Меню Затваряне

Плътта Му е наша храна


Ангел Димитров

“Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.”

(Йоан 4:32-34)

“Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки.”

(Йоан 6:53-58)

Има много хора, предимно сред протестантските деноминации, или такива, които пристъпват към християнството, но се възпират пред една изключителна тайна — тайната на безкръвната Жертва на олтара, как хлябът и виното се превръщат наистина и реално в Тялото и Кръвта на самия наш Спасител. Тук въпросът се повдига не само около това как такова нещо е възможно, но и защо изобщо нещо такова е необходимо. За “механизмите” на превръщането на хляба и виното в Пречистото Тяло и Безценната Кръв има различни отговори дори сред Православието и Католицизма, където вярата в реалното присъствие на Христа е основен елемент на вярата. И вътре в самите тях има различни богословски школи, които са склонни по различен начин да мислят за това. С настоящия текст аз бих искал не да се включвам в този спор, а да се опитам да помогна на търсещите да видят изключителното значение на реалното присъствие на нашия Господ в Св. Тайни. Дори нещо повече — изключителната дълбочина и невъобразимата красота на това “Тайнство на Тайнствата”. Подходът ми е библейски, но не е в полето на екзегезата. По-скоро е едно разчитане на евангелските думи, поставени като мото на текста, но в светлината на разума и Откровението, задълбочаването в “какво” на смисъла на думите. Центрирал съм се в няколко стиха от четвъртата и шестата глава на Евангелието на св. Йоан. Много често не забелязваме колко те са свързани отвъд това, че и в двете групи стихове се говори за “храна”. Но нека погледнем вече надълбоко в самите стихове.

“Аз имам храна да ям, която вие не знаете… Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил…” Преди да се хванем за “храна” и “воля” и да кажем, че целият стих е красива алегория, защото очевидно волята не е храна, след което да обявим, че за Иисус Христос има нещо по-важно от печената риба, а именно това да извърши волята на Отца и да се предаде като жертва на Кръста, би било добро начало да се види дали тези стихове не казват нещо много по-дълбоко и истинно, стигащо чак до най-дълбокото, което познава християнското учение. И дълбочината на този смисъл се крие в Този, Който изрича думите. “Аз имам храна да ям”. И погледите ни падат върху “храна” и “ям”, но не и върху този “Аз”, Който е нашият Господ и Спасител, и Който е бил роден от Дева, защото самият Той е второто Лице на Пресв. Троица — Словото, Синът. Думите, че някой има да яде храна не би трябвало да оставят дълбоко впечатление у нас, освен ако не ги казваше Синът, Словото, което е Бог. Без да се отива изцяло в изясняване на християнското учение за Св. Троица, бих искал обаче да начертая пред очите ви един носещ конструкт с ключови акценти, които да помогнат сетне в разбирането на текста.

И така, ние знаем, че Бог е един по същност (гр. οὐσία, лат. substantia). Понеже латинската дума “субстанция” за нас е станала по-разбираема от думата “същност”, като че ли като кажем, че Бог има една субстанция, става по-ясно, че Той има едно нещо, което е носител на битието Му, Той е именно едно “нещо”, само едно нещо. Дотук е лесно — всеки би разбрал, че ако имаше две субстанции, т.е. две неща, които да са Бог, то би имало два бога. Но Бог е един в една субстанция, с една същност. По-големият проблем идва с това, че Бог е три Лица. Не три субстанции, не три бога, а три Лица в един Бог. И тези Лица не са едно след друго, докато едното Лица Го има другите две Ги няма, а и Трите са едновременно, при това в непрестанно вътрешно общение. Имената на тези Лица са Отец, Син и Дух Светий (срв. Мт. 3:15-17; 28:19).

Името на всяко нещо трябва да разкрива неговата същност. Ние знаем, че Бог е една същност (субстанция), но тази същност е в три Лица. Ако попитаме какво е носител на тези Лица, защото не може да има лице без нещо, което да го “носи”, или по-точно да бива носено от лицето, ние трябва да кажем: Божествените Лица (ὑπόστασις, persona) съществуват “в” и чрез едната си реална същност. Но очевидно е, че не едната същност задава трите Лица, защото тя е една, а Лицата на Св. Троица се обуславят като такива помежду Си. Какво означава това? Че наистина няма как да има лице без същност, защото за да има лице (личност) трябва да има нещо, чрез което това лице да се изразява. Иван е едно лице, една разумна и свободна личност, един “някой”, но без душата и тялото си, които да са условия за съществуването на Иван като личност, той не би бил възможен. И в същото време същността, нещото, което удържа и изразява лицето, има своя смисъл единствено в лицето. Тялото и душата на Иван са безсмислени и не могат да съществуват, ако не са именно на “Иван” (на тази една конкретна личност). “Някакво” тяло и “някаква” душа не са възможни — те са този и този човек, именно този, а не друг човек.

Така в Св. Троица същността е една, но Лицата са три — три Лица се изказват чрез едната същност, три Лица я удържат, три Лица я имат. И тези три Лица в едната същност са във вътрешно единство и общение. И макар нито едното от Лицата да няма Своето начало във времето, защото Бог е самата вечност, то няма как те да не са в някакво отношение причина Едно на Друго, като това, разбира се, надхвърля нашето разбиране за причинно-следствени връзки. Именно това е ознаменувано от имената им: Отец, Син и Св. Дух. Отецът ражда Сина, Синът бива роден от Отца, Св. Дух изхожда изначално от Отца. “Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие.” (Мат. 11:27) И дълбоката тайна на това, че Отец предава всичко на Сина, и че само Отец Го познава е това, че Отец постоянно дава на Сина битие, раждайки Го, и понеже Синът излиза из лоното на Отца, то Отец Го познава. Това, че Синът е Син е не само красиво обръщение, то изразява самата същност, собствено “кой” на второто Лице на Св. Троица — Синът е Син на Отца. Неговото битие в самите Му основи е отношение към Отца. Синът Божий има за храна волята на Отца, защото чрез тази воля Той е, Синът има съществуването Си чрез Отца. Отец споделя субстанцията Си със Сина Си, Който получава всичко от Отца. Рождението, непрестанният акт на раждане от Отца е битието (ex-sistere; има Себе Си от Отца) на Сина. Нашият Господ остава Син и във въплъщението Си, но не само Божий, а и Човечески. Но ако основният конститут на Божия е Син е рождението Му, то кой е на същия Син, но като Човечески? Това е казано в стиха, който разглеждаме — “…Оногова, Който ме е пратил”. Синът Божий става Син Човечески, но Неговият живот продължава да е изцяло в Отца, защото Синът няма друго битие извън рождението като Божий и извън пратеничеството като Човечески. А Отец е, Който и Го ражда, и Го изпраща. Синът е дошъл в послушанието на Син, бивайки раждан и изпратен, Той върши волята на Своя Отец. Волята на Отца ражда и изпълва Сина като Син.

Нека сега обърнем и внимание на “храната”. Със сигурност, поне се надявам, стихът от 4-та гл. на Йоановото Евангелие да не е толкова метафоричен и да е станало ясно, че Синът се “храни” с волята на Отца не само по психологически и етически причини, не защото нашият Господ е възпитано момче, а защото това наистина е Неговото битие, съществуването Му, и то като Бог на първо място, а след това и като Човек. Но понеже може пък да не се разбира докрай защо именно “храна”, нека видим и това. Човекът е неделима и неразрушима цялост от тяло и душа. В този смисъл се казва, че човешката субстанция е съставна — тя не е проста като Божествената, а е в два “елемента” — душа и тяло. Душата е душа на тялото, тялото е тяло на душата. “Тялото без душа е труп, душата без тялото е призрак”, казва св. Юстин Мъченик. По времето на св. Юстин (средата на 2-ри век), с изключение на някои философски школи, масово се счита, че душите в подземното царство са сенки, забравили себе си и своите близки, т.е. че не са съвсем съществуващи, това има има предвид светецът под “призрак”. Едната душа и едното тяло са един човек. Затова християнството толкова цени тялото и неговото здраве. Душата обаче не може единствено да удържа тялото в битие. То самото прави нещо, за да не се разпада и да поддържа силата, целостта и съществуването си — храни се. Тялото е съставено от земните стихии, от множествеността на земята и от нея и чрез нея актуализира и запазва целостта си. Но чрез храната не тялото само, а целият човек е жив, защото душата трябва да животвори тялото, но ако няма тяло, няма да има какво да животвори. Иначе казано, храната запазва собствената на тялото субстанциална цялост. В крайна сметка това казва Господ Иисус Христос: както за вас храната е необходима, за да запази целостта на тялото ви и да бъдете живи, така и Аз се нуждая от изпълнението на волята на Моя Отец, защото чрез Него имам битието Си, и в любовта Си Той ми предава всичко, което Сам има.

Дотук изяснихме  две изключително важни неща, без които разбирането на Св. Евхаристия не е възможно — Синът, бидейки второто Лице на Св. Троица, има за Своя “храна” волята на Отца, Която непрестанно Му споделя битие и Го ражда. Това не се променя и в човешката Му природа, където волята на Отца е изразена чрез Неговото пратеничество. След това видяхме, че храната гарантира и запазва целостта на човешкото съществуване, на човека като жив. Но храната прави и нещо друго — тя не само запазва целостта и поддържа живота, тя е още свидетелство за това, че човекът е от земна пръст. Това, че човекът е онова, което яде е вярно, но с една предварителна уговорка — защото и той самият не е по-различен от това, което яде. Човекът яде плодовете на земята, защото той самият е пръст из земята. Оттук можем да тръгнем към втората част на разсъжденията ни.

fish_symbol_2

“Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки”.

Христос ни дава за храна и питие Тялото и Кръвта Си. И за разлика от човешката храна, която кореспондира на човешката природа и я оставя в крайна сметка да умре, защото и двете са от пръстта, Тялото Господне е наистина храна, защото запазва живота ни и го въдворява в собствения на Сина живот, и Кръвта Му е наистина питие, защото не само разрежда и движи кръвта ни, но защото въвежда в нас Неговата Кръв, която е в общение с Божествената Му природа. Благодарение на това, че в нас ще започне да тече Неговата Кръв и плътта ни е да има дял в Неговата Плът, някога Той ще ни възкреси при Себе Си, за да сме подобни на Него чрез Него. И както Той е в и чрез Отца, така и ние чрез Сина ще бъдем в Св. Троица и чрез Нейния блажен живот. И участието ни в Сина е чрез яденето на Плътта Му и пиенето на Кръвта Му.

Синът Божий има за храна волята на Отца. И същият Този Син Божий става Син Човечески, за да ни изкупи. Но преди кръстната жертва се случва още едно нещо — възстановяването на общението между Божествената и човешката природа. Това се случва чрез Въплъщението, когато Синът Божий става и Син Човечески, възприемайки нашето естество. Както Бог е слязъл в човешката природа, така вече и човешката природа се е възкачила към Бога. В Христа обитава телесно всичката пълнота на Божеството (Колос. 2:9).

Даже нещо повече — самият Адам, първият човек, в когото всички съгрешихме, първият човек, син на земята, сам той е образ на Бъдещия, на Христос, защото нашият Господ, Синът Божий и Синът Човечески, е истинският Адам, истинският човек, съвършен в правда, единен с Бога изпълно (Римл. 5:12-14). Чрез човека дойде смъртта, но и чрез Човека дойде благодатта Божия, която съединява човека с Бога и като прощава греха и го изцерява, възкресява за живот (Кор. 15:21,22). Ние, които сме били в първия Адам, сме участвали в Неговата плът и кръв, затова сме същият този човек, този човешки род, съучастници на тази човешка природа. Но човекът е човек, защото има душа и тяло, отелесена душа и одушевено тяло. Как бихме могли да участваме в новия Адам, в нашия благословен Господ, ако не участваме в Тялото и Кръвта Му? Теоретично ние участваме в Тях заради Неговата кръстна жертва, защото Той като човек е умрял. Добре, това безспорно е така. Но то остава така да се каже “виртуално”, т.е. само по сила. Реално ние как участваме в Тялото и Кръвта Господни, за да сме дял от новия Адам? От Небесния, Божия, единения с Божествената природа Адам? Той е животворящ Дух, да, но как Той ни животвори като Дух, ако не чрез Плътта и Кръвта Си, защото и Той, и ние сме човеци, т.е. имаме и тяло, и душа? В Св. Причастие, както казва св. Тома от Аквино, е latens Deitas, скриващата се Божественост. Именно защото в Тялото и Кръвта Господни участват и Душата Му и Божествеността Му. Христос е един — Богочовек. Онова, що Бог е съчетал, човек да не разлъчва. За да имаме дял в Божия живот, ние трябва да имаме дял в новия Адам, в Богочовека Христос, в Тялото и Кръвта Му, в Душата Му и Божеството Му.

Именно затова Той е всеобемащият Път на спасение — както на душата, така и на тялото ни. Per humanitatem ad Divinitatem, както казва бл. Хайнрих Сузо — през човешката природа към Божествената! И това не е някакво абстрактно възхождане на човека към Божеството, а е единственият познат на християнството начин — чрез нашия Господ, Спасител и Изкупител, чрез човешката заедно с Божествената Му природа. Нашият Господ не напразно ни препраща към манната в пустинята. Отците на Израил не са яли символичен хляб. Манната е била реална. И това е Евангелието от Йоан 6-та глава. Ако Иисус Христос искаше да говори за символи, можеше да спре до това, че Той е “хлябът” на живота, че да “ядеш” хляба означава да вярваш в Него. Но в Матей 26-та глава Той дава на учениците си истински хляб, казвайки: “това е Моето Тяло”. Христос казва, че Той е Хлябът на живота, че Който Го яде има дял в Него, и както Той е в Отца, така и ядящият Го има дял в Него. След това казва, че хлябът, който разчупват пречистите Му ръце е Неговото Тяло. Какво става, когато Той е Хлябът на живота и казва, че този хляб е Неговото Тяло? Ако Той е Хлябът на живота, но хлябът, който Той казва, че е Неговото Тяло, не е Негово Тяло, защо св. Павел изисква от нас да различаваме като Тяло Христово (1 Кор. 11:29)? И един също изключително важен въпрос — как Църквата е Тяло Христово и ние започваме да участваме в Тялото на Христа, но не чрез Неговите Плът и Кръв?

Разбирам, че на някого, дори сред вярващите в Христа, може да се стори прекалено, че Св. Евхаристия наистина е Тялото и Кръвта на Христа. Но ако не ни стига вяра, за да повярваме в Христовите думи, трябва да се молим за добродетелта на свята и свръхестествена вяра. Не на нас е дадено да казваме докъде може да стигне Божията любов за спасението на грешниците. За някои е прекалено Въплъщението, за други твърде далеч е Изкуплението на Кръста, за трети “достатъчно” е Бог да се “скрие” във вида на хляба и виното, за да приютява при Себе Си изранената и грешна плът на човеците, съобщавайки й Божествен живот като нежно възпоменание на страданията Му на Кръста и залог за бъдещо възкресение. Божията любов няма предел, и едва ли точно ние ще кажем докъде да стигне.

Св. Тома от Аквино нарича Св. Причастие Sacramentum caritatis — Тайнство на любовта. Защото за любовта е свойствено да съединява, а в Св. Евхаристия ние сме най-близо до любящия ни Спасител — в отворените рани на Кръста, в Кръвта, пролята за опрощение на мнозина, скрити в Тялото, разчупено заради греховете ни, но сега прославено и седящо отдясно на Отца. Да кажеш, че не е възможно Христос да ни се даде като храна, е най-страшния бич за Него. “Иисус е обезумял от любов”, казва св. Мария Магдалена де Паци, и не наш дълг е да вразумяваме Спасителя Си докъде любовта Му ще стигне, за да придобие сърцата, плътта и душите ни. Нека, след като Той е отишъл твърде далеч, за да ни намери, и ние тръгнем към Него, нека се удивим на любовта Му, нека Го видим скрит, както някога в плът, сега отново в крехка материя, нека обаче и прозрем това, че няма нищо нищожно в бездната на Отеческата любов, нито в послушанието на Сина. Там, в парчето хляб и капката вино, зее надолу и се издига нагоре, изригва надясно и бушува наляво любовта Христова, и ние трябва вкоренени и утвърдени в любов, да можем да проумеем с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаем Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълним във всичката пълнота Божия. (Еф. 3:16-21). Да разберем пълнотата на Христовата любов означава да разберем Царството Небесно, а пълнотата на любовта Му е в способността Му да се опразва от всичко, което има, за да става най-малък за най-малките от чедата си.

Posted in Eвхаристийна еклисиология, Богословие, Еклисиология, Християнска философия

Related Posts