Меню Затваряне

Въцърковяването на децата

Прот. Владимир Воробьов

Детето трябва да усвоява святото и великото в степента, в която е способно да го понесе. Какъв е проблемът тук?

Майка ми е възпитавана във вярващо семейство. И тя ме е учила така, както са учили нея. Тя е помнела детството си и е учила децата си  по тази памет, както това обикновено се случва в живота, А после настъпил разривът в непрекъснатия духовен опит и няколко поколения изпаднали от църковния живот. Сега тези хора се включват в църковния живот вече в зряла възраст. Когато идват в църквата девойки или жени в зряла възраст, към тях естествено се предявяват по-големи изисквания и отговорности, възлага им се да спазват повече правила, от тях се очаква истинско покаяние. И след като се омъжат и имат деца, тези жени се стараят да им дадат всичко, което те самите са получили при влизането си в Църквата. Очевидно се получава така. Те не знаят как да възпитават децата си, защото и тях никой не ги е възпитавал в детската им възраст в църковен живот. И те се стараят да възпитават децата си по начин, по който се възпитават възрастните. Това е фатална грешка, която води до плачевни резултати.

Прекрасно помня една позната майка от близко църковно семейство, която имаше много деца. И помня, че от в детството им ги водеше в църквата. Но как? Тя обикновено довеждаше децата за момента на причастието. Те влизаха в църквата, където трябваше да се държат абсолютно благоговейно, да пристъпят на пръсти с прибрани ръчички, да се причастят и веднага да излязат. Тя не им разрешаваше дори да си обърнат главите в църквата, нито да кажат и дума. Това е светиня; това е „светая светих”. Тя приучваше децата си на това благоговение и всички те действително израснаха дълбоко вярващи хора.

Сега ние не правим така. Майките искат да се помолят на Бога, искат да постоят на цялото богослужение, а децата няма къде да оставят. Затова идват с тях в църквата, пускат ги в храма, докато самите те се молят. И смятат, че с децата трябва да се занимава някой друг. И децата тичат из църквата и около нея, безобразничат, крещят дори в самия храм, докато майките се молят. В резултат на това се получава атеистично възпитание. Лесно е такива деца да пораснат като атеисти, революционери, хора безнравствени, защото у тях е унищожено чувството за светиня, те нямат благоговение, не знаят какво е това. И това се е случило, защото от тях е изтръгнато най-високото – светинята в нейното висше изражение. За тях вече нищо не е свято дори храмът, дори литургията, дори причастието със Светите Христови Тайни. Какъв авторитет би могъл да ги върне отново в Църквата, е неизвестно.

Ето защо ми се струва, че е много важно децата да бъдат ограничавани в техните посещения в църквата, в количествата на посещенията и в тяхната продължителност. Може би дори в Причастието и в изповедта. Но това е много трудно, защото веднага след като започнем да причастяваме децата без изповед, ще се надигнат възмутени гласове, които ще кажат: „Как е възможно това – да причастяваме без изповед след седем години?!…”

И ето как една дисциплинирана норма, въведена за възрастните, при това съдържаща известна неправилност, за децата се оказва пагубна. Нужно е така да се промени животът на децата, че те да заслужат своя църковен живот. Ако не да го изстрадат, поне да го заслужат. Нужно е някак да се потрудят, за да могат да отидат в църквата.

Много често се случва детето да не иска да отиде в църквата, а майка му да го хване за ръката и да го дърпа след себе си:

– Не, ти ще отидеш в църквата.

То казва:

–Не искам да се причастявам!

– Не, ще се причастиш!

И по този начин предизвиква пълно отвращение у детето. Детето започва да кощунства и да богохулства точно пред Чашата; да удря и рита майка си и да се дърпа от Чашата. А би трябвало да е обратното. Детето да казва:

– Искам да се причастя!

А  майката да отговаря:

– Не, няма да се причастиш, защото тази седмица се държа много зле.

Детето да казва:

– Искам да се изповядам!

А майката да отговори:

– За да отидеш в църквата, трябва да го заслужиш.

Случва се да вземат децата от училище, за да ги заведат на църковен празник. И като че ли това е добре; иска ни се децата да се приобщят към празника и Божията благодат. Но тук отново възниква един много голям проблем. Всичко това е хубаво, когато детето го е заслужило; когато има правилно отношение към него. Ако то винаги може да пропусне училище, за да отиде на такъв празник; тези дни стават празник, защото може да пропусне училището, а не защото, да кажем, е Благовещение, Рождество или някакъв друг празник. Тоест всичко безпределно се профанира и девалвира. Това е недопустимо. Може би по-добро и полезно за душата на човека, за душата на детето, е да му се каже: „Няма да отидеш на празника, ще отидеш в училище и ще учиш.” По-полезно  за детето ще бъде да иде в училище и да плаче, защото не е попаднало в храма на Благовещение, отколкото да отиде в храма без да го оцени, без нищо да почувства. Всичко в живота на детето трябва да бъде преосмислено от такава гледна точка.

И изповедта трябва да става без толкова много уговорки, свещеникът не трябва да се срамува толкова да постави нещата по местата им. Той трябва да събере смелост, въпреки родителите, и да каже: „Не, нека вашето дете засега да не ходи в църквата.” Спокойно, без да се сърди, без да се пазари, да каже: „Такива деца ни пречат в църквата. Нека Вашето дете да идва в църквата и да се причастява през няколко месеца.”

Когато младият човек иска да се отклони от армията, а родителите всячески се опитват да го защитят и спасят, духовникът казва:

– Нека да отиде да служи. За него това ще бъде по-полезно.

Тук е същото. На детето трябва да се поставят сурови условия, за да разбере, че Църквата е трудно постижима цел.

По време на изповедта, духовникът трябва да се обръща към детето с голяма любов. Да не бъде само строг възпитател, а да накара детето да почувства, че той го разбира и приема трудностите му. Свещеникът трябва да каже:

– Всичко това е така – на теб ти е трудно и не се справяш. Но какво означава това? Значи, че нямаш нужда да се причастяваш всяка неделя. А ако е така – ела след месец или след два. Може би тогава ще бъде по-друго.

Нужно е да се поговори съвсем сериозно с децата и родителите да бъдат заставени да поставят нещата по техните места. Църквата не може да бъде друго, освен велико, празнично и трудно преживяване. Църковният живот и изповедта трябва да станат за детето очаквани, желани, за да възприема детето общуването със своя духовен отец като нещо много, много важно за него, като нещо радостно, труднопостижимо и дългоочаквано. И това ще се случи, ако в нужния момент свещеникът успее да установи личен контакт с детето.

Често се налага да се обърне по-специално внимание на предходната възраст – 14, 15, 16 години. Не винаги, но се случва. Особено с момчетата, които са невъзможни палавници; с тях просто не може да се говори сериозно. Трябва да се ограничи разумно пребиваването им в църквата и участието им в тайнствата.  Докато дойде времето, в което ще бъде добре да им се каже: „Сега вече си голям, ти порасна, нека да поговорим сериозно.”

Така започва някакъв общ живот с духовника, лични отношения на едно сериозно ниво, които се оказват много ценни за детето.

Всичко, казано до тук за децата, може да се резюмира много кратко. В никакъв случай не бива да се допуска изповедта да стане за детето просто част от църковния бит. Доколкото не винаги имаме възможност да правим това, което ни се струва нужно, налага се да се включим в общото русло. Може да се обясни на детето, че ако не е извършило тежки грехове, достатъчна ще бъде разрешителната молитва.

(следва продължение)

По книгата на протойерей Владимир Воробьов „Покаяние, изповед и духовно ръководство”, изд. „Омофор”, С., 2002 г.

 

Posted in Децата в Църквата, Мисия

Свързани публикации