тази измяна, то ще продължава да се разлага по начина, по който се разлага сега. И тази страшна цена на разложението ние плащаме за това, че сме си сътворили кумир, стотици кумири. За това, че в най-съществения християнски опит – „отминава образът на мира сего“ – не са включили, или по-вярно, защото от него не са изключили, собствения си „православен свят“. И когато той, в греховен грохот, се разпада, всички искаме „да го възстановим“ и възродим. Тази почтителна, страстна грижа за „Византия“ и за византийските текстове, които са завладели богословието. Тази миша суета на юрисдикциите, накичени от глава до пети с канони. Това желание да бъде покорен Западът с най-спорното и скверното от миналото ни. Тази гордост, това дребно самодоволство, това желание за самохвалство.

Всичко това е страшно и може би най-страшно от всичко е, че никой не вижда в него нищо страшно, не чувства, не съзнава. Ако някой се ужасява от нещо, то това е само от „падението на света“ (а падението на православието?!?), от греховете на другите православни и т.н. И това става точно в този момент от историята, когато същността на православието и неговата Истина действително и може би за първи път – в хода на диалектиката на тази история – могат да бъдат чути като спасение. Остана ни само да вярваме, че „Бог поругаван не бива“2Гал. 6:7.. В личен пък план остава все същият мъчителен въпрос: какво да се прави?

Събота, 6 януари 1974 г.

Превод: Борис Маринов

Източник: Прот. Александър Шмеман “Дневници”, Комунитас, 2011 г.

  • 1
    [Мирча] Елиаде (Откъси от дневник) (фр.).
  • 2
    Гал. 6:7.
Posted in Еклисиология, Публицистика

Подобни: