Меню Затваряне

Попчето

Отец Арсений

Животът и работата в лагера бяха нечовешки и страшни. Всеки ден те приближаваха към смъртта и чес­то се равняваха на година свободен живот. Но въпреки, че знаеха това, лагерниците все пак не искаха, не желаеха да умират духовно, опитваха се вътрешно да се борят за живот, да съхранят духа си, макар и не винаги да им се удаваше.

Разговаряха, спореха за науката, за живота, за религия­та, понякога четяха лекции за изкуството, за научните открития, устройваха малки литературни вечери, въз­поминания, рецитираха стихове.

На общия фон на жестокостта, грубостта и съзна­нието за близка и неизбежна смърт, на фона на глада, крайното изтощение и постоянното присъствие на криминалните всичко това наистина беше поразително.

Животът в „спецлагера“ се крепеше на страха, наси­лието и глада, но лагерниците често се опитваха да намерят подкрепа един в друг и това им помагаше да живеят.

Авсеенков, наблюдавайки живота на лагерниците, стигна до заключение, че обикновено в „спецлагера“ човек рядко преживява повече от две години, и си мислеше колко ли му остава на самия него. В зависимост от това каква беше вълната на арестите, в бараката се появяваха инженери, военни, „църковници“[1], учени, артисти, колхозници, писатели, агрономи, лекари. Тогава в бараката от само себе си възникваха „задруги“, състоящи се от хора с еднакви професии.

Всички бяха смазани, но въпреки това се виждаше желанието на тези хора да не забравят своето минало и своята професия. В общите разговори те си спомняха за всичко.

Особено разпалени бяха споровете. Те се завързваха по всякакви поводи, хората се горещяха, всеки се старае­ше да докаже своето и при това говореше така, като че ли от неговите доказателства зависи изходът на всички събития и решения.

О. Арсений не участвуваше в споровете, не взимаше ничия страна, общуваше и се държеше еднакво с всички. Когато започнеше спор, той се отдръпваше на своята постеля, сядаше и започваше да се моли наум.

Интелигенцията на бараката се отнасяше снизходи­телно към него. „С една дума – попче, и при това доста безлично. Добричко, услужливо, вътрешна култура обаче няма почти никаква, затова и вярва в Бога – нищо друго в душата си няма“.

Такова беше мнението на мнозина.

По едно време се случи сред обитателите на барака­та да се съберат десетина-дванадесет художници, писа­тели, изкуствоведи и артисти.

Приберат се от работа, изтичат до „столовата“, поотпочинат си, проверката мине, заключат бараката и веднага започват разговорите: за театър, за литература, за медицина, за изкуство. Хората се оживят, започнат да спорят.

Веднъж стана дума за древната руска живопис и архитектура, и един лагерник – висок, запазил и в лагера господарската си осанка и маниери – разсъждаваше на тези теми с голям апломб и жар. Събралите се го слушаха с голям интерес.

„Високият“ говореше тежко, с познаване на нещата и учудващо категорично. По време на този разговор край събралите се мина о. Арсений и „високият“ – както се оказа после, изкуствовед и професор – се обърна снизходи­телно към него.

– Вие, отче, сте човек силно вярващ и с духовен сан, та не бихте ли ни казали как оценявате връзката на Пра­вославието с древната руска живопис и архитектура, има ли изобщо такава връзка? – каза той и се усмихна.

Всички наоколо се засмяха. Авсеенков, който седеше наблизо и чу това, също неволно се усмихна.

Толкова нелепо прозвуча на всички този въпрос да се задава на о. Арсений. Едни го съжалиха, а други искаха да се посмеят. Всички ясно разбираха, че такова простовато попче, какъвто беше о. Арсений, няма да отговори нищо, не може да отговори, понеже нищо не знае. Беше им ясно, че въпросът е чиста подигравка. Отец Арсений, който се бе запътил за някъде, спря, изслуша въпроса, забеляза подигравката и каза:Ей сега, само да си довърша работата – и отмина.

– Е, попчето не е глупак – избяга от срама.

– Да, руското духовенство винаги е било некултурно – подметна някой.

След десетина минути о. Арсений се приближи към групата на интелигентите и, прекъсвайки лекцията на „високия“, каза:

– Свърших си работата, моля Ви, повторете въ­проса си.

Професорът изгледа о. Арсений така, както сигурно беше поглеждал невежите студенти-двойкаджии и от­мерено произнесе:

– Въпросът, отче, е доста прост, но интересен. Как Вие, представителят на руското духовенство, преценя­вате влиянието на Православието върху древноруското изобразително изкуство и архитектура? Ще ни се да чуем.

Може би сте чували за съкровищата на Суздал, Велики Ростов, Залески Переяславъл, Терапонтовия манастир? Може би познавате по църковни литографии Владимирската икона на Божия Майка и Троицата на Рублъов? Та кажете ни, как оценявате всички тези неща от гледна точка на връзката име Православието.

Въпросът беше професорски – това всички разбраха и на повечето им се мерна мисълта, че не биваше да бъде задаван на такова простовато, но добро попче. Ясно е, че няма да отговори – от пръв поглед личи.

Отец Арсений някак си се поизправи, дори външно се промени и поглеждайки професора, каза:

– Съществуват най-различни възгледи за влиянието на Православието върху руското изобразително изкуство и архитектура. По този въпрос са изказани множество разнообразни мнения и Вие, професоре, също много сте писали и говорили на тази тема, но редица Ваши положе­ния са дълбоко погрешни, противоречиви и, откровено казано, конюнктурни. Това, което казвахте сега, е доста по-близо до истината, отколкото онова, което излагах­те така пространно в статиите и книгите си. Вие смя­тате, че руското изобразително изкуство се е развивало само върху народна основа, почти отричате влиянието на Православието върху него и в общи линии се придържате към мнението, че само икономическите и социалните фактори, а не духовното начало у руския народ и не благотворното влияние на християнството са оказали влияние върху живописта и архитектурата. Лично аз, професоре, се придържам към друго мнение за развитие­то на древната руска живопис и архитектура, тъй като смятам, че влиянието на Православието е решаващият фактор, който е действувал върху руския народ и него­вата култура, като се започне от десети и се стигне до осемнадесети век.

След като през десети век възприема византийската култура, руското духовенство, руското монашество я носи и предава на руския народ чрез книгите и живопи­ста. Иконите, първите образци на издигнатите от гърците храмове, редът на богослужението, житията на светиите – всичко това оказва решаващо влияние върху по-нататъшното развитие на цялата руска кул­тура. Вие споменахте Владимирската икона на Божията Майка, а нима този образ наред с останалите произведе­ния на живописта, дошли при нас от гърците, не пред­ставлява онази основа, върху която по-нататък процъф­тяват иконописта и живописта?

Всяко произведение на руската иконописна школа е неразривно свързано с душата на художника-християнин, с душата на вярващия, който пристъпва към иконата като към духовно символно изображение на Господа, Божията Майка или Неговите светии.

Руският човек е идвал при иконата не като при идол, а като при символ, в който е виждал, подразбирал и си е представял духовно, вътрешно образа, запечатан върху изображението. В този овеществен символ той е виждал православния образ на онзи, към когото е обръщал душата си в горестна или радостна молитва. Руският иконопи­сец с молитва и пост е запечатвал образа на Господа, на Божията Майка и на светиите и не случайно руският народ пази много прекрасни и дивни предания за това, как са били създавани иконите, и вярва, че ръката на художника-иконописец е била направлявана не от самия него, а от Ангел Господен.

Древният руски иконописец никога не е слагал името си под своите икони, защото е смятал, че не неговата ръка е създала образа, а душата му с Божието благословение. А Вие във всичко виждате социални и икономически предпоставки.

Погледнете една наша древна икона на Божията Майка и една западна Мадона – веднага ще забележите огромна разлика. В нашите икони присъства духовният символ, духът на вярата, знамението на Правосла­вието, а иконите на Запада изобразяват една дама, една жена, душевна, пълна със земна красота, но в нея не се усеща Божествената сила и благодат, тя е просто една жена.

Погледнете очите на Владимиреката Божия Майка и в тях ще прочетете огромна сила на духа, вяра в без­граничното Божие милосърдие към хората и надежда за спасението им.

Отец Арсений се въодушеви, някак целият се проме­ни, изправи се и говореше ясно, отчетливо и необикно­вено изразително.

Като изброяваше икони и даваше пояснения, той разкри душата на руската древна живопис и преминавай­ки към архитектурата, чрез примери от Велики Ростов, Суздал, Владимир, Углич и Москва показа нейната връзка с Православието.

Своя отговор о. Арсений завърши с думите:

– Строейки църкви, руският човек накарал камъка да пее славословие на Бога, накарал го да разказва на християнина за Бога и да прославя Бога.

О. Арсений говори около час и половина и групата интелигенти го слушаше с притаен дъх. Изчезна полунасмешливият и господарски вид на професора, той целият някак се сви и попита: Извинете! Вие откъде познавате моите трудове и руската древна живопис и архитектура? Къде сте ги изучавали? Нали сте свещеник?

– Човек трябва да обича своята Родина и да я познава. Трябва, както благоволихте да се изразите за духовен­ството, попчето да разбира душата на руското изкуство и като пастир на човешките души да им показва правда­та и истината в неопетнен вид, тъй като, професоре, много хора, и Вие в това число, обличат в измислици и лъжа най-святото нещо, което човекът притежава. Това се прави за изгода или заради политически, временно възникнали постановки и възгледи, по социална поръчка.

Професорът се измени още повече и попита:

– Кой сте Вие? Как се казвате?

– В света бях Пьотър Андреевич Стрелцов, а сега съм о. Арсений, затворник в „спецлагер“ като Вас.

Професорът се наведе напред и с мъка проговори:

– Пъотър Андреевич! Извинете, извинете ме! Не съм мислил, не съм могъл да предположа, че ще срещна тук като свещеник най-известния изкуствовед, автор на множество изследвания и монографии по история на рус­ката древна живопис и архитектура, учителя на тол­кова много хора – и че ще му задам такъв глупав въпрос. Няколко години не се чуваше нищо 3а Вас, единствено Вашите статии и книги разказваха мислите Ви, и само преди година аз влизах в полемика с Вас, без лично да Ви познавам. Как така Вие, толкова известен учен, станах­ме духовно лице?

– Станах о. Арсений точно защото виждам и усещам Бога във всичко и след като станах о. Арсений, разбрах особено ясно, че свещеникът трябва да знае много. А ако говорим за руското свещенство, трябва да знаете, че то е било онази сила, която през XIV и XV век е сплотила руската държава и е помогнала на руския народ да от­хвърли татарското иго. Наистина, през XVI-XVII век руското духовенство започва морално да запада и само отделни светци на Руската Църква озаряват нейния небосклон, но преди това то е било основната сила на Русия.

О. Арсений свърши и си тръгна, а професорът и оста­налите, в това число и Авсеенков, останаха прави, пора­зени и изумени.

– На ви глупаво попче, другари! – каза някой от слуша­телите интелигенти и всички мълчаливо взеха да се разотиват.

Авсеенков забеляза, че от този момент интелиген­цията на бараката и на лагера започна по съвсем различен начин да гледа на о. Арсений и да се отнася към него. За мнозина понятията Бог, наука, интелигент започнаха да се сближават. Авсеенков, бивш стар идеен комунист, почти фанатично вярващ в идеите на марксизма, през първата година на живота си в „спецлагера“ се опитваше да живее отделно от обкръжаващите го хора, но после се сближи с някои от тях. Когато обаче видя, че мислите на бившите комунисти се въртят главно около желание­то им да се върнат в предишния удобен живот и са напълно лишени от идеята да постигнат справедливост и да се борят срещу произвола на Сталин, той се от­дръпна от тези хора.

Авсеенков преразгледа предишния си живот и разбра че отдавна бе загубил идеите си и ги бе заменил с нареж­дания, стандартни изтъркани „истини“ и циркуляри Той бе прекъснал връзката си с живия народ, с масата от хора и бе заменил живия човек с доклади и вестни­карски статии.

Когато влезе в допир с лагерниците, Авсеенков видя истинския, не измисления, а реалния живот. Авсеенков се стремеше към о. Арсений – бяха го покорили необикно­веното му отношение към всички хора без разлика, сър­дечността и добротата му, непрестанната помощ, която оказваше на всички по най-различен начин, дълбо­ката му интелигентност и образованост, които сега се бяха открили.

Безпределната вяра в Бога на о. Арсений и постоянната му молитва отначало отблъскваха Авсеенков, но в същото време нещо необяснимо го привличаше.

С о. Арсений той се чувстваше добре, трудностите, мъката, лагерният гнет избледняваха. Защо? Той не разбираше.

Иван Александрович Сазиков се оказа стар и известен престъпник. Той беше човек властен, корав, познаваше добре престъпния свят, скоро подчини цялата барака и, разбира се, установи връзка с всички криминални в лагера. Думата му беше закон, от него се страхуваха, но той рядко се намесваше в работите на бараката – и то чрез трето лице.

През първите месеци след оздравяването си той се отдръпна от отец Арсений и сякаш спря да го забелязва. Веднъж обаче си удари лошо крака, лежа пет дена в бараката, но раната забра и имаше опас­ност да загуби крака си. Продължаваха да го освобож­дават от работа, но положението му не се подобряваше. Отец Арсений спаси Сазиков 3а втори път. Сазиков се опита да му даде „бакшиш“, но о. Арсений каза с усмивка:

– Правя това не за награда, а заради самия Вас, човека. Сазиков стана по-мек към о. Арсений, взе мимоходом да му разказва и за своя живот, а един път ненадейно каза:

– На хората не вярвам, на поповете казват, че въобще не бива да се вярва, а на Вас, Пьотър Андреевич, вярвам. Вие няма да продадете човека. Живеете със своя Бог, вършите добро не за своя изгода, а заради хората. Майка ми беше същата! – рече и си тръгна.

Записано по спомените на Александър Павлович Авсеенков, пo разказите на Иван Александрович Сазиков и ред други хора, живели по това време в лагера.

Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“


[1] „Църковници“’ – така комунистическите власти в СССР са наричали онези клирици и миряни, които са били съдени и репре­сирани под предлог, че развиват „контрареволюционна“ дейност. За такава са били считани проповедта на вярата, загцитата на иърковното имущество, по-активния религиозен живот на църковните общини и най-вече принадлежността към т. нар. ..непоменаващи“. Последните са отказвали да поменават при богослужение митрополит Сергий (Страгородски), поради несъгласието си с подписаната от него през 1927 г. декларация за лоялност към съветската власт.

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации